by PC Mania
В нестихващата война между конзолите и компютрите за титлата топ-гейм платформа, стратегиите са една от последните крепости, в която РС-тата безспорно доминират. Всички знаят, че геймпадът просто не става за динамична игра, където микромениджмънта може да се окаже разликата между бляскавата победа и унизителната загуба. Дори производителите на конзолни игри го знаят, затова пробват какви ли не щуротии, за да се справят с недъгавостта на конзолите в това отношение. Всички опити за създаване на лесна за управление стратегия са повече или по-малко безуспешни, като мишката и клавиатурата остават неоспорими шампиони в прецизността при управление. Поне такова беше положението досега.
Новата стратегия по сценарий на Том Кланси EndWar се опитва да промени статуквото, като направи стратегическия жанр не просто достъпен, но и много по-добър за конзоли. В нея има едно дребно, но адски значимо нововъведение – може да се управлява с глас. Общо взето това е – ако при други игри отделяме по-голямата част от статията на геймплея, графиката или нещо друго, то тук ще си говорим повече за управлението, защото идеята е наистина революционна. Лично аз се изненадах, че играта дори излиза за РС, защото цялата и идея е да краде геймъри от компютрите и да ги постави пред телевизора.
Мълчанието на агнетата
Отначало бях доста скептично настроен към новата система. Повечето програми за разпознаване на глас варират от “що-годе работещи” до “тотално неизползваеми” (за пример – speech recognition-a в Windows Vista). Да си го кажем честно – не очаквах EndWar изобщо да става за играене. След стартирането, джитката ще ви помоли да кажете няколко фрази, за да се настрои спрямо гласа ви. Няма проблем, казах си аз, говоря английски с променлив успех от почти десетилетие, едва ли произношението ми ще е чак толкова отвратително. Не и според играта. Следващият половин час мина в отчаяно викане в микрофона на слушалките – по-силно, по-тихо, с равен тон, с акцент (ако не друго, игрите са образователни с това, че човек запомня много откачени руски, китайски и други такива произношения). По едно време Logitech-а направи плавен полет през стаята, който можеше да завърши фатално (за него), ако слушалките бяха безжични. Съседите сигурно вече мислеха, че имам странен сексуален фетиш към хеликоптерите тип gunships.
След почти час на упорити крясъци, настъпи божествен миг на просветление (за който нямам ясни спомени, но все си мисля, че включваше лъч светлина от небето и хор от херувимчета). Играта най-накрая успя да разбере какво точно искам да й намекна, като казвам “Диплой гъншипс, твойта мама!”. Оттам нататък нещата потекоха доста по-плавно: джитката схвана и прие останалите шест-седем команди и ме пусна в кампанията. Мисля, че ключът е в бавното произнасяне на отделните команди, със солидни паузи между думите, но знам ли. Отношенията ми с останалите обитатели на блока, уви, останаха опетнени завинаги.
Думата ви е закон
След като премине първоначалната фрустрация от рекламираната за техническо чудо система, се оказва, че EndWar е доста забавна в този си вид. Учудващо приятно е да раздаваш команди една след друга с помощта на един-единствен бутон, сякаш си някой генерал, седящ в удобния си стол в Пентагона, докато подчинените ти се потят на бойното поле на хиляди километри от теб.
Уви, и това чувство е преходно. След като мине еуфорията от това, че Човекът най-накрая напълно е подчинил Машината на своята воля, започвате да се чудите къде е играта в цялата игра. Казано по друг, не чак толкова тъп начин, джитката е повече програма за разпознаване на глас, отколкото стратегия. Първо на първо, имате много малко единици. Хеликоптери, танкове, джипки (които служат като ПВО) и от време на време пехотинци. Общо взето това е – забравете за разнообразните юнити със специални умения, при които точният баланс е най-важен за победата. В EndWar всичко се върти около прастарата система камък-ножица-хартия, като хеликоптерите бият танкове, танковете – джипки, джипките – вертолети, а всички заедно – пехотата. Това е на кратко цялата философия на игра и всичко, което трябва да помните – не изпращайте танкове срещу gunships, не влизайте в престрелка с нож и не карайте, ако сте пили. От време на време трябва да завземате стратегически точки с пешаците, да стреляте по нещо с артилерия, но нищо, което фундаментално да разклати стратегическия жанр. Имате на разположение три фракции, които обаче разполагат със 100% идентични единици.
Том Кланси участвал ли е изобщо?
Като стана въпрос за фракциите, редно е да споменем няколко думи за историята на играта. Тя е написана от небезизвестния автор на политически трилъри (не знам има ли такъв жанр или току-що си го измислих) Том Кланси, който познаваме от хитове като Splinter Cell и Rainbow Six. В EndWar Том обаче май е спал на работа, защото историята е претупана на две на три и общо взето е колкото да не е без хич. Ако сте забелязали, повечето творби на Кланси следват линията: сложна политическа ситуация -> неочакван обрат около 30 минути след началото -> яко екшън до края на филма/книгата (погледнете “На лов за Червения Октомври” или “Всички страхове” например и ми кажете дали не е така). EndWar не прави изключение от тази формула. В конкретния случай цялата планета е опасана от противоракетни сателити, които правят използването на ядрени оръжия на практика невъзможно. Сателитите обаче явно са произведени в България, защото в Саудитска Арабия бива извършена ядрена терористична атака, в резултат на което петролът на Земята се изчерпва през 2016 година (а тъкмо щях да си взимам нова кола). Русия остава основен износител и – естествено – влива всичките си приходи във военната си индустрия, защото руснаците са гадове. Европейският съюз набързо се обединява в Европейска федерация, като изритва Великобритания и като че ли забравя за Балканите (на тактическата карта сме руска територия). САЩ решават да си построят ново оръжие и след известни неразбирателства, предателства и други подобни „–ателства“, започва Третата световна война.
Финални думи
Като стратегия EndWar има прекалено много проблеми, за да бъде сметната за сериозен претендент на пазара. Камерата например постоянно е закачена към някоя единица, което прави навигацията по картата доста усложнена. Voice recognition-ът не работи перфектно и често бърка дори напълно различни като произношение думи. Да не говорим, че не всичко може да се прави само с глас – ако искате войниците ви да се скрият в някоя сграда например, трябва да използвате мишката. Графиката е прилична, но не революционна, звуците са по-скоро монотонни. Във всеки един момент, отвсякъде, някой нещо ви говори. Единици рапортуват, говорят си помежду си и така нататък, от което настъпва една титанична какофония, в която трудно можете да чуете собствените си мисли, какво остава за някоя полезна информация. Но като експеримент, играта е отлична. Това е може би най-иновативната по отношение на управлението стратегия, откакто в Tzar беше въведен бутон за търсене на мързелуващи работници. Джитката определено си заслужава да се пробва, ако не за друго, то поне за да проверите колко акцента на английския можете да имитирате.
Автор: Пламен Димитров