Всички онези от вас, които сте следили събитията от последния месец, включително и на сайта на PC Mania, са разбрали, че студиото Pandemic бе разформировано с цел по-добра оптимизация на наличните ресурси, както се мотивираха неговите собственици от Electronic Arts. На практика това означава, че една част от служителите му бяха уволнени, а друга – преместени в други дъщерни студия. Любопитно е, че The Saboteur дълго време се възприемаше като скрития коз в ръкава на Pandemic – от евентуалния успех на играта зависеше бъдещето на нейните създатели. За съжаление студиото не дочака това, но нека видим дали приключението все пак си заслужава.
По много от всичко
The Saboteur е игра, която се отличава с доста характеристики. Освен че е своеобразният реквием на Pandemic, тя е истинска палитра от жанрове. Основната концепция е на един отворен свят; сраженията са типични за екшън-приключенските игри; стелтът винаги е окуражаван като геймплей; в играта се срещат доста акробатични елементи, а всичко това се развива в историческите рамки на Втората световна война, като при това се опира на действителни събития. Всъщност самият факт, че игра посветена на този период не е шутър, е добро начало, но дали опитите за прекалено разнообразие не обрича играта на неуспех?
Един ирландец в Париж
В играта поемате ролята на Шон Девлин, млад ирландски авто механик, който е изгубил най-близкия си приятел заради нацистите. Началото на играта го заварва в кабарето Belle du Nuit, където той е зает да дави мъката си. Миг по-късно той е вербуван от агент на френската Съпротива. Следващите няколко мисии са в ретроспективен стил и ни разказват събитията, довели до сегашното положение. Отново в настоящето, Шон си поставя за цел да наруши максимално немското присъствие в окупираната френска столица и да вдъхнови нейните жители за борба.
Любопитно е, че образът на коравия ирландец е вдъхновен от една историческа личност. Макар и роден във Франция, Уилям Гроувър-Уилямс е бил английски автомобилен състезател, който при избухването на войната започва да сътрудничи на британското разузнаване. За съжаление, нацистите го залавят и малко преди края на конфликта той е екзекутиран край Берлин.
Нищо чак толкова ново под слънцето
В основата си геймплеят на The Saboteur се базира на екшъните от трето лице в отворен свят като Red Faction: Guerilla или друг продукт на самите Pandemic – поредицата Mercenaries. Париж е осеян с интересни места, които може да посетите и персонажи, с които се налага да контактувате. Тук ще видите типичните елементи на този вид геймплей с техните плюсове и минуси: разнообразие в реда, по който искате да изпълните следващите си задачи, голям и жив свят, из който може свободно – или почти, но за това ще стане дума малко по-надолу – да се движите, но и често скучни и еднообразни задачи от типа на „стигни от точка А до точка Б”, „убий този или онзи” и неизменното чувство, че сте безвъзвратно загубени някъде в играта.
Традиционно картата е осеяна с различни точки, от които може да получите нови второстепенни задачи, да се впуснете в опасна контрабандна дейност, а след това да размените придобитите пари за нови оръжия и автомобили на черния пазар.
Да удариш в гръб
Имайки предвид заглавието на играта, естествено е да предположим, че The Saboteur включва не само екшън, но и по-изтънчени елементи, които предполагат промъкване в гръб, тайно поставяне на експлозиви в целта и изчезване от сцената, без това да привлече вниманието на врага. В това отношение играта се справя донякъде: подобни елементи наистина са съществена част от гейм механиката, но не са изпипани достатъчно добре, за да придадат необходимия авторитет на играта.
Да разгледаме нещата последователно. В много от мисиите ще трябва да инфилтрирате, какъвто е техническия термин за незабелязано проникване, различни немски обекти като складове за муниции, бункери и радиостанции. Отличителна черта на Шон е възможността да се движи почти свободно по покривите на околните сгради, подобно на един съвременен Алтаир. Лошото е, че самото придвижване далеч не е толкова плавно. Друга възможност да бъдете незабелязани е да убиете някой немец и да използвате униформата му. Ако обаче го направите с огнестрелно оръжие, това няма да стане, тъй като петната от кръв ще ви издадат. Дотук добре, но странното е, че това не важи за автомобилите – ако преминете с открадната кола и такава, опръскана с кръв, покрай немски патрул, той няма да реагира, нито някой ще ви подгони, ако прегазите обикновен гражданин.
Да речем, че сте поставили динамита, а с него и гадния нацистки окупатор, на мястото му. Време е да напуснете сцената, без да чакате аплодисменти, но също така е време и за преследване, тъй като актовете на един саботьор обикновено имат недостатъка да бъдат придружени от порядъчно количество експлозии. Тук нещата отново отиват в двете крайности: измъкването с автомобил от нацистите става, когато излезете извън очертания около вас радиус на мини-картата. Това е доста трудно, като имате предвид, че целият град е осеян с вражески постове, дори и в освободените вече райони. Всеки път, когато нацистите ви видят, кръгчето отново се центрира около вас и преследването продължава. Първите няколко пъти е вълнуващо, но след това става досадно и накрая просто омръзва.
В същото време понякога е неприлично лесно да избягате, когато се движите пеша. Стелт елементът определено не е силна страна на играта, защото немците забравят за вас в мига, в който се скриете някъде. Почти всеки вид подозрително поведение също може да бъде контриран, ако просто се отдалечите за малко. Разбираемо е, че при големия мащаб на света и NРС-тата в него подобни неща могат да се случат, но усещането за нещо недовършено остава.
Още един танц, шери?
Леко парадоксално, най-силната страна на играта не е пряко свързана с геймплея. The Saboteur се отличава с уникална атмосфера, която смесва звук и картина, за да придаде автентичната визия на окупиран Париж. Хрумването различните райони на града да бъдат в различни окраски в зависимост от това дали са под нацистка окупация или са свободни, е крайно интересно и оригинално. Така свободните места са цветни, шарени и огрени от слънце. Онези, където немският ботуш още не е отстъпил са издържани в мрачни, черно-бели тонове, а цветните елементи са малко и всъщност засилват чувството за потиснатост. Така например в кърваво червено проблясват нацистките знамена и кръвта, а жълтите фарове изглеждат като чифт злобни очи на черния фон. Над тези райони вали дъжд, а в небето често кръжи огромен дирижабъл. Така макар чисто технически графиката на играта, създадена с помощта на енджина Odin, да не е супер впечатляваща, оригиналният подход в използването на цветовете създава добро впечатление.
Озвучението е на същото високо ниво. Различните националности, които ще срещнете в хода на приключението, говорят английски със съответния си акцент. Французите имат характерното „р”, испанците – леко заваления говор, а самият Шон – популярният ирландски акцент. Когато влезете в даден автомобил, веднага ще чуете различна музика, издържана в характерни за периода стилове като джаз, кабаретни изпълнения и др.
Реквием за едно студио
Можеше ли The Saboteur да спаси Pandemic от затваряне? Труден въпрос, най-малкото защото върху решението на ЕА със сигурност са влияли и други, не по-малко важни фактори. Факт е обаче, че играта има потенциал да ви осигури дълги часове забавление. Не е без своите проблеми, но ако превъзмогнете характерните за отворения свят недостатъци, ще получите интересно приключение в автентична атмосфера. Играйте го и споменавайте авторите му с добро.
Автор: Иво Цеков