The Last of Us

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!

Да твърдиш, че дадена игра е т.нар. system seller или заглавие, заради което си заслужава да притежавате дадена система е малко странно, когато въпросната система е в залеза на своя живот. The Last of Us обаче е точно такава игра. Ако някой някога е искал да създаде определение на този израз трябва само да прекара няколко часа с този шедьовър и ще разбере защо притежанието на PlayStation 3 в този момент е задължително. Ако нямате тази конзола е необходимо бързо да вземете мерки с цел нейното придобиване – продайте домашния си любимец, помолете се на приятел да ви покани на гости, спестявайте от закуски, дори ако трябва посегнете и на бирения бюджет за лятото – но вие ТРЯБВА да изиграете тази игра.

Ако началото на този материал не ви звучи като типичния стил на моите ревюта то трябва да знаете, че причината за това е само една – The Last of Us не е типичната игра. Тя не е нито типичното конзолно заглавие, нито типичното екшън приключение, нито дори типичният силен ексклузив на Sony. Тя е в цяла собствена категория.

In Dog We Trust

Много се е изписало за сложната архитектура на PlayStation 3 и за трудностите, които външните студия изпитват с нея. Дори самият Тед Прайс, шеф на Insomniac – студиото, създало осем от най-добрите игри за конзолата – наскоро коментира, че с преминаването към ХВОХ360 при разработката на Fuse най-сетне му е позволило да види PS3 по начина, по който хората я виждат отдавна – много мощна и много трудна за използване машина. Ползвана от мнозина, но овладяна от малцина тя може да бъде страхотно оръжие в подходящите ръце. И едва ли има по-подходящи от тези на момчетата и момичетата, които работят под знака на Naughty Dog. Евън Уелс, Кристоф Балестра и екипът им вече неколкократно доказаха, че нямат равни в уменията и Тhe Last of Us само циментира статуса на студиото като най-доброто на това конзолно поколение.

Пир по време на чума

Още първите кадри в The Last of Us ни показват, че тази постапокалиптична игра няма да бъде като другите, които попадат във въпросната ниша. Заразените са страшни, а коварният вирус дебне отвсякъде, но истинските герои – и анти-герои – в този свят са хората. Човешките взаимоотношения, привързаността и саможертвата, а заедно с тях злобата, предателството и жестокостта не са изчезнали, дори напротив – виреят и в тези нови враждебни условия. The Last of Us се заема с човешката страна на постапокалиптичният свят по начина, по който се опита да направи това I am Alive и наистина успява да докосне тънките струни на душевността.

20 години след избухването на епидемията, Америка не е същата. Картата й е поделена между заразените територии и онези кътчета, където човешката власт все още е валидна. Но дори и там атмосферата е неспокойна, тъй като оцелелите са принудени да се подчиняват на военните. Малцината, дръзнали да се противопоставят на военното положение и строгите правила, са част от партизанска група, наречена „Светулките“. На фона на тази сива картина отново се срещаме с Джоел – контрабандист и предприемач, който е принуден да поеме задачата да преведе малката Ели през пустошта. Докато си проправят път през десетките препятствия, между двамата се ражда една уникална връзка и едва ли е преувеличено, ако кажем, че историята в The Last of Us е главният двигател на желанието ви да продължавате нататък. Начинът, по който мнението на Джоел за неканената му спътничка се променя от „човешка стока“ до безкрайно близко същество може да стопли сърцето и на най-закоравелите геймъри. Дребни детайли като разговор пред някогашна аркадна машина или шахматна дъска (Hey Bobby Fisher, don’t touch anything on that board!, подвиква на Джоел един негов познат. Bobby who?!, отвръща учудено Ели, която като едно 14-годишно момиче не познава света преди епидемията) са истинските щрихи, които рисуват света на играта. Усещането за т.нар. road trip, което често се използва във филми, но почти не сме виждали във видео игри – с изключение на мрачното пътуване на Джоузеф Капели в Resistance 3 – тук е внушено по чудесен начин. Както може да се очаква от майсторите на добрата история от Naughty Dog, сюжетът в The Last of Us бавно и емоционално прелива от едни в други тонове, обгръща ви, прави ви съпричастни, разсмива ви и ви натъжава едновременно.

Да оцелееш в Америка на бъдещето

Първото нещо, което трябва да знаете, посягайки към The Last of Us е, че играта е доста различна от предишната поредица на студиото – Uncharted. Тук камерата е много по-близко до героя, създавайки чувството за непосредствено пребиваване и за потапяне в света. За разлика от Нейтън Дрейк, който е в състояние да повали дузина врагове без дори да трепне, Джоел не е такъв супергерой и това е съвсем умишлено. Като цяло геймплеят се развива по-бавно и често ви кара да мислите как да подходите към дадена ситуация. Може би „сървайвъл хорър“ би било твърде силно като определение на жанра, но The Last of Us определено не е с динамиката на стандартното екшън приключение, а за сметка на това въвежда един предпазлив подход, съответстващ на враждебния свят, в който се развива действието. Предвид че мунициите са оскъдни, всеки един изстрел трябва да бъде добре премерен, иначе просто рискувате бързо да превърнете пистолета си в парче безполезно желязо. Много често алтернативата идва под формата на стелт елемент – задържайки R2 Джоел може да се съсредоточи и да „види“ намиращите се наблизо врагове. Това пък ви дава възможност да набележите пътя към тях, използвайки различни укрития и отвличащи вниманието маневри като хвърлянето на бутилки в противоположната посока. Това е отдавна познат за стелт игрите елемент, но по-важното е, че работи както трябва. Особено на по-високите нива на трудност битките се превръщат в нещо като тактически пъзел, който трябва да наредите по най-добрият за вас начин.

Ако не знаете какво точно да очаквате от The Last of Us, първият досег с врага със сигурност ще ви свари неподготвени и дори може да ви подразни. Причината е, че Джоел не е особено издръжлив що се отнася до поемането на удари, да не говорим, че всеки един изстрел го кара да залита и го прави неспособен да се движи за няколко безкрайно дълго изглеждащи мига. Освен това прицелването му не е съвсем стабилно и издава очевидната неопитност, която Naughty Dog иска да внуши на своя герой. Когато попаднете под вражески огън или бъдете повалени от някой от коварните ръкопашни атаки на заразените, със сигурност ще има какво да кажете с нецензурни думи, но точно тогава човек трябва да си даде сметка, че всичко това е съвсем умишлено – Нейтън Дрейк бе ветеран-приключенец, който се справя с лекота с всевъзможни препятствия; Джоел е един мъж, прехвърлил 50-те, който е принуден от обстоятелствата да приеме нетипична роля, за да оцелее.

Постапокалиптичен шах-мат

Дизайнът на нивата в The Last of Us е перфектен. Той обслужва двата основни елемента на геймплея, а именно битките и изследването на картата. За разлика от Uncharted, където нивата са линейни, тук картата е много по-голяма и доста по-разчупена и стимулира нейното внимателно изследване. Липсата на карта и маркер за следващата цел понякога могат да ви объркат, но премахването им внушава реалистичност, а и ако загубите прекалено дълго време в лутане задължително ще получите подсказване от играта под формата на насочваща реплика от вашите спътници или подкана да натиснете L3, за да се обърне камерата в съответната посока. В света на Джоел и Ели ресурсите са малко и си заслужава да отделите време, за да проверите дали дадено чекмедже в стаята в края на коридора не крие нещо ценно. Събраните ресурси може да използване, за да създавате различни полезни предмети като комплекти за първа помощ и коктейли „Молотов“, както и да ъпгрейдвате оръжията и уменията на героя си. Нищо от т.нар. crafting система не е наистина революционно, така например от време на време се натъквате на затворени стаи, които може да отворите, жертвайки даден предмет, но пък след това получавате достъп до тяхното съдържание – схема, подобна на тази в Dead Space, но върши отлична работа, за да ви накара да повярвате в заобикалящия ви свят и нуждата да го изследвате подробно.

На свой ред както вече бе изтъкнато, битките обикновено не предполагат пряка размяна на изстрели, а по-скоро умело маневриране и издебване на враговете. Първите няколко подобни ситуации могат да ви се сторят прекалено трудни, но след като веднъж разберете, че втурването напред и сляпата стрелба не водят до никъде, пъзелът на схватките става по-ясен. Стелт елементът е силно застъпен и в комбинация с умелото използване на наличния инвентар и на сетивата на Джоел е истинският ключ към преодоляването на враговете. Както подобава на едно дълго и истинско приключение, наличният арсенал бавно, но сигурно се разраства и Джоел постепенно прибавя нови оръжия към инвентара си. Сред тях са различни предмети за близък бой, които може да откриете практически навсякъде (те могат да се ъпгрейдват допълнително, но пък се изхабяват сред известно ползване), пистолет, револвер, ловна пушка, лък и др. Тяхното правилно използване спрямо ситуацията често пъти е разликата между живота и смъртта и с течение на приключението ще се научите кога към кое да прибягвате. Така например, ако се натъкнете на група от т.нар. Clickers – ужасяващи чудовища с деформирани лица, които се ориентират по звука – може да ги накарате да се съберат на дадено място като хвърлите там бутилка или тухла, след което да ги запалите с коктейл „Молотов“. Просто е, ефикасно е и пести ценни куршуми.

Причината да притежаваш конзола през 2013 г.

Направете си един кратък експеримент – погледнете една игра от 2006 г., която е била част от премиерният каталог на PlayStation 3. Сега погледнете заглавие като The Last of Us. Приликите не са много, нали? Причината за това е, че докато платформата си е все същата, всичко останало се е променило многократно. Днес дизайнери, програмисти, аниматори и художници използват много по-модерна и мощна техника, така че техните творения изглеждат значително по-комплексно и по-добре от това, което е било постижимо в началото на поколението. Наскоро бившият вицепрезидент на вече фалиралата компания THQ Дани Билсън изказа мнението, че не се нуждаем от ново конзолно поколение, а от това да оптимизираме резултатите, постижими с наличните ресурси. Ако има игра, която подкрепя думите му, това е The Last of Us. С техническото си съвършенство, безупречна анимация и внимание към детайла тя спокойно може да мине за PlayStation 4 заглавие, при все че върви на платформа, сглобена когато Зинедин Зидан удари Матераци с глава.

Първият час от The Last of Us определено може да бъде чужд на повечето играчи. Джоел изобщо не е толкова издръжлив като Нейтън, повечето директни престрелки завършват с рестарт на чекпойнта, някои чудовища ви убиват с един удар, а липсата на карта изобщо не помага. И тъкмо когато в някое ъгълче на съзнанието ви се прокрадва предателската мисъл, че Naughty Dog може би най-сетне са се издънили, всичко просто си идва на мястото. The Last of Us не е Uncharted, преките огнестрелни битки са крайното решение, акцентът пада върху внимателното придвижване и изследването на картите, а емоционалните моменти по пътя на двамата неочаквани партньори не спират да ви държат на ръба на напрежението. Това е разказваческо умение на най-високо ниво, подплатено от солиден геймплей с тактическа мисъл на фона на един безкрайно истински страдащ свят.

Това е Naughty Dog.

Това е The Last of Us.

Автор: Иво Цеков