The Godfather II

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!
author image by PC Mania | Archive | 0 Comments | 13 апр. 2009

Това е една опасна игра и създателите на Godfather II трябва да са знаели, че си слагат таралеж в гащите, когато са се хващали на хорото. Да създаваш игра по филм, особено класика с мно-о-ого фенове, си е почти самоубийство. Нещо повече – изпросваш си едно целене с домати, което не приключва със земния ти път, върволицата разгневени фенове ще те следва и псува и на оня свят. Ако направиш геймката твърде подобна на филма, това е мно-о-ого лоша карма – всички те мразят, защото са отегчени до смърт и вече знаят какво следва. Заглавието е на главно място в списъка с ненужни творения. Ако пък много се различава, пак зле – защо претендираш, че това има нещо общо с оригинала… Я направо ходи се…

В случая положението е още по-тежко, защото се добавят и високите очаквания за заглавието. А цялата работа оставя впечатлението за бързата работа и срама, защото за капак има и някакви недоизгладени неща, които дразнят.

Селско увеселение с три букви

В основата на играта като всеки екшън си е добрият бой. Има ситуации например, в които вие стреляте, а опонентите ви тичат към вас с цел юмручна схватка. Щом се приближат достатъчно, можете да ги хванете и да си ги налагате и хвърляте, както си искате. Те аналогично могат да ви подхванат, но поради цялостно невисоката трудност на геймката това не е кой знае какво. Лекотата, с която напредвате реално, е средностатистически най-дразнещото нещо за повечето геймъри. И всички искат нещо „по-така” (лично за мен това е любима формулировка за точното нещо, което някой иска – много е специфична, няма да отречете).

В кютека, между другото, не сте сами или поне през повечето време (и не говоря за психически отклонения). Сбирате си сговорна дружинка олигофрени, които да ви помагат. Те са второто не много добро постижение, въпреки че лично на мен ми бяха много забавни. Те имат лошия навик да се разсейват приятно и да забиват в други посоки най-неочаквано, или пък могат да се врежат с трясък в някое стъкло, точно когато си мислите, че се промъквате незабелязано. Нейсе. Има и някакви бъгчета, които ги вкарват в дадено помещение преди вас, когато уж са ви следвали. Личният ми фаворит обаче е да видите как тези хорица, тичайки заднешком, минават през някоя врата. Именно това са няколкото дребни на вид неща, които дразнят, и които вероятно ще бъдат изгладени скоро с пач. В геймплея за разнообразие е включено и разбиване на сейфове, което постепенно също става повтарящо се.

Сред яките неща е това, че можете на малко по-късен етап да приобщите медик, инженер или специалист по взривовете. Най-полезен се оказва медикът, защото явно черпи знанията си лично от дядо Господ и може с помощта на една спринцовка да върне към живот някой от дружинката. Другите опции, които имате, ви предлагат сръчни ръце, които режат телени огради или възможността да използвате шорткът през стената, когато парадният вход с червените килими не е разстлан все още. Тук май е моментът да вметна и за още един проблем, който е налице. По нищо не си личи кога една ограда, врата или каквото и да е, е „по-специална” и можете да издевателствате над нея. Ако e на живот и смърт, е истински дразнещо да се сблъскате с това. Факт.

Стратегия

Най- големият плюс на заглавието според мен е комбинацията на тупаника със стратегическия елемент. Както беше известно и по-рано, съществува нещото, наречено Don’s View. Благодарение на него можете да следите как се развива бизнесът ви. От птичи поглед (или по-скоро чрез божиите очи, защото човек не може да не се чувства именно така, когато е в този режим на игра), можете да следите точно как вървят нещата. После следва да премахнете всички опоненти и да се самокороновате за монополист в бизнеса. За целта можете да се възползвате от услугите на корумпирани куки, да изнудвате и трепете вашите конкуренти. За определени убийства в играта е важно не просто да бъдат извършени, а как именно ще станат. Това носи дадено послание. Дали жертвата да бъде прегазена с автомобил, застреляна или убита по по-злостен начин? Още по-рано се знаеше, че за да узнаете точния метод, ще трябва да помагате на други хора, които ще ви насочат къде е ключът от бараката. Нелепото е обаче, че на практика питате някакви хора на улицата дали имат нужда от помощ. Не – по-лошо, предполагате, че имат нужда от помощ. И не след дълго разбирате, че дадените господа искат да взривят някоя сграда – как да откаже човек… Така после и те помагат, за да върнат услугата. Замисълът не е лош, но е някак много плосък нереалистичен и дори леко смешен на места.

С(т)ори

Тук пак има разочаровани. Въздъх-въздъх. Вие поемате ролята на Доминик, който ще доминира в престъпния свят буа-ха-ха. Той заема ключова роля в играта и отсъства във филмите. Феновете пак са потресени. Аз така и не можах да се обидя от това, че го няма във филмите, защото наистина не е възможно да се угоди на всички. А както уточних и по-рано, задачата с подобна игра е нелека. В диалозите тук-там се прокрадват реплики от филмите, което пак дразни много хора и въобще… всички промени и неуместни прилики в сторито, героите и каквото и да е могат да бъдат тълкувани като минус… И както излиза, могат да бъдат използвани срещу вас (специално обръщение към дивелъпърите – знам, че ни четат редовно :-D). Освен това и графиката не е толкова добра, колкото се очаква.

Целият геймплей е много повтарящ се и цикличен. След като се справите с 5-те фамилии в single обаче, ви остава и multi-то. Там можете да играете с до 16 играча – Demolition assault, Team Deathmatch, Firestarter, Safecracker. Повечето карти обаче са големи за 16 човека. Тук пак можете да играете и в режим Don’s View.

Не знам аз ли съм се размекнала или взискателността на геймърите в днешно време много е нараснала, но както често се случва, на мен играта все пак ми беше симпатична. Има си минусите и всеки може да открие по нещичко недоизпипано. Но все пак играта си има и своите плюсове и цялостно е приятна, а ако подходите по-непредубедено, може и да ви хареса. Ако имате повечко време, й хвърлете едно око. Все пак мафията вас чака.

Автор: Лили Стоилова