След като наскоро се запознах в детайли с историята, която се крие зад Warhammer 40,000 вселената, стандартите ми за фантастика доста се вдигнаха. Не са достатъчни просто лазери, космически кораби и роботи, за да оценя високо някаква sci-fi игра и предполагам, че и с други фенове на космическите приключения е същото. Затова и подходих леко скептично към Sins of a Solar Empire, когато я подкарах. В началото всичко изглеждаше така, сякаш това ще бъде поредната нискобюджетна стратегия, която се опитва да открадне от славата на големите в жанра и вероятно да се възползва от истерията около предстоящия StarCraft II.
Черна дупка
Sins of a Solar Empire е стратегия в реално време, в която поемате управлението над цяла космическа империя. В рекламните материали е описана като като RT4X, което е твърде тъпо, за да бъде обяснявано, но в общи линии означава, че играчът получава геймплей като в класики от рода на Master of Orion, само че в реално време. Ще управлявате империята си само и единствено в космоса, като водите битки с различни по вид и размер бойни кораби, а планетите ще ви служат само като ориентир и като мишени за поредната орбитална бомбардировка. Това обяснение е леко опростено, но в детайли ще навлезем след малко.
Оказва се, че в играта няма кампания, тоест разполагате само с единични мисии, в които целта е да унищожите противниците си, завладявайки всички техни планети. Този факт води след себе си неприятната констатация, че в играта няма и история, което жестоко осакатява и нарушава традиционния модел за писане на гейм-статии: история-геймплей-графика-звук. Всъщност има нещо като история, но то е по-скоро бекграунд-информация за трите враждуващи фракции и е достъпна само след ровене в мрежата.
Та, както стана ясно, имаме три раси, които воюват за надмощие в съответния сектор на галактиката. Първата са Trade Emergency Coalition, потомци на първите земни изследователи, които са прекарали последните столетия в относителен мир и по тази причина не ги бива много с бластера. По едно време те решават да изгонят от своите територии религиозния култ The Advent, които се явяват вторите претенденти за титлата “хора с най-големи топки във вселената”. Тези религиозни люде вярват в нещо, наречено “Единството” (Unity), което е телепатична връзка между всички поклонници. Те смятат, че човек може да се въздигне, единствено когато свърже ума си с този на останалите и формира едно неделимо цяло.
Третата фракция са единствените извънземни в джитката. Vasari са древна раса, потомци на огромна империя, но се превърнали в номади след един доста необясним инцидент. В миналото те започват да губят връзка с по-далечните си колонии, а всички спасителни кораби, изпратени да проверят какво става, изчезват безследно. Накрая Vasari събират най-могъщия си флот и го изпращат да разучи положението – завръща се само един кораб, а екипажът е полудял от страх и не може да обясни с какво точно се е срещнал. Тогава лидерите на тази раса решават, че май е по-добре изобщо да не разбират какво ги е нападнало и напускат световете си. Те тръгват да бягат, спирайки само за малко, колкото да оставят устройства, които да ги предупреждават колко зад тях се намира невидимият враг. Докато напредват из дълбините на космоса, маяците им изгасват един по един, сигнализирайки за приближаващата опасност. И така, докато не стигат до сектора на TEC, където са принудени да спрат, срещайки човешката армия. Само че неизвестното зло зад тях неумолимо се приближава с всеки изминал ден…
Както виждате, макар че историята едва ли ще спечели Оскар за оригиналност, все пак е интригуваща сама по себе си. Липсата на кампания в този случай ни лишава от развръзката – ще се сдобрят ли TEC и Advent? Какво точно преследва Vasari и ще ги стигне ли? Може би никога няма да узнаем (или поне докато не издадат продължение на играта).
Греховете на геймплея
Екшънът се развива в открития космос и много напомня на този в Homeworld, адски готината научнофантастична стратегия на Relic отпреди няколко години.
Разликите обаче са няколко и доста основни – първо, можете да управлявате войските си само в една плоскост, а не във всичките три измерения. Тоест, макар да се намирате в космоса, всичките ви кораби ще се движат по една равнина, все едно са в морето. Освен това, макар че не можете пряко да управлявате планетите, имате възможност да строите разнообразни сгради около тях. Пътуването между различните обитаеми светове се осъществява само по предварително определени маршрути, а самите битки се водят единствено в диаметъра на гравитационно привличане около въпросните небесни тела. Този стил на игра е много по-пригоден за походови стратегии, защото в един момент сте изправени пред необходимостта да управлявате пет различни флоти и около двадесет планети, което може да ви накара просто да зарежете изпадналите си поданици в по-малко важните райони. Малко повече автоматизация в тази насока нямаше да е зле.
Армията ви се състои от пет класа кораби, от малки изтребители до огромните флагмански кораби, които единствени могат да печелят точки опит. Всичко това е подкрепено от огромно дърво с ъпгрейди, които подобряват военните или цивилните аспекти на империята ви. Това е и една от най-големите ми критики към играта – research-ите са прекалено бавни и могат да се извършват само по един, независимо от броя на лабораториите ви. За да разучите всичко, ще са ви необходими поне пет часа реално време, което е твърде много дори за игра от междузвезден мащаб. Вярно, че геймката предлага както по-малки карти с десетина планети, които могат да бъдат изиграни за два-три часа, така и огромни бойни полета с над сто небесни тела и пет-шест слънчеви системи, които вероятно отнемат няколко седмици за пълно завладяване. За съжаление поради ограничено време нямах възможност да покоря някоя от наистина огромните галактики, но ще го пробвам поне веднъж.
Като цяло играта се представя добре – AI-то на противниците ви е доста прилично, така че очаквайте да ви се стовари боен флот именно там, където ще ви заболи най-много. Графиката не е особено детайлна, но тя така или иначе се обезсмисля от функцията strategic zoom, която ви позволява както да приближите камерата дотолкова, че да виждате детайлите по корабите си, така и да я отдалечите до степен, в която планетите са само точки, а бойните групи – малки символчета. Това много напомня за управлението в Supreme Commander и е много удобно от стратегическа гледна точка, защото само с две завъртания на колелцето на мишката се придвижвате от единия край на империята си до другия. Самият интерфейс е малко труден за овладяване, особено работата с камерата, но след като веднъж му хванете цаката, ще ви стане лесно.
Като цяло мрачните ми очаквания за боклучава игра не се оправдаха, но Sins of a Solar Empire си остава игра от своя клас – нискобюджетна и увлекателна само за няколко седмици, докато чакаме излизането на Warhammer 40k: Soulstorm. Там наистина да развихрим космическите си страсти.
Автор: Пламен Димитров