Kane & Lynch 2: Dog Days

Лошата слава е интересно нещо. Оригиналната Kane & Lynch: Dead Men се опита да внесе някои интересни елементи като система за прикриване при ожесточени битки и тежка история, която залагаше изключително на двамата главни герои – бившият наемник Кейн и социопатът Линч, които трябваше да извървят своя мъченически поход  под дъжд от куршуми. Но за добро или лошо екшъна на IO Interactive остана в гейм историята със скандала около Gamespot, когато лошото ревю на играта доведе до уволнението на Джеф Гертсман под натиска на Eidos. Няколко години по-късно датското студио се опитва да реабилитира името си, а „лошите” Eidos поне формално са заменени от японците от Square Enix, които междувременно купиха компанията. Дали опитът е успешен? 

Едно е да искаш, друго е да можеш

А трето и четвърто – да го направиш, се казва в един класически български разказ. Точно с тази житейска максима са се сблъскали момчетата от ІО, които са стигнали – в най-добрия случай – до втората й част. Това, което имаше потенциала да се окаже интересна и динамична игра, реабилитираща своя предшественик, всъщност е посредствен шутър, който създава лошо впечатление още в първия момент и така и не успява да се отърси от него.

Шанхай. Изглежда, че в китайския град са си дали среща всички гангстери, мегаломаниаци и закоравели престъпници. Само преди половин година Army of Two: The 40th Day ни пренесе в мегаполиса, където двамата маскирани командоси трябваше да се справят с вълни от гадове. Действието в Kane & Lynch 2: Dog Days отново се развива в Шанхай, а това далеч не е единствената прилика.

Army of Kane & Lynch?

Освен че са съвремени екшъни от трето лице, и двете игри имат в основата си антигерои, които отдавна са покварени от пътя, който са избрали, но все още са запазили капка сърдечност под грубата действителност. И EA Montreal, и IO Interactive залагат до голяма степен на кооперативния режим, прикриването и престрелките, че даже и анимациите, при които Кейн и Линч отварят вратите са доста сходни с тези на Сейлъм и Риос.

Лошото е, че приликите свършват в най-важната част: реалните резултати. Докато Army of Two: The 40th Day имаше много добре развита кооп система и уникални опции за кустомизация на оръжията, в Dog Days имаме само стрелба и нищо друго. Стреляш, прикриваш се, после продължаваш и отново се прикриваш. Това не е отделно ниво. Това е цялата игра! Докато всяко едно оръжие в ръцете на двамата наемници можеше да се превърне в уникално моделиран инструмент за смърт, тук оръжията са просто част от пейзажа. Те лежат бездушно наоколо и дори с помощта на клавиша О играта ви ги показва директно. Просто взимате пистолета или помпата, изпразвате пълнителя й, захвърляте я и я сменяте със следващото безлично парче метал. Няма кустомизация, няма автентично поведение, няма усещане за тежест.

Но да не избързваме

Една от малкото, но отличителни черти на Dead Men бе историята и най-вече образите на Кейн и Линч с тяхното брутално отношение към заобикалящата ги действителност. В Dog Days обаче историята е като закърпените дънки на някои уличен хлапак. Играта ви подава отделни парчета, на заден фон се чуват разговори, без героите, които виждате на екрана, дори да отварят устата си, но те така или иначе нямат значение.

В началото на играта Линч се подвизава в Шанхай, където върши разни мръсни поръчки за английски криминален бос. За да се справи с поредната задача обаче, той е принуден да повика някогашния си партньор Адам Маркъс, известен повече като Кейн. Естествено, нещата се объркват и двамата отново са въвлечени в поредица от престрелки по улиците на града срещу хиляди безлични врагове.

Потресаващо е как в ІО са успели да запазят всички лоши черти на първата игра, но са се отървали от малкото сносни елементи. Историята в Dead Men беше заредена с голяма доза емоция и лично отношение; тук е просто поредица от (почти) несвързани епизоди. В първата игра Линч и неговите халюцинации внасяха интересен и нетипичен за жанра колорит. Тук комплексният му характер е тотално изличен и вместо това той се е превърнал в поредния стрелящ и псуващ през ъгълчето на устата си главорез, с каквито Шанхай изглежда е пълен. В първата част нивата се отличаваха с известно разнообразие – минахме през банков обир, престрелки в препълнена дискотека и по улиците на Токио, посещение в джунглата и онази почти култова сцена с тежкотоварния камион, в която залогът бе животът на дъщеричката на Кейн. В Dog Days имаме – познахте – Шанхай. Улица след улица, един тесен коридор след друг, безлични сцени, които могат да ви докарат единствено клаустрофобия. Може би датчаните са решили, че от по-разчупен дизайн на нивата няма смисъл, защото така и така авторите няма какво да ви предложат – няма скрити предмети, няма т.нар. collectibles или unlockables или каквото и да е друго, което да ви отколнява от основната ви задача.

А тя е да стреляте до втръсване

Геймплеят в Dog Days е толкова еднообразен, колкото просто няма накъде. Не ме разбирайте погрешно, като цяло играта работи на поносимо ниво. За разлика от първата част, където системата за прикриване беше като хвърляне на зарче, тук имате повече контрол върху нея. Някои от прикритията са разрушаеми, което на хартия придава определен тактически елемент. Лошото е, че в цялата какафония просто няма място за каквато и да било тактика, но за това ще поговорим малко по-надолу. Както вече отбелязах, оръжията са абсолютно генерични и едва ли ще поспрете дори веднъж, за да видите с какво стреляте. Единственото, което трябва да знаете е, че помпата е добра на близко разстояние, пистолетът – на по-далечно, а многобройните и напълно излишни картечни пистолети нямат никаква точност. Въоръжени с тези елементарни подробности може да изиграете цялата игра, без изобщо да се притеснявате, че не сте отделили достатъчно време, за да вникнете в тънкостите на геймплея. Такива няма.

При все че ще видите хиляди от тях, враговете ви също са безлична маса, която рядко има повече детайл от основните черти на тялото. АІ-то им е на средно ниво, но битките страдат от един основен недостатък – липсата на възможност за ръкопашен бой. В тесните коридори, където ще прекарате по-голямата част от играта, понякога е по-лесно да се приближиш до врага, отколкото да го обстрелваш отдалече, надявайки се, че поне един куршум ще го застигне. Уви, няма такава опция. Окажете ли се лице в лице с противник, смъртта ви е гарантирана и екрана мигом ще стане опръскан в червени петна.

Естетика, ама чак пък толкова

Стигнахме и до може би най-сериозно рекламираната характеристика на играта – презентацията. От ІО твърдяха, че Dog Days изобщо няма да бъде поредния захаросан шутър, а ще пресъздава грозната и мрачна улична атмосфера. Признавам, че първите десет минути от играта наистина ме впечатлиха. Камерата трепери почти непрекъснато, така че усещането е за аматьорски видео клип, който обаче е многократно по-достоверен, отколкото репортажа от централните новини. Лицата на убитите противници масово са закрити с познатите ви решетки от мърдащи се квадратчета, което също засилва чувството за реализъм. Но в опита си да пресъздадат грубата действителност, ІО са паднали жертва на прекомерните си амбиции. Както казах, след десет минути сте впечатлени. След двадесет се чудите дали не е по-добре да изключите поне клатещата се камера (единствената опция в това отношение, която може да промените), а след половин час вече ще псувате целия свят и претенциите за реализъм!

Защо? Много просто, защото в този си вид Dog Days е като графичен шамар. Всичко се клати, пречи ви да се ориентирате, петната и светлинните ефекти в най-добрия случай ви разсейват, а в най-лошия ви докарват прогресивно главоболие. Особено зле е, когато спринтирате, тъй като освен че се клати, камерата отива зад вас и тотално ви пречи да видите къде точно отивате. За едно или две нива това можеше да бъде страхотно допълнение, но когато сте принудени да го изтърпите цялата игра, усещането е съвсем друго и крайно негативно. Казано с прости думи, замисълът е отличен, но реализацията куца и се клати, и то буквално.

За честа на ІО трябва да кажем, че РС версията на играта е портната – една мръсна думичка за всеки истински РС геймър – от Nixxes Software. През годините холандците са създали РС версиите на Tomb Raider: Anniversary, Legacy of Kain: Defiance, Project Snowblind и други, но лично аз съм склонен да ги оневиня, тъй като цялостният замисъл, дизайн и реализация е дело на IO Interactive.

При всичките си недостатъци Kane& L ynch 2: Dog Days има нещо положително у себе си. Нормално посочвам късата сингъл кампания като минус за дадена игра, но това не важи за случаите, когато въпросната кампания е издевателство над сетивата и самоуважението ви. Така че Dog Days е къса и това е добре. Ако изберете ниска степен на трудност – а да бъдем реалисти, просто няма причина да удължавате агонията излишно – тя ще свърши за около шест часа. Жалко, защото под посредствената повърхност има някои наистина интересни елементи – не толкова като геймплей, колкото като силни епизоди като това как Линч пази приятелката си със снайпер, докато то двете й страни напират врагове или малко по-късно, когато двамата с Кейн тичат под дъжда голи и целите в кръв. Но без съответния качествен геймплей и изпипване на продукта, подобни сцени представляват само пълнеж, неспособен да придаде завършен вид на играта.

Казано направо, Kane & Lynch 2: Dog Day запрати вярата ми в екшъните от трето лице в нокдаун. Силно се надявам от него да ме извади Mafia 2!

Автор: Иво Цеков