Hellforces

Завоюването на Земята от силите на мрака A.K.A. Адските легиони става все по-популярна тема. То не бе Doom, не бе чудо, а и ей-така – между другото, до края на годината евентуално ще има и ролева игра по темата, създадена от бивши Blizzard North служители. Няма лошо, въпреки че както в един миг на хората леко им писна от делти, тюлени, пингвини и други командоски истории, пазарът пак може да се пресити. Сега да обърнем погледа си към Hellforces – old school шутър, който по моето скромно мнение се опитва да съчетае най-добрите качества на Half-a и Doom-a и се справя най-малкото задоволително.

Пролог

“И той беше в свитата на Луцифер Сияйния, прогонен от райската градина и прокуден в ада!” – наистина! – “И Бафомет се закле да служи на Луцифер завинаги. И основа корпорацията Бафомет & КО.” – Ах! Шибан бизнесмен! – “И започна да завоюва безброй светове. Продаваше ги, а силата и величието му растяха. Но в един свят, наречен Терра, измежду тези, които го населяваха, се появи един, който реши да предизвика тъмната сила на Корпорацията.” – Воала! Не думай! -“Но ние, служителите на компанията, искрено се надяваме на най-доброто и че ще си получим дивидентите навреме.” – Разбира се, както се казва, “Надеждата умира последна!” Е, какво друго има тук? Аха, послепис: “По-добре си върви по пътя, Стив…” – Кааакво? Това е за мен?

Нека ви запозная със Стивън Гейст. Бивш пехотинец и твърд задник, настоящ барман и пичага, с черен мироглед. Щастлив с приятелката си Лин, разбира, че вместо да се друсат взаимно в постелите, тя предпочита един по-друг тип друсане, включващ иглички и съмнителни бели прахчета. На въпроса “Избирай, кучко – шита или аз”, мацката си фръцва дупарата в неизвестна посока и остава нашия човек с… ъм, пръст в устата.

Няколко години по-късно тя се появява отново в бара му. След една тирада от несвързани и алогични изречения (типичен пример за начина на изразяване на повечето самки от човешкия род:/) тя пак се опитва да си изпроси дозичка. С висш стоицизъм Стив я изслушва и типично по мъжки я отсвирва да си гледа работата. В същото време избухва бунт в един от крайните квартали и като че ли Лин е замесена. Воден от болестта, наречена “съвест”, нашият пич нарамва едно парче от тръба и хуква да си спасява женската.

За по-малко от десетина минути сте въвлечени в един от най-големите заговори, създавани в човешката история. Бафомет – митичен демон, успява с помощта на човешки учен да открие метод за отделяне на душата от тялото. Душата се използва за енергиен източник, за отварянето на междупространствен портал, а човешката плът – за домакин на демон. И така, пъклото се опитва да налази мирната ни планетка и само един ветеран пехотинец, с разбито сърце стои между него и триумфа на адските създания. Загазили сме го, ако питате мен!

Как се играе?

Както вече споменах, играта се опитва да вземе най-доброто от Half-a и Doom. Нивата са силно разчупени и привидно нелинейни. Ще се промъквате по градските улици, ще се озъртате плахо в депресиращо тесни канализационни тунели и крипти. Ще тичате приведен из южноамериканската джунгла, за да щурмувате малко по-късно пирамидален храм на маите. Има доста местенца, където да потърсите прикритие в напечени моменти или където да сгащите вража група и с един откос да я свалите.

Подобно на творбата на ID, ще си имате работа с множество не много високо интелигентни гадчета (зомбитата и другите изчадия адови). В по-късните мисии пък ще се сблъскате с наемници и елитни бодигардове, които за разлика от първите ви обстрелват доста точно от голямо разстояние и успяват доста добре да се координират помежду си.
През цялото време ще ви придружава наистина чаровният черен хумор на Стийв и убийствените му коментари, както и перманентното му чувство за вина спрямо бившото гадже. Да не говорим, че пичът изпитва почти садистично удоволствие, когато трепе вразите си, и това просто помага да се вживеете донякъде в ролята му, да се почувствате съпричастен. В кът сцените ще се срещнете и с някои от главните лошковци, които да ви издразнят достатъчно, за да им пръснете мозъка с доволна усмивка от ухо до ухо.

Последното е възможност за употреба на доста богатия

арсенал

включващ доволно количество пистолети, няколко SMG-та за цвят и тежки пушкала, започващи от модернизиран Калашников, снайпер и наистина тежка картечница. Повечето от оръжията имат алтернативен режим за стрелба и няколко типа амуниции, влияещи по различен начин на разните типове опоненти. Към финала ще гепнете и две футуристични пушкала. Готино е, че при по-високите нива на трудност амунициите са сравнително малко, така че в играта плахо се промъква и сървайвъл елементът.

Освен боеприпаси из нивата са разпръснати артефакти, които можете да вземете и използвате в нужния момент. Пичовете от Орион са ги създавали с изключително чувство за хумор, а ако видите Вуду куклата Барби и не се изхилите мръснишки, не знам какво би могло да ви развесели. Ефектът на тези предмети е временен, но за сметка на това доста могъщ, давайки ви неуязвимост, двойно повече щети, заслепяване и объркване на противниците, напомпване на бронята ви и т.н. Пренасят се от едно ниво в друго, така че можете да ги спестите за по-напечените моменти и битките с босовете.

Графично

играта изглежда много, много добре. Бетонът и фасадите на сградите изглеждат реални, същото важи и за зелениниата в джунглата. Самите модели на Стив и неговите противници са отлично моделирани, а водните и огледалните повърхности са на стъпчица до перфектността. Системните изисквания са адекватни. Единственият малък проблем е, че самите анимации са леко куци, айде при зомбитата може да мине, че се движат като глътнали чадър, но понякога тътрещите се хора дразнят. Малко повече моушън кепчъринг нямаше да навреди. Системните изисквания са адекватни за нивото на визуалните прелести, а доста широките опции за техните настройки правят геймката играема на широк спектър от машини.

Финално

Играта си струва по две причини. Първо – Стивън пълни душата с начина си на изразяване, напомня за Кейн от Blood Omen сериите. От друга страна е фактът, че това е един добър шутър. Историята, макар и не някакъв шедьовър на сценарното изкуство, е разказана увлекателно и зарибяващо, а кой не би пожелал да постреля по малко зомбита за отмора? 🙂 А, и още нещо: споменах ли, че Hellforces е изцяло на български?

Автор: Георги Панайотов