Halo: ODST се появи като от нищото. Поне за мен. Което винаги е причина и за (поне) леко съмнение. Особено след цъфналата, отново изневиделица, RTS игра в същата вселената. Не че има нещо лошо в това да се експериментира с една добре измислена фикция (каквато определено е тази на Halo). Но чак пък две нови заглавия, претендиращи за нов поглед върху франчайза, при това в рамките на броени месеци? Това почва леко да намирисва. И за да не бъда разбран грешно – Halo Wars далеч не е лоша игра… по принцип. Но е доста слаба стратегическа игра, ако това въобще ви притеснява.
Освен това нека не забравяме задаващия се на хоризонта Halo: Reach, вероятно последната Halo игра, която ще бъде разработвана от Bungie. Сред доста оскъдната информация за това поредно засега заглавие от поредицата все по-често се чува думичката мултиплейър, като до момента Halo беше, все пак, предимно „сингълплейър” изживяване. Или с други думи – възможно е ново кривване встрани от отъпканата Halo пътека.
Нека накрая да погледнем набързо хронологията, в която са излизали до момента отделните Halo издания. Halo: Combat Evolved – 2001, Halo 2 – 2004, Halo 3 – 2007. Или с други думи 3 игри за около седем години, което е що годе правилният цикъл за една уважаваща себе си поредица. Но нека продължим с родословното Halo дърво. Halo Wars – 2009, Halo: ODST – 2009, Halo: Reach – 2010… Упс! 3 игри за по-малко от три години…
Това няма как да е на добре. Или има как?
С такъв род мисли в главата си пуснах за пръв път ODST, като преди това вече знаех каквото имаше да се знае за предисторията. Събитията на играта съвпадат с тези от Halo 2. Или с други думи – Земята вече се гърчи в лапите на The Covenant. ODST (или иначе казано Orbital Drop Ship Trooper) е специално подразделение сходно с това на морската пехота. Само дето този път десантите не се спускат с кораби на морския бряг, а от орбитални станции на земната повърхност. Еквивалентът на добрия стар парашут в случая е орбиталната капсула, с която командосът извършва нещо средно между полет и свободно падане. Казах „специално подразделение”, но всъщност ODST-тата изглеждат ултра обикновени на фона на своя предшественик – легендарния Master Chief. Човек може да си помисли, че това е по-скоро разочароващо. Всъщност става въпрос за една от най-добрите идеи (поне на хартия) в новата игра. В ODST имаме за пръв път шанса да изживеем, макар и отчасти, епичния конфликт между човеците и The Covenant от гледната точка на обикновения войник. И, да, това означава също, че този път ще бъдете доста по-уязвими и съответно ще умирате доста по-често. Мамка му, дори паданията от малко по прилична височина ще ви причиняват прилични поражения. Повече за това малко по-нататък в ревюто. Всичко започва с десанта над Ню Момбаса, африкански мегаполис, завладян от извънземните. И както често става (по филмите поне)
нещо се скапва тотално някъде по пътя
В резултат нашият първи герой (да, няколко са) кръстен просто “The Rookee” (“Новобранеца”) почти се размазва при приземяването, губи съзнание и се свестява едва след шест часа, когато битката вече е отминала, а навън цари мъртвешки мрак. От другите членове на неговия екип няма и следа и той е принуден да тръгне сам, с ограничени муниции по бъкащите от извънземни улици на Ню Момбаса, опитвайки да разбера какво, по дяволите, се е случило докато той е пребивавал в царството на Сънчо. Още с първите няколко минути в ODST ви става ясно, че
това не е точно доброто старо Halo
въпреки познатите оръжия и гадове. И – изненада! – това не е непременно нещо лошо. Освен далеч по-крехкото си здраве, вие трябва да кътате всяка скъпоценна амуницийка, да се оглеждате непрекъснато за засади, избирайки внимателно пътя си и като цяло да го давате доста по-кротко. Играта се опитва, доколкото може, да ти каже, че този път промъкването е специалитета на деня. Но вместо да рискуват и да заложат солидно на тази нова идея, авторите на играта са спрели някъде по средата (и преди това дори). Геймплей механиката и левъл дизайнът на ODST просто не са пригодени достатъчно добре за подобен стил на игра. С други думи, вместо да се изкефите на едно изцяло ново Halo усещане, ще ви се наложи да се чувствате малко като смотаняка, който тайно се е намъкнал в обувките на Master Chief. Не знам, може би именно това е усещането, което изпитва редовият войник или дори редовият командос – сякаш е просто една малка пионка на огромната дъска на войната.
Но това е все пак е Halo – не Medal of Honor!
He Call of Duty: Modern Warfare дори. Образно казано – разликата не е като при смяната на автомобила в любимата ти състезателна игра. По-скоро сякаш някой е махнал двете последни предавки на любимото ти Porsche. Добре де – само последната предавка. Защото ODST пехотинецът далеч не е чак толкова невзрачен. Просто не го бива достатъчно за настоящата напечена ситуация… като че ли. И вместо да измислят как този недостатък да се превърне в геймплей преимущество, създателите на играта просто са отрязали някои от най-забавните игрални елементи на Halo. Вече споменах, че дори падането от някакви си 10-тина метра ви смъква осезаемо, да не кажа фатално от здравето. После откривате, че можете да скачате на доста по-малка височина. Следва откритието, че трябва да забравите за прословутия “dual wield” (или с други думи – възможността да държите във всяка от ръцете си по едно оръжие и да стреляте и с двете едновременно). И последно, но е и накрая в списъка, идва болезненото откритие, че здравето ви вече не възстановява автоматично. Да, този път „щитът” ви прави това, но когато той бъде изтощен докрай (което става доста бързо) следващите поражения „отхапват” директно от „кръвта” ви. А въпросната „кръв” трябва да се възстанови по класическия начин – в случая като застанете до някоя от пръснатите доста пестеливо из нивата медицински „будки” .
Всъщност нито един от тези неочаквани минуси не успява да скапе удоволствието от играта. Не и във фатални размери всеки случай. Те просто изискват известно време за свикване. Проблемът е по-скоро, че (на мен поне) всичко това изглежда като малко повърхностен начин да се създаде един различен стил на игра. Да не говорим, че ситуацията се влошава допълнително от убийствено мудното темпо на първата „част” на играта. Но нека ви посъветвам нещо овреме –
стиснете зъби и продължете нататък
Определено си струва. Вече споменах за интересния начин, по който е разказана историята на ODST. Всъщност след края на всяка част действието се прехвърля не само в ръцете на нов герой (всеки от които член на екипа на The Rookee), но и с един час назад във времето. Така краят на играта на практика съвпада с нейното начало – времето на първата вълна на десанта над Ню Момбаса и инцидента, довел до разпръсването на членовете на ODST екипа. Логично, с всеки следващ епизод купонът става все по-наточен, като заедно с това непрогледната, мъртвешки тиха нощ отстъпва постепенно пред яркия африкански ден. В края на играта геймплеят е почти аналогичен по ритъм и интензивност с този на Halo: Combat Evolved. Аз лично бих простил с готовност всички дребни като цяло недомислици в ODST дори само заради тази невероятно оригинална и находчива идея.
Като цяло общото усещане от новата Halo игра е по-скоро приятно, макар и не точно от диапазона на предишните издания. Може би единствено най-закоравелите фенове на поредицата ще се размрънкат, но не за дълго. Разочарованието, ако това е точната дума, идва по-скоро не от това което ODST e, а от мисълта за това, което би могла да бъде. И за да засегна болната тема за продължителността на новото заглавие –
да, общото чисто игрово време наистина е около 8 часа
което на хартия си е малко за Halo игра. Но вярвате или не, аз не усетих това като проблем. Още повече, че играта може да бъде опукана с още до трима ваши приятели. Да не говорим за новия мултиплейър кооперативен режим (позволяващ да се изправите рамо до рамо с братята си по оръжие срещу несметни Covenant пълчища), който по всеобщо мнение кърти зъби. Както и да го погледне човек Halo: ODST си заслужава парите. Пък и към играта е добавен втори диск с мултиплейър бета теста на Halo: Reach.
Като цяло основният въпрос с ODST е не дали играта е добра. Защото играта Е добра! Въпреки това или онова спорно решение. Човек обаче не може да се сдържи да не запита – какво точно са намислили Microsoft за бъдещето на Halo? Без Bungie на борда. С всичките тези опити да се „разшири фенската маса”. С проект за Halo манга… може би. Да не забравяме и филма, планиран за премиера през 2012. Очевидно някой смята, че от този франчайз могат да се източат още доста кинти. Още? Сериозно ли?! Или пък друг някой господин с костюм е сметнал, че настоящата (разбирай Halo 1,2,3) формула е изчерпана и затова трябва да се копае по-скоро встрани, отколкото напред. Нима?! ОК, какво ще кажете тогава за Wii Board Halo Marine Fitness Partner (staring Master Chief)??
И накрая, но не и по важност – специални благодарности на Пулсар и на екипа на техния магазин на „Екзарх Йосиф” 51 за предоставената игра, без която това ревю нямаше да е възможно.
Автор: Ивелин Г. Иванов