Преди 8 години на българският фентъзи пазар се появи първата книга от трилогията “Ездачите на Перн “на Ан МакКафри. След по-малко от половин година излезе и втората книга, третата така и не дочакахме. “Виновници” за това са издателство “Бард”. Така и не разбрах защо не публикуваха цялата поредица. Сега сигурно се питате коя е авторката и какво общо имат книгите й с играта, освен името. Отговорът е лесен – страшно много.
Целият сюжет в играта се базира върху събитията, описани в трилогията. Самата Ан е една от най-великите (колкото и нескромно да звучи, това си е самата истина) живи фентъзи автори и името й се нарежда малко след това на Филип Хосе Фармър и Роджър Зелазни. А трилогията за драконовите ездачи е една от най-силно ценените поредици в жанра. Дискретно пропускам да спомена Толкин, който е толкова напред, че изобщо не влиза в класацията…
Но само с невероятно добър сюжет (и, повярвайте ми, сюжетът наистина е изключителен) добра игра не се прави. Фактът, че авторката е била привлечена за главен консултант на проекта, също не помага много. Но да карам под ред…
Вие сте Д’Кор – драконов ездач, господар на кафяв дракон и човек с много, ама много силен махмурлук и слаба поносимост към алкохола. Светът, в който живее, е уреден по малко по странен начин. Има две слънца, но едното от тях премества орбитата си и се отдалечава от планетата на равни интервали от време. Резултатът е следният – по-малкото му братче няма достатъчно енергия да затопли цялата земя, в резултат на коевто настават гладни и студени години. И за да се спази златното правило “А-а-а от това по-лошо не може да стане… Я-я-я, можело!”, заедно със студа на повърхността излизат всички ония малки, космати и рогати гадинки, които през останалото време се крият в ледниците, и се наричати “крокозънберчета”, а в по-разпространените религии – с простоватото “демони”. С други думи красната и зелена селска идилия на планетата изчезва за около 10 години, а междугалактическите туристически агенции й лепват (на планетата де, не на идилията) табелка: “НЕ ХОДЕТЕ ТАМ”.
Цялата тая природна гнус
се изсипва върху местното население като манна небесна от развален самолетен ауспух :-). По принцип човекът е търпеливо създание, но и търпението му понякога се изчерпва… Та значи населението се дели на три прослойки – драконоездачи, благородници и селяни. Първите са страшно надути, имат мисловна връзка с драконите си… имат си и дракони и по някаква случайност главният ви герой е един от тях. Вторите живеят в крепости, управляват третите (селяните), мъдруват над поредното заяждане с първите и една година преди идването на апокалипсиса се паникьосват доста усърдно (както казва колегата Кроу – “С тренировки всичко се постига, а да се самоужасиш до смърт си е цяло изкуство).
Третите не са много умни и по цял ден бъхтят на къра, за да са сити първите и вторите, но поради ниското IQ не им пука, че ги експлоатират.
Всъщност има и четвърти “тип” – те са доста по-големи от първите три, могат да летят, страшно са интелегентни и търпят малките гадинки около тях, само докато някой не измисли бутилки с масло за сърбящи люспи, която да може да се отваря с 50 сантиметрови нокти. Резулататът от цялата тази слжна социална структура е, че драконовите ездачи си клатят краката век и половина на разноските на благородниците и селяните, ама тръгне ли слънцето да се скатава – скачат на крака и погват демоните.
В целият свят има около две дузини Гнезда.Гнездото представлява огромен тунелен комплекс, издълбан в планината. В него живеят драконите с техните ездачи. Връзката човек-дракон се осъществява още докато и двата индивида са в бебешка възраст. Само момчетата могат да станат ездачи. Всяко едно гнездо приютява зелени, червени, бронзови, кафяви и черни дракони плюс един златен – майката. Единствено тя има правото да създаде ново люпило, а ездачката му (единствената жена в “крилото”) има функциите на вожд. Дотук добре, ама историята започва с това как нашият човек се събужда след тежък запой, не помни почти нищо и разбира, че скоро златният ще трябва да си избере половинка за създаването на ново люпило, а шефката на гнездото я няма…
Първо критиката
Авторите обещават “3D RPG с adventure елементи”. Ха! Да бяха написали “Adventure с щипка RPG елементи, ама по-опростени и от тези в Diablo и малко action на вкус”. Другото, което ме издразни, беше пълното отсъствие на мишката. От много време не бях оперирал само с клавиатура, а да се мине през целият инвентар слот по слот е изнервящо. Музиката е приятна, но първите два часа – после става досадна. Изходът е да изключите колоните, защото менютата в играта са правени като за 7-годишни – абсолютно никакви по-сложни настройки. Хааа! А идеята да си пренастроя контролите си остана само идея. Ей, ама не бива така, че ако не се побъзикам поне половин час в настройките за играта, после никак не ми е интересно:-( .
Диалозите се влачат изнервящо бавно и понякога дракона, с който имаш мисловна връзка, ти дудне едно и също нещо през две минути. Естествено, не можете да спрете диалога. Ай сиктир, бе! Да не съм олигофрен, че да ми се повтаря по сто пъти. К’во като съм грозен (на фона на пейзажа и драконите физиономиите на хората са доста “недоизпипани”) и ръбат, нали за сметка на това не съм тъп… Е понякога без каквато и да е причнина не мога да мина през някои врати, ама що ги правят толкова тесни?
Имам чувството, че авторите са правили играта на етапи: един месец със сложност за лица над 15 години и един месец за деца в първи клас. Е как човек да не е изнервен? Досега по-дебилен куест от – “иди и събери дванайсетте висши говеда за официалната среща довечера” не бях виждал. Системата за бой е малко смешна, може да се понрави на момичетата, седнали за малко на PC-то на брат си. Може да хареса и на самият брат, ако е още в невръстна възраст, но за малко по-изпечените геймъри, свикнали да не заспиват, докато се сражават, тя ще е скучна до смърт.
На финал ще кажа, много уважавам Ан’Макафри, още повече книгите й. Ако сте чели романа, то приемете горните оценки за достоверни. Нефеновете могат да махнат по две звездички от всяка категория.
Автор: Георги Панайотов