Devil May Cry 4

Сякаш наистина беше вчера, когато Шинджи Миками, един от ветераните на поредицата Resident Evil, се появи с тъмни очила на предхождащата Е3 пресконференция на Sony, за да обясни, че измислянето главния герой в Devil May Cry всъщност е било доста лесно. Просто махнахме всичко, което не беше “cool”, каза той тогава. Годината беше 2001-ва, а Данте наистина се оказа нещо като наръчник за това как се прави “cool” (“печен”, “жесток” – наречете го както си искате) герой за видео игра. Оръжията на Данте също бяха “cool” – двата автоматични пистолета, кръстени Ebony (“абанос”) и Ivory (“слонова кост”), и гигантският меч Rebellion. И “декорите” на Devil May Cry бяха “cool”. Ей-богу, дори чудовищата в тази игра бяха “cool”! Колко точно “cool”? Ами толкова, че да накарат настоящия претендент за титлата, Крейтос (онзи дето, нали се сещате, стана малко нещо Бог на войната), да изглежда елегантен като Митьо Крика в махмурлийски ден. Не че искам да кажа нещо лошо за създателите на God of War, просто времената бяха други преди шест години. Духът на игрите от онова време беше различен. Днес те все повече заприличват на редова холивудска суперпродукция – съвършена до най-дребния детайл, но направена без истинска страст, просто с хладен и безупречен професионализъм. С първия Devil May Cry сякаш си отиде и романтиката в това да си създател на игри. Преди ставаше въпрос за призвание, сега – за скъпо платена професия.

Появата

на Devil May Cry на хоризонта беше истинско откровение за онзи отмиращ днес, но все още доста разпространен тогава вид – “всеотдайния геймър”. Никой до момента не беше успявал да пренесе така пълноценно духа на класическите аркадни екшъни в света на трите измерения. Данте се движеше (подскачаше, летеше, премяташе се) с лекотата Супер Марио и сееше смърт с ефективността на прословутото BFG (“Big Fucking Gun”, в случай че сте забравили). Всичко това с мечтаните от всички, железни 60 кадъра в секунда!

Във визуално отношение Devil May Cry беше нещо невиждано и нечувано. Все още си спомням как разгорещено спорехме дали “декорите” също се рендват в реално време или са “фототапет” в духа на Resident Evil или пък Myst, ако щете. Просто всичко по тях беше така невероятно детайлно, че направо не беше за вярване, че има машина, която може да търкаля подобна графика, без да забие нито веднъж.

Визуалният стил на DMC също беше без прецедент през далечната 2001-ва. В стилово отношение това си беше нещо като щастливия сън на заклет японски хеви метъл. Манга-готика до тавана! Така е като цяло с “графиката” на Capcom, между другото, или си умираш по нея, или просто не можеш да я понасяш. Накратко: първият Devil May Cry си извоюва култов статус броени след появата си на бял свят.

Бог знае защо, второто издание не беше поверено отново на Миками. Новият продуцент се опита да надмине своя предшественик по всеки възможен параграф, но всъщност се оказа, че… просто не е схванал идеята! Основна грешка, друже – никога не опитвай да промениш една доказано гениална концепция. Ако си толкова печен, просто измисли нова. Имаме нов играем персонаж – по-скоро невзрачната Лучия. Нови оръжия – твърде много на брой, твърде скучни на вид и употреба. Нова история – една от най-абсурдните и непоследователните, създавани някога за нуждите на видеоигра. Понякога се чудя “наследникът” на Миками, както и там да му беше името, въобще беше ли играл Devil May Cry?!

Издание номер три е тотално завръщане към корените! Това първо. И второ – има страхотни нововъведения! Най-вече четирите различни стила на игра – Trickster, Royal Guard, Sword Master и Gun Slinger. Играещият трябваше да избере един от тях в началото на всяка “мисия”, и макар всеки от тях да даваше сходни шансове за успех, усещането беше коренно различно. Естествено – тонове нови комбо техники и чудовища, върху които човек да ги изпробва. И сякаш всичко това не беше достатъчно, та Capcom добавиха към купона и прословутия DMC 3: Special Edition, предлагащ допълнителни екстри плюс сериозни подобрения в баланса на геймплея.

Да се каже, че четвъртото издание на Devil May Cry беше неизбежно, би било силно преувеличение. По това време звездата на Capcom се наричаше Лион С. Кенеди, главно действащо лице в – точно така – Resident Evil 4. Доста време нищо не се чуваше за планове DMC поредицата да бъде съживена, но нима хората едва ли не изобретили продължението (да, става въпрос именно за Capcom) можеха да се устоят на подобно изкушение?!

И ето го добрият стар Данте, възкръснал за пореден път. Или, чакайте… ама това не е Данте! Името му е Неро (или Нерон, ако предпочитате). Ама каква прилика, а?! Всъщност новият главен герой е нещо като десетина години

по-млада версия на Данте

Направо му е “одрал кожата”. Оказва се, че Неро е един от рицарите на специален орден, който служи на култа към демона Спарда (спасител на човечеството и баща на Данте, в случай че сте забравили). В интрото на играта всъщност се появява не кой да е, а самият Данте, който неизвестно защо, наритва (по един особено болезнен начин) задниците на една малка армия от събратята на Неро. Неро също опитва да се включи в битката, но просто си изпросва пердаха, макар че все пак успява да се измъкне невредим.

Естествено, мисълта, че Данте трябва да си получи заслужено, се загнездва в съзнанието героя и той тръгва на път, твърдо решен да измъкне сина на Спарда от мишата дупка, в която се е заврял. Оттук нататък до самия край на играта ви предстоят куп любопитни и неочаквани обрати в историята, както и приличен набор от запомнящи се персонажи. Въобще фабулата този път категорично може да мине за една от най-приятните изненади в новото издание на DMC. Това, ако успеете да се абстрахирате от, м-м, нека го наречем “странния” диалог. Мога да разбера и дори да оценя опита на авторите за самоирония, но лафовете в духа на ранните кинокласики на Шварценегер ми дойдоха малко в повече. По някаква странна и необяснима причина японските геймдивелъпъри хранят най-топли чувства към някои от най-комичните (в опита си да се вземат на сериозно) екшъни от 80-те. Нека ви припомня например, че Солид Снейк е кръстен на Снейк Плискин (не, такъв герой настина има, и – да, името му се произнася точно така) от “Бягство от Ню Йорк”. Така де, просто не се заслушвайте твърде много в диалога на DMC 4 и всичко ще е ОК. Освен ако не сте представител на онази (меко казано) странна прослойка на нашето общество, наречена “твърд манга/аниме електорат”. Тогава въпросните реплики не само няма да ви издразнят, но и (вероятно) дори ще ви трогнат до сълзи.

Добре, но как точно да приемем смяната в “каста” на новата игра? Сигурен съм, че заклетите почитатели на поредицата (които все още не само могли да опитат Devil May Cry 4) са сериозно притеснени от факта, че този път не Данте е центъра на събитията. Спокойно! В случая определено не става въпрос за нова проява на “синдрома Рейвън” (нали се сещате – лигльото, който нагло иззе функциите на Снейк в Metal Gear Solid 2). Всъщност приликата между Неро и Данте е далеч по-дълбока от простото сходство в прическата и цвета на косата. Буквално след броени минути игрално време почти бях забравил, че всъщност управлявам не любимия си антигерой, а новобранеца, тръгнал с ясната цел да го срита там, където боли най-много.

Разликата, която ще усетите почти на мига, е в

арсенала на героя

Неро отново разчита на комбинацията пистолет(и) плюс огромен меч, но този път става въпрос за едни доста по-различни представители на гореспоменатите средства за масово унищожение. Те, разбира се, отново си имат имена. Пистолетът (този път той е само един, но пък е с две дула) се нарича Blue Rose. Той презарежда значително по-бавно от добре познатите ви Ebony и Ivory, но затова пък нанася доста по-сериозни поражения. Мечът на Неро е още по-забележителен. Името му е Red Queen и той е – дръжте се да не паднете! – нещо като комбинация между огромно сечиво и… Харли Дейвидсън! Не, разбира се, че няма гуми, но затова си има “газ”, която се форсира точно като при моторите със завъртане на дръжката. Оттук идва и една от най-вълнуващите нови есктри в геймплея на DMC 4 – т. нар. “Exceed system”. Казано накратко, тя позволява да увеличите до три пъти поразяващата сила на меча, като “подавате” ритмично “газ”, докато накрая той буквално се нажежи до червено. За да се възползвате от всичко това, ще ви е необходимо малко време, за да свикване. Когато веднъж му хванете цаката, удоволствието този “малък” трик определено не е за изпускане. Дори тогава обаче трябва да имате предвид факта, че за да започне да форсира меча си, Неро трябва да премине в режим “ходене”, което го прави доста по-уязвим.
Не по-малко любопитно е третото допълнение към инструментариума на главния герой – Devil Bringer. Става въпрос за сякаш обладаната от демонична сила дясна ръка на Неро, която може да изстрелва енергиен лъч, подобен на бич. С него нашият човек може да се докопва до отдалечени предмети, да се катери на иначе недостъпни (дори с двоен скок) височини, да сграбчва и атакува противниците си. Ако вече са ви засърбели ръцете за “комботата”, които произтичат от всичко това, мога само да кажа, че няма да останете разочаровани.

И като си говорим за

комбо техники

те отново са в основата на геймплея. Точно както преди, ключът към правилното им изпълнение е постигането на верния ритъм, а не безогледното налагане на бутоните. И пак, както преди, за да се сдобиете с нови и нови комбинации, ще трябва да си ги купите със събраните по нивата червени сфери. Вашият стил отново ще бъде оценяван в края на всяка мисия, като за пръв път ще можете да “постнете” резултатите в интернет, за да си премерите… знаете какво с другите фенове на DMC.
Не вярвам да са много онези от вас, които се чудят дали в новата игра отново ще се сблъскат с някакви логически загадки. Все пак ще спомена, че те отново са тук и отново не са бог знае колко оригинални или сложни. Така или иначе въпросните “пъзели” едва ли ще успеят да ви развалят удоволствието от доминиращия над всичко екшън. Виж опитите да се заложи на способността на Неро да се катери тук и там с помощта на своята демонична ръка са мъ-ъ-ъничко по-досадни (най-вече заради объркването, произтичащо от фиксираната камера на играта), но и с тях – слава Богу! – се свиква не след дълго.

Както току-що научихте, фиксираната гледна точка е все така на дневен ред. И по-добре, защото един Devil May Cry със свободна камера просто няма да е Devil May Cry. Да, това отново води до някои умерено дразнещи “странични ефекти”, но пък и не позволява човек да изпусне някоя от наистина впечатляващите “гледки” в играта. В този ред на мисли, нужно ли е да споменавам, че графиката на DMC 4 “мачка ‘ора” (както казва един приятел)? Предполагам – не, но аз все пак да си кажа рецитацията. Дори да не сте фенове на поредица, ще изпуснете, ама яко ще изпуснете, ако не изгледате поне няколко филмчета с геймплей. Струва си!

За реверанс към най-отявлените фенове

на Данте може да се счита неговото кратко, но запомнящо се появяване в Devil May Cry 4. М-да, ще можете да изиграете няколко от мисиите в новата игра от името на любимия на всички син на Спарда. Той разбира се върви в комплект с добре познатите си оръжия. Четирите екшън стила от DMC 3 също се завръщат и като капак на всичко, този път можете да превключвате между тях в произволен момент на една ли друга битка.

В самия край не мога да не се оплача, поне малко, от странната концепция на създателите за баланса на трудността. Преди всичко, точно като в предишните издания, нейното ниво се увеличава и намалява на приливи и отливи без някаква видима причина. Казано още по-просто – очакват ви все така участъци, през които ще минете без каквото и да е затруднение, последвани от такива, в които ще ви се иска често да споменавате близки роднини на хората на Capcom. Всичко това се случва без някаква явна градация, свързана с напредването в играта. Най-вече по тази причина ви съветвам и да си помислите два пъти, преди да изберете нивото на трудност, на което искате да изиграете DMC 4. Веднъж започнали играта на едно ниво и подведени от някои твърде леки участъци, вие просто не можете да преминете на по-ниска трудност, в случай че ударите на камък някъде по-навътре в общо 20-те й зони. И, разбира се, налудничавият в безумната си трудност режим “Dante Must Die” отново се завръща, в случай че разполагате с цялото време на света, рефлексите на Човека Мълния и търпението на Учителя Йода.

Автор: Ивелин Иванов