Blade

Не е зле да започна с уговорката, че съм голям фен на едноименния филм с Уесли Снайпс и умерен почтитател на едноименния комикс. Затова ми беше най-малкото интересно, що за игра ще излезе от това. Фактът, че по Blade работят именно Hammerhead – хората, които направиха чудеса с PlayStation-версията на Quake 2 – само наля още масло в огъня.

Първите скрийншотове не изглеждаха никак зле. Вярно, телосложението на плейстейшънския Блейд ми се видя твърде напомпано, дори на фона мистър Снайпс… Но какво пък – колко хора задълбават в чак такива детайли?! Друго ме разтревожи повече – бекграундът (или декорите, ако предпочитате) на въпросните скрийншотове с нищо не намекваше, че все пак става въпрос за история, която доста разчита на мистиката и окултното. Но не би, картинките спокойно можеха да са от Fighting Force 2 или пък от MK: Special Forces, да речем. На тях се мъдреха учудващо еднообразни складове с накатерени едно върху друго палета и тук-там по някоя метална врата. Рекох си – това сигурно е доста ранна версия на играта, нататък нещата стават къде-къде по-интригуващи.

След кратко затишие изведнъж се оказа, че Blade е кажи-речи готова и се се разтършувах като бесен, за да си я намеря. Това не ми отне много време. В една прекрасна вечер (около полунощ, както му е редът за игра с вампири) сложих заветния диск в сивата машинка и зачаках трескаво да се извъртят няколкото досадни начални екрана, които всички така добре познаваме и мразим. Наречете ме максималист, но като начало аз се бях подготвил за една, ако не убийствена, то поне прилична начална анимация. Та Blade буквално плаче за нещо такова! 

М-м-м-не, никакви такива…

Просто едно екранче, което поразително прилича на обложката на играта. Какво ти прилича, ми то направо си е същото! Ей ти едни стотина хиляди долара, спестени от и без друго не особено тлъстия бюджет (както се оказа), заделен за проекта. Мно-оо-го го мразя този номер!

Така де, здраве да е. Момчетата от Hammerhead все пак бяха решили да се отсрамят с по един кратък клип с ингейм-енджина (графичната програма, използвана за самата игра) преди всяка от мисиите. Да нарека въпросните “клипове” интригуващи, ще е силно преувеличено. Скипнах още първия от тях с едно трескаво натискане на хикса и зачаках да видя какво ли ми готви самата игра.

Я виж ти – Dejа vu !

Индустриален склад с накатерени еднo върху другo палетa и тук-там по някоя метална врата. Вярно че все отнякъде трябва да се започне, ама защо точно оттам?! Сигурно си спомняте (тези, които са гледали филма) за умопомрачителния екшън в кланицатa, превърнатата в дискотека? Изхъмках си под носа нещо, което и без друго сигурно ще го цензурират, и реших да пораздвижа убиеца на вампири насам-натам, току виж сме срещнали и някой вампир. “А бе, този пич Блейд не само изглежда като кеч-звезда, ами и се движи също толкова дървено”, си рекох.

Нейсе, и това преглътнах и тръгнах бесен да намеря някой нещастник, на когото да си го изкарам. О-паа, ето я и първата жертва, някъде ей-там, на има-няма триста метра. Извадих най-елементарния пищов с най-обикновените патрони и – бум-бум – с два изстрела видях сметката на досадника. Това ли беше всичко?! Затичах се и на бърза ръка светих маслото на още няколко… Всъщност какви точно са тия? Уви, картинката беше толкова грозна, че да ги нарека

“движещи се чучела”

би било адски незаслужен комплимент.

И докато се чудех, не ги ли е срам Hammerhead да ни пробутват нещо подобно за свършена работа, взех та свих за един ъгъл и… Един момент, преди да свия зад ъгъла, нека все пак ви опиша какво представлява самото “свиване”. Тръгнах да се кача по някакви стълби и – хоп! – камерата ме изгуби от погледа си! А стига бе, как сега да разбера къде е ляво и къде дясно, къде напред и къде назад ? Казано накратко – “свиването зад ъгъла” ми отне има-няма две минути. А псувните, ах псувните, които изрекох през това време, могат да накарат и каруцар да се изчерви.

Връщаме се обратно в момента, когато с пот на челото се озовах от другата страна на ъгъла. Аха да си отдъхна и от мрака на тази и без друго почти непрогледна игра, от тъмнината изникна нещо. Казвам “нещо”, защото още преди да успея да го идентифицирам, то взе ча ми видя сметката! Ей тъй на, с същата лекота, с която аз светих маслото на първия гад, който ми се беше изпречил в играта.

“О-хоо, бос!”

казах си аз. Ама защо толкова рано? Преиграх мястото на няколко пъти, преди да осъзная баналната и досадна истина: “бос, ама друг път!”. Това беше най-обикновен редови гад, само че въоръжен с нещо като автомат. Въпросното прозрение ми отне – я да видим – 15 минути!

Много ми се иска да кажа, че оттук нататък в играта всичко тръгна по мед и масло. Уви, това би било най-долна лъжа. Извъртях още три-четири нива, след което зафичих диска, следвайки олимпийския принцип: “По-бързо! По-високо! По-далече!”. Накратко – тази игра не заслужава парите ви. Още по-малко – изгубеното за нея време.

Автор: Ивелин Иванов