Beyond: Two Souls

Когато се появи преди години, Fahrenheit беше една тиха революция, която загатна за това, на което е способен геният на Дейвид Кейдж и неговото студио Quantic Dream. С Heavy Rain подобно на самото заглавие се отприщи неговият талант и умение да пленява сетивата и душата на геймърите. Beyond: Two Souls продължава тази традиция и затвърждава репутацията на французина, екипът му и PlayStation 3.

За разлика от Heavy Rain, където имаше половин дузина персонажи, тук действието се върти преди всичко около Джоди и нейният някогашен ментор Нейтън Доукинс. И, разбира се, Айдън – свръхестествено същество, което съпътства момичето още от малка и чиито способности напускат сферата на нормалния живот. Ако си мислите, че това е невероятно предимство за Джоджи обаче напълно грешите – още от дете тя е отритната от всички, останалите я заклеймяват като вещица заради всичко, което се случва около нея и единствените, които изглежда имат интерес от нея са агентите на ЦРУ. Умело разгръщайки се повече от десетилетие, историята в играта проследява чрез поредица от епизоди пътя на Джоди от малко момиченце през тайнственото Отделение 4 и Централното разузнавателно управление до нейното бягство от него и последвалите събития.

Един не дотам измислен приятел

Макар и добре тренирана в ЦРУ, Джоди все пак е само едно момиче; истинското удоволствие обаче идва, когато управлявате Айдън. Безплътното същество може да се рее свободно наоколо и да използва уменията си, за да прави какво ли не. Всъщност именно силата на Айдън е едновременно опияняваща и стряскаща. Той може да извърши нещо напълно невинно като това да събори бутилка или да помогне на Джоджи при експериментите, на които е подложена, но може да бъде и истински убиец, който да насочи оръжието на един войник към неговия другар без да трепне. С риск да разкрия една много силна сцена от играта (тя се случва в първия половин час, така че не е чак такъв спойлър) ще ви дам един пример, за да илюстрирам по-добре как Айдън влияе на играта.

Като тийнейджърка Джоди е поканена на един рожден ден, където неловко се опитва да общува с останалите си връстници, но за беда те се оказват сбирщина гадни глезени лигльовци, които единствено й се подиграват. При моето изиграване особено тежко приех факта, че едно от момчетата, което изглеждаше свястно всъщност се опита да спечели доверието на Джоди само, за да я обвини, че е курва. Нещата отиват наистина на зле, когато групата решава да заключи бедната Джоди в мазето, а едно от момичетата дори изгаря ръката й с цигара, защото вещиците трябва да бъдат изгорени. Разплаканата Джоди вика на помощ Айдън, който счупва вратата и тя се измъква навън. Тук може просто да си тръгнете или да използвате вашия невидим приятел, за да отмъстите. Сериозно разтърсен от случилото се до момента (а това отново е доказателство за силата на играта), аз избрах второто и в следващите минути се насладих неподправено на едно солидно отмъщение, което връхлетя доскорошните мъчители. С помощта на Айдън може да ги заключите в хола, да ги нараните физически, да направите пожар и изобщо да изпотрошите цялата къща. Звучи гадно, но с поведението си те си го просеха, а всичко това е само едно от проявленията на силата на Айдън. Но това е само началото на интересната връзка между него и Джоди. Той е неин защитник, но също така е затворен в нейния свят и това не му допада. “Айдън е като животно в клетка, а не някакъв шибан домашен любимец”, казва Джоди в един момент и е напълно права.

Само няколко копчета, а могат толкова много

Ако трябва да опишем начина, по който се играе Beyond то трудно бихме могли да намерим подходящо в сравнение с друга съвременна игра от самата Heavy Rain. Всъщност играта напомня по-скоро на някогашните класически point-and-click приключения, но реализирани в разкошна триизмерна среда и с безупречно внимание към детайла. Всяка игрова сцена в Beyond е с качество, по-високо отколкото повечето игри дори успяват да пресъздадат в кътсцените си. Светът на играта е жив, движи се, реагира на всяко действие и живее със собствен ритъм. Навсякъде из него са разхвърляни контекстни точки, с които героите ви могат да взаимодействат. Ако изберете по-високата трудност (в началото играта ви дава условното разделение според това дали играете често видео игри или не), то всякакви подканяния изчезват и единственото, което виждате са тези светещи бели (за Джоди) и сини (за Айдън) точки. Придвижването и действията стават според това на какво наподобяват – ако искате героинята ви да скочи нагоре трябва да бутнете десния стик във въпросната посока, ако трябва да се освободи от хватката на някой враг трябва да разтърсите бясно DualShock 3 контролера, използвайки неговата моушън функция. Играта практически няма никакъв HUD или допълнителен интерфейс и дори фактът, че е реализирана във формат, напомнящ кино продукциите (2.40:1) помага за пълното потопяване в историята на Джоди.

Екшън, но по-различен

Критиците на Heavy Rain, които се броят на пръстите на едната ръка на работник с трудова злополука, изтъкват че в играта няма достатъчно екшън сцени. Като цяло Beyond: Two Souls не изневерява на същият тип уникален геймплей и разказвачески умения, но този път екшънът определено присъства повече. И преди да се разочаровате от това, че Дейвид Кейдж може би се е поддал на порива да опрости играта си по подобие на поредния захаросан екшън, бързам да ви успокоя, че това не е така. Темпото в Beyond: Two Souls се води изключително умело и бавните емоционални сцени се редуват с напрегнатите моменти така както спомените на Джоди от нейното детство отстъпват място на тренировките в ЦРУ. Така в един момент може да си играете със снежни топки на кварталната улица, а в следващият сте лице в лице с един отряд за бързо реагиране. Напрегнати моменти има достатъчно, но те не са самоцелни, а служат, за да раздвижат действието точно тогава, когато е необходимо, както и за да покажат, че Джоди изобщо не е беззащитното и уплашено момиче, за което някои я взимат. Влаковото преследване е най-силната подобна сцена от Uncharted 2 насам, а когато малко по-късно трябва да се отскубнете от обсадата в едно малко градче, играта наистина заприличва на холивудски екшън с експлозии и изстрели, раздиращи нощното небе. Не много след това пък ви се налага да помагате при раждането на бебе в изоставена сграда, докато снегът нахлува през счупените прозорци. Така едновременно фантастична и адски човешка, историята в Beyond: Two Souls ви води през годините, показвайки ви Джоди и света й.

Но може би най-уникалната характеристика на Beyond: Two Souls е фактът, че няма друга игра, която да не ви заплашва с надписа Game Over, да не ви кара да мислите за точки живот, муниции и качване на нива и в същото време да ви подканя непрекъснато да продължавате напред. Историята е страхотна, сцените са пълни с емоции и напрежение, темпото е съвършено и всеки път, когато се готвите да изгасите конзолата неволно продължавате „само още малко“, водени от любопитството за това какво ще се случи в следващият миг.

Докато Microsoft продължава да залага на безсмислените екшъни и упорито да отхвърля всяка възможност за каквато и да било иновация, Sony и Quantic Dream отново ни показват, че са на светлинни години напред що се отнася до разбиранията за това как се прави завладяващо интерактивно приключение. „Има читатели и читатели. В тази книга има по много и за двата вида“, написа навремето майсторът на книгите-игри Робърт Блонд за своята култова „Небето ви чака“. Има геймъри и геймъри. В Beyond: Two Souls има по много и за двата вида.

Автор: Иво Цеков