Assassin’s Creed: Unity

Assassin’s Creed: Unity има тежка задача – от една страна тя трябва да се превърне в първата игра от серията за новите конзоли на Sony и Microsoft, а от друга да раздвижи малко поредицата след като последните две игри до голяма степен се дублираха и единствено морските битки бяха свежият полъх в тях. 

Това обаче не е извинение за подхода от типа „една крачка напред, две назад“, който новата игра сякаш възприема. От една страна графиката на Unity е страхотна (поне когато не пада в жертва на множеството бъгове, но за това – след малко), от друга обаче доста други неща очевидно са загубили тежестта си. 

Там, където Unity блести най-силно е в реализацията на девиза The Past is Your Playground. Благодарение на чистата мощ на next-gen системите, улиците и сградите на Париж от края на 18 век са не само изобразени безупречно чак до процеждащата се през цветните стъкла на Нотр Дам светлина, но всеки район е населен от отличаващи се тълпи гневни граждани. Благодарение на Free run системата придвижването е изключително леко и управлението с два бутона позволява по-гъвкаво изкачване и спускане. На моменти ще се сблъскате и с доста хитри пъзели, които изискват да напрегнете мисълта си. Изследването на големия град е страхотно, а същото се отнася и за моментите, когато вашият герой Арно пътува през времето, за да се озове в Париж по време на нацистката окупация.

Нещата не са толкова положителни, когато все пак се откажете от красивия отворен свят и се съсредоточите върху главната история на Арно. Нито желанието му да отмъсти за баща си, нито и борбата му за сърцето на любимата са толкова емоционални и изпипани истории, колкото би ни се искало. Освен това към края историята се влачи значително и последните три от т.нар. sequences са направо излишни. Въпреки че за кратко се срещате с исторически личности като Наполеон и дори маркиз Дьо Сад, те не са централни за сюжета. 

Самият Арно може да се кустомизира доста добре както в сингъл плеър, така и в ко-оп и резултатите от това какви оръжия ползвате и какви умения си купувате си личат веднага. Така например по-тежката броня може да ви предпази, но пък ще направи безшумното придвижване невъзможно. На свой ред копието може да ви даде далекобойност, но определено не е най-доброто оръжие за продължителните дуели на закрито. Като цяло на разположение са голям брой отличаващи се оръжия, които може да ъпгрейднете и всяка екипировка има определени RPG показатели, които дават бонуси към движението, издръжливостта и др.

Този път ко-оп мисиите заменят мултиплеъра и до известна степен те са готини, особено когато връзката е стабилна, а комуникацията между играчите – ясна. Критика обаче търпи мачмейкинг системата, която позволява на всеки играч да се пробва във всяка една мисия без значение от екипировката и оръжията с които разполага. На практика това превръща потенциално елегантния дизайн на нивата в дразнеща проява на груба сила. 

Докато паркурът работи добре, то същото не може да се каже за новата система за укриване. Както влизането, така и излизането от укритие е доста проблематично и понякога е невъзможно да направите нито едното, нито другото докато сте клекнали – сериозен недостатък за стелт секциите. Доста нелогично когато сте се прикрили, Арно сякаш е напълно незабележим дори за врагове, които са от неговата страна.

Вероятно досега вече на всички е станало ясно, че немалка част от Assassin’s Creed: Unity не е довършена. Проблемите се срещат на всяка крачка и варират от спада на кадрите в секунда през комични гличове до директно блокиране на играта. Без да навлизаме в подробности, в YouTube вече има достатъчно примери за това на какви сцени може да се натъкнете в играта. Към това обаче трябва да добавим микротранзакциите, няколко различни валути, с които може да пазарувате  в играта, както и AI-то в играта, което е на доста лошо ниво. 

Понякога може да проследите целта си и да убиете неговите охранители един по един в промеждутъците на поглежданията му през рамо и той няма да реагира изобщо. Друг път враговете престават да ви търсят, защото просто сте влезли в къщата, на чиито покрив стоят те. Оставените от Арно трупове пък сякаш всеки път генерират случайна реакция, която варира от аларма до напълно безличие. Ясно е, че в игра с отворен свят и огромен брой персонажи и възможни пътища, програмирането не може да бъде съвършено, но въпреки че не са фатални за геймплея, подобни неща просто пречат удоволствието да е пълно.

Assassin’s Creed: Unity е типичен пример за това как превръщането на една игра в ежегодна поредица не винаги е добра идея. Дали времето не е било достатъчно, въображението се е по изчерпило или пък нещо друго е причина за случилото се, но продуктът, пуснат от Ubisoft не се оказа този суперхит, който компанията искаше и дори ембаргото на ревютата за американската премиера не може да попречи на геймърите от останалия свят да разберат, че тук има нещо гнило. Атрактивният геймплей, красивият Париж и RPG елементите наистина са на лице, но заедно с тях идват и бъгове и досадни решения, които не би трябвало да имат място в ААА заглавие.

Автор: Александър Рангелов