
Някак не е в стила на UbiSoft да оплескват нещата на маркетинг фронта. Но с новия Assassin’s Creed те някак успяха да го постигнат. Като подзаглавие „Brotherhood” дава всички грешни сигнали към изкушения да опита новата им игра. Особено в комбинация с всичко, което се изприказва за нейния мултиплейър. „Братство” не е просто лек намек, а по-скоро дебело подчертаване на идеята за геймплей, различен от обичайния „соло” експириънс на поредицата. И, разбира се, липсващата цифра зад заглавието говори допълнително в полза на идеята за някакъв странен Assassin’s Creed експеримент. Нека тогава да започнем с едно важно уточнение.
Brotherhood е абсолютно пълноценна сингъл плейър игра
при това с повече от прилична дължина на соло кампанията. Да, мултиплейърът си е там и определено заслужава вниманието ви, но за него – след малко. Новото асасинско приключение започва точно там, където завърши предишната игра. Всъщност, „завърши” е едно доста смело определение за „открития” финал, с който ни плесна Assassin’s Creed II. Вероятно си спомняте, че Ецио така и не разчисти сметките си с Родриго Борджия, главния виновник за смъртта на баща му и братята му. Странно наистина… Попитан „защо” от чичо си в началото на новата игра, месере Аудиторе просто измънква нещо от сорта на „убийството на един човек не решава нищо”. Може би, но Brotherhood стартира с масираната атака на семейство Борджия над имението в Монтереджионе. В резултат чичото на Ецио е убит, а китното градче-крепост, в което вложихме луда пара в рамките на миналата игра, е сринато кажи-речи до основи. Самият Ецио е ранен сериозно и като по чудо се спасява с бягство в Рим.
Ето ни отново в първи клас…
Без пари, без приятели, без покрив над главата си дори, Ецио трябва да разчисти Вечния град от извратените Борджии. Всеки изиграл поне част от Assassin’s Creed 2 ще почувства у дома си още в първите минути на Brotherhood. Геймплеят е оставен почти непокътнат… с няколко дребни, но „изпъкващи” допълнения. Като начало, този път ще трябва да освобождавате Рим квартал по квартал и за да отметнете поредния в списъка ще трябва първо да взривите извисяващата се над него „кула на Борджиите”. В буквалния смисъл – изкатервате се на върха, драсвате кибрита на услужливо складираните там бурета с барут и после с драматичен „скок на вярата” се озовавате обратно на улицата. Но преди да имате това удоволствие, ще трябва първо да откриете капитана от армията на Борджиите, който командва малкия отряд, охраняващ кулата, и – разбира се – да му видите сметката. Не помня точния брой кули, които трябва да вдигнете във въздуха, но бяха между 15 и 20. При първите три или най-много четири
упражнението беше дори забавно… донякъде
После всичко се превърна в досадно мотаене из Рим и повторение до припадък на едно и също. Освен това – мамка му, кой дебил би изкатерил сто-двеста кила барут на покрива на кулата си, за да може после някой негов враг удобно да им запали фитила? Само не си мислете, че ако някак заобиколите охраната и се озовете на върха на кулата, работата е свършена. Става въпрос за странен, своенравен барут, който не иска да се пали преди да видите сметката на гореспоменатия капитан. Ок, аз не съм (пълен) идиот и разбирам, че в игрите далеч не за всичко трябва да има логично обяснение. Стига то, обаче, да бъде забавно за правене. Комбинацията от скърпена с бели конци мисия плюс нейното повтаряне до безумие показва, най-малкото, дизайнерско и продуцентско безсилие.
Но чакайте, става още по-яко
След като „освободите” даден квартал, вие ще може да „реиновирате” разните му там магазини, банки, конюшни и прочее, така че всяко от тези местенца да ви носи сигурен доход. Интересно наистина защо след гръмването на една-единствена кула злите Борджии изведнъж решават да ви оставят да трупате кинти на техен гръб, вместо просто да ви изсипят два пъти войници и ви прогонят обратно. За бога, в първия Warcraft имаше повече реализъм! Добре де, казах си, поне сега ще мога да си взема туй-онуй. М-не! Първо, оказва се, че трябва да си плащате за стоката в магазина, в който току що се вложили сума ти и суха пара. И второ – преди да можете да си купите каквото и да е полезно нещо, ще трябва първо да „освободите” всичките му там седемнайсетина магазинчета из целия град. И това ли е „ок”? Дано да е, поне за вас, защото в първите 3-4 часа това ще бъде
основното ви и почти единствено занимание в Brotherhood
И знаете ли кое е най-веселото? Междувременно човек забравя защо точно е дошъл в Рим, кои са враговете му и какво са направили, за да заслужат тази титла. Или с други думи – два-три часа навътре в играта историята е изстинала като задника на труп в морга отвъд Полярния кръг, където от сутринта е спрял токът. Отворен свят? “Sandbox experience”? Да бе! Имам три думи в отговор на подобно леймърско извинение – „Red”, „Dead” и „Redemption”. Ей така се правят тия работи! Ок, наречете ме мрънкач, но как точно игра, която има слаба история (с мъгляв и разочароващ край), която продължава да мъкне повечето от до болка познатите си геймплей проблеми (вече трето издание) и която като капак на всичко предлага някои странни дизайнерски „хрумки”, би трябвало да задържи вниманието ми едни, да речем, петнайсетина часа? Трудно? Не, по-скоро невъзможно. Да,
битките показват видими подобрения
но това не променя досадното усещане, че играта „се играе сама” твърде често. Битките, след първите приятни час-два, стават досадно еднакви и са – което е още по-лошото – или разочароващо лесни, или дразнещо трудни. При това – без видима причина или обяснение. Понякога Ецио е просто „танцуващия със смъртта” и всичко се получава завладяващо просто и ефектно. В следващия сблъсък, обаче, той изведнъж получава пристъп на Паркинсън плюс подагра, мъчи се като муха в мед и като цяло ви къса нервите, докато противници, които преди броени минути сте направили на смешници, сега изведнъж ви наритват задника по един късащ нервите начин. И докато битките все пак са претърпяли някаква мижава еволюция, то „паркурът”, другата запазена марка на поредицата, е останал непокътнат. Същата история – въпросният „фрийрън” е главозамайващо елегантен… когато се получава. Което, признавам, е в поне 80 процента от случаите. Останалите петнайсет-двайсет процента, обаче, могат наистина да ти скъсат нервите и (поне при мен) да убият цялото удоволствие. Дизайн идеята, която наистина заслужава адмирации, е възможността да си създадете
своя малка армия от верни асасини
които да привличате направо от редиците на местните жители. Веднъж спечелени за каузата, те ще могат да изпълняват мисии, възложени от вас самите, или пък да ви помагат при напечени ситуации на улицата. Ефективността на тези новопокръстени убийци ще зависи (най-вече при мисиите) от средствата, които сте инвестирали в обучението им. Успехът им далеч не винаги е гарантиран, а емоционалната връзка, която (предполагам) ще ви свързва с падналите в битка братя (и сестри) асасини е нещо наистина рядко и дори безценно в тази развлекателна медия.
Във визуално отношение
Assassin’s Creed: Brotherhood е отново далеч на средното ниво, но определено не и на нивото на топ-заглавията в жанра. „Декорите” на играта са все така впечатляващи, макар на моменти да е болезнено видимо каква част от елементите от предишната игра са били „рециклирани” за нуждите на Brotherhood. За съжаление никога не съм бил в Рим, затова ще приема на доверие това, което твърдят всички за невероятната достоверност, с която е възстановена неговата версия от късния Ренесанс. Освен това, играта отново съдържа една малка енциклопедия с информация за лица, събития и архитектурни паметници от онова време, нещо, за което създателите й заслужават само добри думи. Друг е въпросът каква част от целия този текст ще сте склонни да изчетете, докато сте насред поредното преследване и малко след поредната битка. Защото, нека си го признаем, всяко излизане от света на играта, за да бъдат прочетени страница-две
неизбежно чупи игралната илюзията за реализъм
Колкото до типажите – повечето от тях са изпипани до най-дребните детайли, като незнайно защо Ubi отново не са си дали твърде зор с лицата. Особено смешно и дори абсурдно е да видиш как лицето на самия Ецио изглежда супер „дървено” в сравнение с това на майка му, да речем, която сигурно има не повече от десетина минути „екранно време” в цялата игра. Странно, наистина, но като цяло въпрос на слаба арт дирекция и продуцентско късогледство, поне по мое мнение. Лицата може и да не са единствения или най-важен графичен елемент в една игра, но когато са „пипнати” както трябва, цялостното усещане от играта дръпва неимоверно. Справка – Uncharted 2: Among Thieves. Учудващо, за този жанр поне,
мултиплейрът е може един от най-големите плюсове на Brotherhood
Той включва както „соло” игра, в която играещият трябва да елиминира определена „цел” (разбирай – да убие този и онзи), докато той самия е мишена за някой друг играч, така и отборен мултиплейър на сходен принцип. Усещането да дебнеш някого, докато ти самия си дебнат, е настина уникално. Но за целта трябва първо да преодолееш неистовото желание да тичаш като изтърван, само и само да не те докопат. Успееш ли, играта на котка и мишка е тотално завладяваща. Ако сте си наумили да пробвате пък отборния мултиплей, опитайте да се съберете с хора, които разполагат с микрофони и – разбира се – са готови да играят като истински екип. Купонът определено си заслужава дългото и търпеливо търсене на правилните съотборници.
В заключение
въпреки очевадните проблеми, на Assassin’s Creed: Brotherhood определено трябва да се отдаде дължимото. Когато всичко върви по мед и масло, играта е истинско удоволствие, далеч-далеч на средното ниво в жанра. Малко еднообразно и повтарящо се на моменти, но все пак удоволствие. Да не говорим, че Brotherhood излиза малко повече от година след появата на Assassin’s Creed II, което отвсякъде си е впечатляващо постижение. И все пак – колко точно издания са необходими, за да излъскаш до блясък една идея с такъв убийствен потенциал? Четири? Пет? Хайде де, Ubi, студията с вашите амбиции и бюджет успяват ако не от първия, то поне от втория опит. Или пък… така и не успяват никога.
Автор: Ивелин Г. Иванов