Assassin’s Creed 2

Пясъчник. Всеки си е играл в него като малък. Хващаш кофичката и лопатката и си създаваш каквато фигурка ти харесва. Омръзва ти – събаряш я и отиваш да си играеш с другите деца. Някой те дразни, промъкваш се зад него и му забиваш главата в замъка му. После почваш да бягаш, разбутваш останалите, падаш, въргаляш се или просто се наслаждаваш на слънчевите отблясъци. Писва ти, ставаш, изтупваш се и си тръгваш.

Assassin’s Creed 2 е точно като един пясъчник

Играеш си в него, интересно ти е да правиш каквото си искаш, тормозиш останалите, а когато ти омръзне, винаги можеш да излезеш. А най-хубавото е, че не се цапаш.

Добре – може и малко да преувеличавам. Но това, което искам да кажа, е че продължението на екшън-приключението на Ubisoft Montreal, което най-накрая се появи и за PC с две DLC-та за бонус, е наистина добро. Ако първата част страдаше от еднообразие, то сега дори може да обвините разработчиците, че многообразието ви е в повече.

Вероятно няма смисъл да ви казвам, че този път няма да играете със средновековния Алтаир. Барманът Дезмънд обаче отново е

в центъра на историята

а научнофантастичната нотка е с една идея по-силно застъпена. Assassin’s Creed 2 започва с вашето бягство от „Абстерго Индъстрийс” – компания, олицетворяваща съвременните тамплиери. Ваш съучастник е Люси Стилмън, която противно на своята воля помагаше в експериментите на лошия доктор от първата част. Тя ви отвежда до тайно скривалище на асасини, в което ви очакват историкът Шон Хейстингс, който е толкова дразнещ, че ще ви се иска лично да го изкормите всеки път, когато си отвори устата; компютърният експерт Ребека Крейн и разбира се – една усъвършенстване версия (2.0) на прословутата машина Animus. Сега Дезмънд ще трябва да я използва, за да се върне назад във времето, да усвои уменията на един истински асасасин през погледа на своя предтеча Ецио Аудиторе де Фирензе и да открие останалите липсващи парчета от мощния артефакт Еден.

От геймплей гледна точка това е може би най-скучната и слаба част от Assassin’s Creed 2. Истинският кеф започва в момента, в който се пренесете в ренесансова Италия. Т.е. 5-10 минути след началото на играта.

Първоначално Ецио не е асасин

а млад и безгрижен момък от богато семейство, който постоянно се забърква в неприятности. Дали ще е в уличен бой или просто бащата на любимата му ще го завари по долни гащи в нейната стая – няма значение. Проблемите винаги го преследват, но той всеки път успява да се измъкне – при това не по най-елегантния начин.

Един ден обаче неговият свят се разтърсва от ужасна трагедия – Ецио става свидетел на публичната екзекуция на баща си и своите братя. Така, без дори да подозира, той попада в центъра на конспирация не само срещу неговото семейство, но и срещу целия град. А онези, които стоят зад нея, ще трябва рано или късно да паднат под ножа.

Трябва да си призная, че първоначално бях скептично настроен към продължението. Опасенията ми бяха свързани най-вече с това

дали авторите не са прекалили леко в желанието си да разнообразят играта

Е, не са. И (почти) всичко сработва изключително елегантно. Ецио постепенно ще научава нови и нови трикове, често благодарение на прословутия изобретател, художник и архитект Леонардо да Винчи, ще опознава ключови персонажи в историята и бавно, но сигурно, ще навлиза в опасния занаят на асасините.

Още в самото начало прави силно впечатление новата система за криене в тълпата. Ако преди можехте да използвате само монаси, за да се промъквате незабелязано, то в двойката на практика всяка групичка от хора би могла да ви свърши тази работа. Просто трябва да се намъкнете сред тях и готово – вече сте невидими за очите на охраната. Разбира се, това си има и своите минуси – може да се движите единствено в тази посока, в която тълпата отива. Тук идват на ред наемниците. Били те куртизанки, които ви обкръжават до момента, в който не им подшушнете да съблазнят някого; крадци, готови да разсеят всеки, или отряд от разбойници, които ще се сражават до смърт за шепа златни монети.

В сравнение с Алтаир пък самият Ецио

владее един куп нови умения и способности, поне що се отнася до бойната система. (Паркур елементите и концепцията за high/low профил са непроменени; с много малки изключения). Любимото ми е убиването на двама души наведнъж със скритите ками. Никога не омръзва, изключително зрелищно е и същевременно – крайно ефективно. Към това можем да прибавим и умението на Ецио да обезоръжава противниците си, да ги дразни, за да го атакуват, да ги хваща и да ги използвате като предпазен щит от стрели и остриета, да мята димки… Какво ли няма. Броят на оръжията също е набъбнал сериозно. В ковачниците ще откриете огромно разнообразие от ками и мечове, всеки от които си има специфични плюсове и минуси. Едни са по-бързи, други нанасят повече щети, а трети са по-полезни в парирането на чужди атаки. А когато отидете във Венеция, ще се снабдите и със собствен пистолет!

Въобще онези от вас, които искат да придадат индивидуалност на Ецио, могат спокойно да го направят. Ковачите предлагат и брони, които увеличават жизнените ви показатели и подобряват резистенцията ви към щети, а шивачите ще оцветят основната ви роба в цвят по ваше желание.

И така идваме до ключовия момент от Assassin’s Creed 2 – убийствата

За съжаление те са и най-слабият – но поне този път не се налага да преминавате през поредица от едни и същи мисии, само за да научите повече за жертвата. Отново не получавате никакво възнаграждение за усилията си да се промъкнете незабелязано зад целта си и да я убиете, без никой наоколо да ви е усетил. Пък и това не е възможно във всички случаи.

Често може просто да се хвърлите напред с главата и да намушкате онзи, когото трябва. Естествено – веднага ще ви погнат десетки стражи, но ако сте достатъчно ловки, ще им се изплъзнете за не повече от минута. По-тайният подход обаче (поне за мен) е далеч по-интересен. Дебненето на жертвата, промъкването из тълпата, разсейването на стражите и точно, когато никой не гледа – нанасянето на фаталния удар. Дали ще е директно от купата сено – Ецио може да намушка някого, който е близо до нея, и да прибере трупа при себе си за секунди. Или пък ще се промъкнете зад гърба му и ще го боцнете с отровните си кинжали, след което ще седнете на някоя пейка, за да видите как се гърчи няколко секунди, преди да падне безжизнено на земята. Или пък ще се скриете в кладенец и ще го изчакате да мине покрай него, само за да го хванете за дрехите и да го хвърлите във водата.

Хубавото в случая е, че може да експериментирате. Не във всеки един момент, уви. Но в по-голямата част от играта имате пълна свобода на действие. Както стана дума обаче – това дали ще убиете жертвата си директно или без никой да ви усети реално няма никакви сериозни последствия и/или възнаграждения. Което е жалко.

Част от един жив свят

Разнообразието от способности, специални умения и различни оръжия не бива да ви стряска. В нито един момент от играта не сте задължени да използвате абсолютно всички, което за някои може да се стори и като съществен минус. За мен обаче това е добре дошло – както вече казах, Assassin’s Creed II е един пясъчник, в който може да правите каквото си пожелаете. Как ще предпочетете да убиете стрелеца? Като му метнете нож в главата, или пък като се промъкнете зад гърба му и му прережете гърлото? А защо не го бутнете от покрива? Това зависи изцяло от вас. Дали ще изпълнявате второстепенните мисии в града, ще бъркате по джобовете на хората, ще предпочетете директна конфронтация със стражите или ще наемете разбойници, които да ви свършат мръсната работа. Или пък просто ще се полюбувате на залеза – ден и нощ вече се редуват – след което ще се повозите на гондолата и ще се гмурнете във водата просто за кеф. Всичко това ви кара да се чувствате така, сякаш сте част от един истински, жив, пулсиращ свят. В единия ъгъл на улицата двама пияници си казват наздраве и отпиват от халбата, пред къщата по-надолу жена вдига скандал на съпруга си, крадец търчи по покривите и трескаво се опитва да избяга от лапите на стражите, а вие отлепяте афиша с вашата мутра и надпис „Търси се” и продължавате спокойно към следващата си жертва.

Разбира се, ако страдате от липса на въображение или просто ви мързи, винаги може да убивате стрелците само с ножове. Винаги може да подхождате към жертвите си по директния начин и винаги може да използвате една и съща техника по време на битките (макар че, признавам, counter kill движението понякога е наистина imba). Но къде е удоволствието от това? Assassin’s Creed II ни предлага толкова много възможности, защо да не се възползваме от тях?

Както вече видяхме – Ецио разполага с многообразие от трикове.

Как стоят нещата при неговите противници?

Хитра хрумка от страна на авторите е някои от тях – т.нар. seekers – е да ви търсят трескаво въпреки всичко. Да речем, че се скриете в купа сено или в кладенец – те ще дойдат до него и ще започнат да проверяват с оръжието си има ли някой там. Brutes пък са гиганти с тежки брони и огромни оръжия, напомнящи за тамплиерите от първата част, които изискват от вас по-специален подход и сръчност, за да ги отстраните. Има и такива, които са много по-ловки, но с тях, както и познатите ни от първата част стрелци, като че ли нещата се изчерпват. А можеше да се помисли много повече в тази насока…

Онези от вас, които не са фенове на битките и предпочитат по-акробатичните изпълнения, ще останат доволни от факта, че в т.нар. гробници, в които има скрити артефакти, необходими ви да отключат бронята на Алтаир, ще се изживяват като истински tomb raider-и. Тук няма противници, а от единственото нещо, което се изисква от вас, е да използвате free running системата, за да се доберете до на пръв поглед недостижими места.

Накрая стигаме и до прословутата защита на Ubisoft

На теория е изключително дразнещо да изискват от теб постоянна интернет връзка, за да играеш на сингълплейър игра. Факт. В нито един момент обаче, по време на десетките часове с Assassin’s Creed 2, сървърите на сдадоха багажа, нито пък моят интернет се скапа. Естествено – това си е бил чист късмет. Ами ако не съм си платил сметката за нета? Ако ми спре в най-напрегнатата ситуация, точно преди да забия нож в нечие гърло? Определено няма да съм доволен. Сигурен съм, че рано или късно Ubisoft ще осъзнаят колко глупава  и нелепа е идеята им за подобна антипиратска защита, от която страдат единствено онези, които са си купили играта. На лапето, което ще си свали игричката, когато я кракнат, и ще си я цъка на спокойствие в стаята, няма да му пука особено.

Очевадно е – Ubisoft Montreal са си взели поука от първата част. Assassin’s Creed 2 за PC е едно страхотно продължение на една добра игра. Малко не му стига, за да се превърне в шедьовър. Дали тази чест ще се падне на тройката? Ще разберем след година-две. Междувременно – скачайте в Animus 2.0 и се насладете на този изключително детайлен sandbox екшън. Преди това обаче се уверете, че геймпадът е включен в PC-то, тъй като мишката и клавиатурата отново не са далеч най-удобният начин за контрол на героя.

Автор: Владимир Тодоров