Да си призная, тази игра доста ме обърка. От една страна, геймърът в мен доста се забавлява на моменти, докато я разцъкваше. Oт друга, второто ми аз (критикарското) често точеше брадвата, готвейки се да ореже оценката. Наистина повечето обещания на разработчиците, които описах в превюто от брой 10/2004, са изпълнени, но имам странното чувство, че тогава и сега пиша за две различни игри. Само да припомня, че Armies of Exigo се разработва от унгарското студио Black Hole Games, съставено от хардкор-геймъри, отраснали с джитки като StarCraft, Age of Empires, Command & Conquer. И както ще видите по-надолу в статията, те здраво са черпели вдъхновение от всички тях, че и от още доста. Тъй като не мога да чакам да стигнете до края на ревюто, ще ви кажа сега най-голямото си разочарование от играта: ми просто не е оригинална, бе! Ама хич! В цялата проклета геймка няма дори един-единствен елемент, който да не сме предъвквали многократно. И въпреки това тя притежава особен магнетизъм – човек вижда любимите и познати до болка неща, промърморва нещо за комерса и плагиатството и продължава да играе. Защо става така? В следващите редове ще се опитам да разгадая тази мистерия.
Да видим ще познаете ли откъде е чопната историята?
Две раси се мразят смъртно. Изведнъж се появява трета, много по-зла и по-силна, срещу която другите две са безсилни поотделно. Обединението е единственият път към спасението. Това да навява асоциации на някого? Баш добрите – Империята (The Empire, съставена от хора, елфи, гноми и други приказни същества) уж си живеят мирно и щастливо, когато изневиделица Зверовете (The Beasts: орки, троли, огрета, каквато зла раса се сетите) преминават пограничните стени и нахлуват в кралство Норан. Висшият лорд в съвета на магьосниците е мъртъв, но приживе е обявил младия Алрик до Рей за свой наследник. Вие се нагърбвате с тежката задача да поведете човешките армии от негово име и да смажете нашествието.
След опит за покушение обаче се оказва, че един от най-висшите членове на съвета се оказва шпионин на неизвестна досега фракция. Тази нова раса, The Fallen (все още отказвам да ги преведа като Падналите) е съставена основно от паякоподобни насекоми и всякакви природни извращения, управлявани от кошерен свръхразум. Неговата основна цел е масовото изтребление на всичко живо. Като цяло story-то не е нищо революционно, но все пак ще ви спестя по-нататъшното му развитие, за да можете да си откриете развръзката сами.
Трите раси са що-годе добре балансирани, като всяка има своите предимства и недостатъци (по дяволите, дори последното изречение звучи клиширано!). Империята разчита основно на ударната сила на мечоносците си, подкрепени от елфи-стрелци, а в по късен етап – и на тежко бронираните си рицари и умелите си магьосници. Важно място във всяка Имперска армия взема свещеникът, който лекува и съживява единиците. Техническите познания на гномите също влизат в употреба – с тяхна помощ се снабдявате с всевъзможни летящи и обсадни машини. Хората си осигуряват population limit по конвенционалния начин – с ферми.
Зверовете, от своя страна, разполагат с най-силните единици за директен бой и дори малка групичка техни войни могат да изнесат на гърба си вражеско нападение. За прикритие на пехотата те използват богата гама от магьосници, летящи същества и дори юнити, които могат да стават невидими. Увеличават лимита на населението си като отглеждат биволи, които освен за това служат и като последна линия на отбраната.
Fallen-ите пък започват със слаби, но и доста евтини единици, с които да заливат врага в огромни количества в стил “Звездни рейнджъри”. В по-късен стадий вече идва тежката артилерия под формата на внушителни ходещи и летящи буболечки, някои от които размятащи наляво-надясно унищожителни магии. Имат два вида работници – едните са едри ракоподобни същества, чиято единствена цел в живота е да събират ресурси (в играта суровините са три вида – злато, дърво и скъпоценни камъни), и друг вид, чийто представители строят сгради, след трансформация осигуряват популационен лимит, а след още една се превръщат в някакво подобие на хамелеон, защото придобиват способността да се преобразяват в произволна вражеска единица. Изобщо истинско превъплъщение на социалистическия идеал за всестранно развита личност :). О, да – сградите на тази “нация” се строят само върху “заразена” земя. Колко оригинално само, как ли никой досега не се е сетил?
Изкуството на войната
След изписаното дотук може би сте си помислили, че играта малко прилича на една друга много хитова стратегия, чието име започва с W и завършва на arCraft? Не-е! Няма такова нещо. Armies of Exigo МНОГО прилича на другото тайнствено заглавие. Само дето тук да се размотавате с пет-шест юнита означава сигурна смърт за групичката. В тази игра се разчита най-вече на грубата сила. Толкова груба, че едва ли не може да излезе през монитора на опонента ви и да го цапардоса по физиономията. Поне в кампанията сте принудени да използвате формации от минимум 40-50 войници, тоест истински армии, както подсказва и заглавието на играта. За тяхното управление авторите за въвели един доста хитър интерфейсен трик – супергрупата. Нормалният селект побира 15 единици, но можете да обедините до десет селекта в една супергрупа. Елементарно, но пък адски полезно. Проблемът с управлението обаче идва от другаде. Почти всяка единица в играта е снабдена с по някое специално умение, което трябва да активирате ръчно; да, ама в меле между 70 други гадини много ще можете да намерите търсения магесник…
Но дори този проблем е бял кахър пред тоталната геймплейна изцепка, че не можете да изкарате войниците си от битка. Веднъж започнали боя, солдатите или умират, или побеждават. Средно положение няма. Не можете да изпратите една единица пред основната си армия и ако забележите противника, да я дръпнете. Не можете да извадите от мариза някой тежко ранен боец, за да запазите живота му. Не можете да подмамите врага извън обсега на кулите му… Не може бе! Таранираш го с армията, пък каквото сабя покаже.
От своя страна обаче компютърът тия номера ги може, защото не е обвързан с мишка, клавиатура и монитор! Това качва неимоверно трудността на игра, особено когато сте изправени срещу превъзхождащ ви по численост враг. Аз се имам за стратег на малко над средното ниво, но някои мисии в кампанията направо ми избиха кътниците.
Друг проблем – бойците много бързо мрат. Срещнат се две войски и след секунди: айде.е.е, едната си е заминала. Вярно, подчинените ви трупат опит и вдигат нива, но смисълът от този гърч е наистина много малък. Имперските войници след определен левъл започват да излъчват аура около себе си, подобряваща характеристиките на другарите им, като всеки вид единица дава различни бонуси. Зверовете подобряват само собствените си показатели, а Fallen-ите след построяването на специална сграда качват нива колективно – всички буби имат еднакъв експириънс.
Armies of the Underground
Едно от най-любопитните нововъведения, видели бял свят в играта, е наличието на второ, подземно ниво под основната карта. То е свързано с горния свят чрез изходи, които най-често се намират в задния двор на базата ви и трябва да бъдат държани под око. Това отваря цял нов свят от възможности да направите нещо гадно на опонента. За съжаление част от обещаните от разработчиците опции не са достъпни – не можете например да предизвикате изригването на вулкан под укреплението на неприятеля, нито пък той може да отприщи наводнение и да изтреби войските ви, намиращи се под земята. Най-много можете да излезете направо през повърхността, вместо през предварително изградените изходи. За този случай Империята например използва гноми – миньори, които прокопават шахта, през която да се прехвърлите на другото ниво. При Зверовете пък Вещицата може да превръща събратята си в газови облаци и така те да преодоляват земните пластове. Не можете обаче да прокопавате нови тунели – те си стоят от векове за векове. С други думи тази двойна карта е хитро хрумване, но далеч не е нещо невиждано и уникално.
Друго нещо, което трябваше да е невиждано и уникално, е графиката. Да, ама не е. Свидетели сме на една доста красива, но в никакъв случаи гениална визия. Уж трябваше да има мръсотия по броните, пукнатини по тухлите – нъцки, няма. Но дори и да има, не се забелязват, защото zoom-ът на камерата е по-скоро декоративен, отколкото реално помагащ при игра. И между другото е абсолютно идентичен като идея като zoom-а от “Онзи-чието-име-не-трябва-да-се-споменава” (сиреч Уоркрафта). Да не говорим, че теренът е напълно непроменим – няма деформация при експлозии, което е жалко, защото много често стават качествени мелета. Звукът – и той като графиката, леко безличен ми се стори. Дрънчене на мечове и преди сме чували, не можете ни изненада с това.
Тази игра трябваше да е революция. Трябваше да бъде юнакът, който да прониже змея WarCraft право в сърцето и да му отмъкне златната ябълка. Само че не е. Вярно, добра игра е. И бих я препоръчал на всеки RTS почитател като задължителна част от колекцията му. Но само толкова. Силно ще се изненадам, ако джитката дори се играе активно в клубовете. Което е жалко, защото в нея има потенциал. Ако ви се струва, че съм я оплюл, то е защото наистина очаквах това да е някакъв мегахит, а ни поднесоха един двуслоен полуфабрикат. Все пак, само едно подземно ниво не стига, за да оправи нещата – не играехме Heroes III заради подземната карта, нали? Така че, момчета и момичета от Black Hole Games, понеже почти сигурно четете PC Mania в Унгария, ще ви кажа само: да бъдете приети под крилото на ЕА е само началото! Успех следващия път 😉 И да пускате пач, който оправя управлението на единиците при битка, че понякога не се трае!
Автор: Пламен Димитров