Alone in the Dark

Всички сте гледали екшън филми. Вероятно веднага можете да назовете три от любимите си. Кое прави тези филми толкова магнетични? Често това са действията на главните герои, които правят невероятни неща, за да се измъкнат от смъртоносни ситуации. А кое прави действията на героите толкова зрелищни? Това, че не се налага да си счупите единадесет от десетте пръста върху някоя клавиатура, за да видите как ги правят! Те просто ги правят…

Сега обаче ще си говорим за една игра, която отчаяно иска да е филм. По-точно: сериал. Нейната игровост и нефилмовост от една страна я правят добра, но от друга – са причина да я класифицирам в графата “уред за мъчение”. Защото, разбирате ли, Alone in the Dark мрази играчите си с горяща ненавист. Тя не просто ни поставя пред трудни изпитания, които да преодолеем с уменията си. Не: тя директно ни заявява в очите – “ако днес се окажеш в затънтен парк, пълен със зомбита, ТИ ЩЕ УМРЕШ и няма нищо, което да можеш да направиш по въпроса!” Да, играта е дяволски трудна, само че не става въпрос за игрови механики. Но да не започваме отзад-напред…

За какво става дума

Alone in the Dark не е белязана с цифра в заглавието, но всъщност е петата част от една доста стара хорър-поредица. В нея за пореден път поемаме ролята на Едуард Карнби, който, ако се вярва на природните закони, трябваше да е пукнал преди доста време от старост, защото действието в първата игра се развива през 1923 г. Нашият човек се събужда в съвременен Ню Йорк с амнезия, но това за момента е най-малкият му проблем. След няма и две минути игрално време положението около него рязко се влошава, сградата се разпада, все едно е строена с блокчета LEGO от пет годишно дете, а някакви пукнатини в стените агресивно започват да нападат всичко с пулс. Градът е станал обект на демонична инвазия и от вас се очаква да разплетете древна мистерия около Сентръл Парк – единственото място в Голямата ябълка, където имате някакъв шанс за оцеляване.

Играта започва малко странно, дори като не броим факта, че през първите няколко минути ще трябва бясно да мигате с очи (в играта), за да виждате на два метра пред себе си. Да, играта ви кара да натиснете бутон, за да затворите очите на героя си. Тъкмо си мислех колко чудесна е тази идея и защо авторите не са се сетили да сложат бутон и за дишане, или пък два бутона за движение (по един за всеки крак), когато се оказа, че това е само временна необходимост. Едуард очевидно може да премине през останалите десет часа игра, без да мига. Това е и първата ни среща със странните контроли на играта.

Контролите. Ах, контролите

Откъде да започна? Нека поясня, че ако някъде в мултивселената има игра с по-отвратителни контроли от петата част на Alone in the Dark, аз лично ще изхвърля PC-то си и ще се отдам на тих и спокоен безкомпютърен живот някъде на безлюден остров. Около 99% от проблемите на играта се съсредоточават в една дума – контролите. За съжаление, на моменти те правят джитката просто неиграема.

Да вземем например битките. Тъй като това е хорър, а не чистокръвен екшън, съвсем естествено е да не се разкарваме насам-натам с осем автомата и ракетомет в едната ръка. Най-често ще маризим враговете си с подръчни средства, като тръби, столове и пепелници. Но тук дизайнерите на играта са взели едно странно решение – когато Едуард сграбчи някакъв предмет, играчът може да го върти в ръцете му под различен ъгъл. Предполагам, че това е направено с цел интерактивност – можете да ударите противника от която страна си харесате. На практика обаче се е получило нещо ужасно – понякога Карнби ще гледа тъпо ръфащия го демон, докато вие отчаяно се набирате върху бутоните на мишката, за да произведете замахване. Веднъж стоях около три минути пред една заключена кола в отчаяни опити да счупя стъклото й с метална тръба. Мислете каквото си искате за гейм уменията ми, но това е просто отвратително. Естествено проблемите идват, когато трябва да ударите нещо мърдащо и хапещо. Тогава бойната сцена се превръща в нещо като конкурс по взиране, в който печели този, който мръдне пръв и за награда му се полага да изяде краката на опонента си. Толкова ли беше трудно да се направи система, в която след натискане на бутон героят просто удря? Както е в, не знам, около 100 процента от останалите игри!

Джитката може да се играе както от първо, така и от трето лице, но и тук има уловка. От трето лице камерата обикновено е фиксирана в някакъв странен ъгъл, така че да улесни пропадането ви в най-близката пропаст. Не стига това, ами така дори не можете да изпълнявате елементарни действия, като това да си служите с пожарогасител например – за това ви е необходим поглед през очите на героя. Менюто за настройка на бутоните няма да ви помогне много, просто поради зашеметяващия набор от действия, които можете да извършвате и за които трябва да запомните не знам колко милиона клавишни комбинации. Контролите могат съвсем реално да ви откажат от играта още преди завършването на първата част.

Гори, гори огънче!

Което е жалко, защото иначе играта съвсем не е лоша. Както вече споменах, направена е като TV сериал и като цяло се гони кинематографичен ефект. Има даже специално меню, от което да прескачате сцени, все едно гледате филм на DVD. Това е малко странно решение, защото авторите явно не само са осъзнавали колко невъзможно трудна е станала геймката им, но и смятат, че да не играеш играта е плюс в нейна полза. Тази функция гордо е изписана на централно място на гърба на кутията, сякаш нещо по-важно просто не може да се каже. Всъщност именно тази функция ми позволи да проследя историята донякъде, защото по едно време просто прекратих отчаяните си опити да ударя каквото и да било в тази игра.

Не оставайте обаче с впечатлението, че всичко в Alone in the Dark опира до бой. Има и известно количество решаване на пъзели и доволно много скачане от греда на греда в стил Prince of Persia. Но може би най-интересната част от геймплея е нещо, което в останалите игри приемаме за фон – огънят. В Alone in the Dark пламъците играят доста важна роля, като може да ви бъдат както ценен съюзник, така и трудно преодолима пречка. Нещо повече – “поведението” на огъня не напомня за никоя друга игра, която съм виждал досега. Тук е възможно да запалите буквално всичко, което би горяло и в реалния живот. Често това дори ще ви се налага, защото повечето гадове умират за постоянно, само ако бъдат добре опърлени. Но и тази, както и множество други добри идеи, пропадат заради контролите.

От вас се очаква да събирате всевъзможни боклуци из нивата и, след като ги комбинирате, да направите от тях страховито оръжие. Например – събирате на едно място парцал с бутилка запалителна течност и се получава коктейл Молотов. Използвайте пластмасова, вместо стъклена бутилка, и бомбата няма да се взриви веднага след удар. Добавете тиксо и бутилката ще се залепи на мястото, където е попаднала. Възможностите са доста на брой, но са донякъде осакатени от безбожно малкото място в инвентара (Едуард държи въпросните предмети в якето си), както и от това, че играта не спира докато ровите по джобовете си, а продължава в реално време, давайки достатъчно възможности на враговете ви да изпушат по цигара и пак да се опитат да ви откъснат главата.

Горните действия по умишлено предизвикване на палежи са възможни благодарение на физичния енджин Havoc, който се представя добре във всички случаи, освен в един – когато сте зад волана на МПС. Има една сцена, в която трябва да карате бързо по постоянно рушащите се улици на Ню Йорк, с динамично променящ се път и пълзяща на десет метра от задната ви броня сигурна смърт. Преигравах въпросната пиеса над петдесет пъти, за да я мина успешно. Най-малката грешка води до край на играта. Не става въпрос и за умения – дори да маневрирате перфектно, отвсякъде може да долети кашон или парче вестник, което при сблъсък да предизвика 20-метров пирует във въздуха, все едно че сте ударили слон. Но пък когато най-накрая преодолях задачата, се почувствах като автомобилен Бог, за когото ограниченията на скоростта са по-скоро препоръчителни, а КАТ е само бледо отражение в огледалото за обратно виждане. Всъщност, точно като за повечето шофьори в София.

Всичко българско и родно

Хубавата страна на четириколесното преживяване беше, че ме накара да се заслушам във фоновата музика на играта. А това си заслужаваше, защото вярвате или не – музиката е българска! Изпълнява се от вокалния ансамбъл Мистерията на българските гласове и звучи просто феноменално добре. Само заради нея бях готов да надуя оценките… но после се сетих за контролите.

Графиката също е добра, като специални овации отново обират огнените ефекти. Там обаче също има проблеми, например раните по тялото на героя се показват реалистично, но изглеждат по-скоро като кръпки по дрехите му, отколкото като истински порязвания.

Alone in the Dark има огромен потенциал да бъде перфектна игра, но някак все не успява да достигне съвършенството. Наблъскана е с адски много геймплейни решения и ви е дадена огромна свобода – например, когато влезете в кола, можете да проверите съдържанието на жабката, да пробвате радиото или да натиснете клаксона. Това обаче по-скоро утежнява игровия процес, отколкото му придава цвят. Имате на разположение смартфон с GPS, системата за лекуване на рани не прилича на нищо, което сме виждали досега, но толкова много нововъведения лесно могат да ви удавят, защото не са особено интуитивни. Според мен ако една джитка има нужда да ви дава напътствия през две минути кой бутон да натиснете, за да направите каквото е предвидено по сценарий, значи нещо куца.

Казано накратко: Сам в Мрака е добра игра, съсипана от лошо изпълнение. Дори като изключим факта, че нито сте сами (имате си спътница почти през цялото време), нито е особено мрачно (заради всички пламъци около вас), хорър атмосферата присъства осезаемо. Ако смятате, че имате уменията да се оправите с контролите и искате за пореден път да сритате Сатаната там, където най-много ще го заболи – пробвайте тази игра смело.

Автор: Пламен Димитров