Advent Rising

Лятото се отразява ужасно на гейм-пазара, като резултатът е тотална липса на свежи заглавия. Всичко се свежда до екзистенциалния минимум и много, ама много рядко блесва някоя и друга продукция. По принцип топлите месеци са оставени за шеметни премиери на полуфабрикати и неизвестни фирми. Естествено, че има и изключения (някои от ключовите творби на Blizzard например), но като цяло индустрията се пляцика завеяно по крайбрежията.

От друга страна, това е времето на мащабните, високобюджетни кино продукции, които често са доста постни откъм смисъл, но за сметка на това са претъпкани със зрелищни сцени и неминуемо се превръщат в хитове. И все пак двете развлекателни индустрии в последните няколко години се сближават буквално с всеки следващ месец. А и колко игри вече започват с интерактивно интро и credits, в което първо се появява името на сценариста? 😉

Краят на един свят или началото на една легенда

Като дърт фен на олд скул фантастиката не мога да не отбележа тоталната липса на нови и свежи идеи в областта. Затова ако в бъдеще ще ни разказват историите през игри, а не през филми, нямам нищо против, стига това да е направено качествено. Замислена като първата част от мащабна и епична трилогия, Advent Rising ни потапя в едно не чак толкова далечно (честно – мразя го това клише) бъдеще. Човечеството е осъществило първия контакт с извънземна цивилизация. Докато се спускате със совалката си към орбиталната станция и се борите с управлението й, ще можете да се насладите на издължените сребристи, даже нежни, форми на инопланетянския кораб. За всеобщо учудване гостите са дошли с намерения, различни от поробване на цялата човешка раса и/или изсмукване на мозъците на пленниците. Те напротив – идват с предупреждение и надежда, загатвайки за скрития потенциал на хомосапиенс.

Уви, намесата им закъснява. Появяват се Сийкърите – втора извънземна раса, която е доста подобна на първата по външен вид, но не и по намерения. Избухва война и, точно когато защитниците на Земята успяват да отблъснат първата вълна нападатели, се случва най-лошото. Планетата ни бива унищожена по възможно най-оригиналния и кефещ начин от близките десетина години насам. С помощта на космически влекачи и няколко астероида човечеството е въвлечено в приятно комбо от цунамита, урагани и вулкани, както и от едно последващо ги разцепване на земното ядро.

Оцеляват трима:

Гидеон Уайът, годеницата му и случайна пилотка, приютила ги в кораба си по време на евакуацията. Единствените хора в цялата вселена. Помагат им първите извънземни, които постепенно им разкриват легендата за боговете-човеци. И оттук започва пътят ви на нейното осъществяване.

Историята е разказана посредством майсторски режисирани кътсцени. Почти няма разлика между тези, направени с енджина на играта, и тези, приготвени на отделни файлове. Всичко е пипнато с внимание и вкус, а качеството на сюжета е много, ама наистина много добро. Трагизмът на героите се усеща още в самото начало, докато наблюдавате разцепващата се на две планета. Защото човек се бори, когато е изгубил нещо, и се опитва да си го върне или да запази това, което му е останало. А Гидеон губи всичко, абсолютно всичко, включително и годеницата си.
Фийлингът на обреченост и героизъм е пропил всеки байт от шестте чаптъра и се усеща доста силно през цялото време.
Не могат да се опишат чувствата, когато се спускате да вземете на абордаж двойно по-големия сийкърски кораб или когато с малка група елитни извънземни командоси нахлувате в оперативна база на лошковците, натъпкана до козирката с въоръжени до зъби душмани, открадвате им изпод носа боен танк и я вдигате във въздуха.
Персонажите са комплексни, добре изградени и наистина печелят вашата симпатия, а сценарните криви успяват да ги вплетат в толкова интересни обрати и ситуации, че играта се поглъща на един дъх, чакайки с нетърпение да започне следващата кът сцена и да поемете поредната малка порция от ИСТОРИЯТА – да, с главни букви от – до.

От Рамбо…

Концептуално геймката е една добре разбъркана шопска салата. Първо, имаме шутър от трето лице с богат арсенал от оръжия и възможност да държите по два пистолета (или защо не базуки) във всяка ръка. А кадансовите престрелки и премятания в стил Max Payne и Matrix са през цялото време. От друга страна, пък са RPG- и ръкопашната системи. Първата работи на принципа колкото повече правите нещо в играта, толкова по-добър ставате с него. Например ако подскачате на едно място, постепенно ще си вдигнете умението до такава степен, че ще ви се отключат вече споменатите превъртания на забавен кадър. А бойната система се състои от сравнително недоклатени размахвания на юмруци до почти божествени финални комбота и мощни удари. На трето място са специалните ви умения. Ако си спомняте, именно Силите и лазерният меч направиха от Jedy Кnight това, което е. Е, тук нямате меч, но за сметка на това уменията на Гидеон определено не стоят по-назад от тези на Кайл Катарн.

В по-голямата част от мисиите, и особено в началото, ще разчитате единствено на добре подбрания арсенал. На ваше разположение ще са както човешки, така и извънземни пушкала, като всяко едно от тях, след вдигане на трето ниво на умение, разполага и с алтернативна форма на стрелба. В самата им функция няма нищо кой знае колко нестандартно – пистолети с възможност за пуцане на откоси, скорострелни щурмови карабини с подцевен гранатомет, базуки със самонасочващи се ракети и няколко високотехнологични джаджки, две от които безсрамно изкопирани от поредицата Unreal Tournament. С плавни движения на скролчето на мишката ще можете да сменяте мишените си и автоматично да се прицелвате.

А ако това ви се струва прекалено лесно, по всяко време можете да ударите клавиша P и да преминете в стандартна перспектива от първо лице. Но не ви съветвам да го правите, тъй като ще се лишите от най-бруталните екшън-сцени в играта. Вразите ви компенсират липсата на особено акъл с количество и мелетата, които настават, са достойни за възхищение.

… в Бог

По всяко време може да носите само по две оръжия и да избирате какво “да имате” във всяка ръка – пуцало или умение. Макар и в началото комбото картечница + базука да върши работа, с течение на времето ще се налага да се изправяте срещу все по-корави опоненти, което пък изисква употребата на “божествените” ви умения. Да не говорим, че босовете се трепят само с тях. Ето и един кратък обзор на специалните ви способности.

Започваме с Lift – приятно шукаритетче, позволяващо ви да вдигате във въздуха опоненти и предмети. При по-високите нива на умение можете да забивате по няколко цели наведнъж. Адски полезно, когато около вас има пропаст или езерце от лава – “Watch them burn!”.

Negate ще получите към края на играта – позволява ви да издигнете до четири енергийни, непробиваеми, “йекстра качество” щитове или да се обгърнете в0 еквивалентна на тях сфера. Самите щитове могат да бъдат подредени като стена или да ги използвате, за да си пробивате път. Най-полезни са в нивото, подобно на десанта на плажа Омаха от Втората световна война.

Surge пък, от просто побутване в началото, се развива до мощна атакуваща дъга, помитаща всичко по пътя си. Използвайте го за всички босове. Имате и две директни атаки – едната енергийна, а другата ледена. Втората еволюира до замразяване на дадена цел – с един куршум можете да я пръснете във всички посоки. Опитайте се да направите това максимално бързо, тъй като превръща сблъсъците с роботите в детска игра.

Най-злобното нещо е забавянето на времето – само с него може да натупате големите извънземни с копията, а и е наистина приятно да видиш как противниците се смръзват на едно място и докато в твоята реалност това е удобен момент да се раздават ритници, то в тяхната те виждат как за частици от секундата по телата им избиват синини, чупят се вратни прешлени и тела изхвърчат в различни посоки.

Понякога ще ви се налага доста точно да подбирате комбинацията от умения, за да можете да напреднете в някои моменти, но в повечето случаи каквото и да направите, винаги е достатъчно деструктивно. Тук идва и един от малкото недостатъци на играта. В желанието си да набухат всичко, за което са се сетили, дизайнерите са направили един сносен мишмаш, в който понякога е трудно човек да се ориентира. За сметка на това обаче се загатва какво точно ни чака в следващите два епизода. Конкретно по този повод – ако се направят няколко поуки и се коригират някои недостатъци на самата бойна/стрелкова система, ни очаква наистина перфектната във всички отношения игра.
Левъл дизайнът и т.н.

Друг много мощен коз на заглавието е цялата структура на действието и декора, на чийто фон се развива. Да, признавам – енджинът не е нищо особено, но с него са постигнати истински чудеса. Добавени са и няколко превозни средства, които са поставени в правилните моменти, допринасяйки за кинематографичността на Advent Rising. В това ще се убедите и сами по време на урбанистичните сцени с бъгито, почти директно изрязани от филма Final Fantasy… Продължаваме с невероятно красивата планета, на която попадате. Монументалните храмове и постройки, дивите и прелестни гори, гетско реализираният sci-fi Oмаха и още, и още, и още – това просто трябва да се види, ама сериозно.

Затворените пространства също са идейно реализирани и фактът, че вървите по строго определени пътеки, е максимално замазан със скриптирани сцени, за да спре да се усеща. И всичко това на фона на най-размазващата музика в заглавие, което не е излязло от студиото на Lucas Arts. Тя придава финалният щрих на един добър, все още не съвсем полиран, но за сметка на това силно зарибяващ продукт.

Говорейки за полировка – да, има какво още да се желае. Като например един Havoc 2 физичен енджин, защото на моменти дразни невъзможността на нашия човек да преодолее дадено стъпало или “умението” му да се забие в някой ъгъл без перспективи за излизане. Според мен трябва да изчезват някои от динамичните текстури в играта, да се повиши интелектуалното ниво на враговете и да се премахне монотонността на нивата със силна употреба на машини. Но пък никой и нищо не е перфектно, нали така.

И за финал: обърнете внимание с какво майсторство авторите са ни поднесли трейлъра за следващия епизод. Както и на зверски секси облеклото на младата пилотка. Само изчакайте да изтекат финалните надписи. 😉

Автор: Георги Панайотов