by PC Mania
Докато пишех новината за обсъждания нов проектозакон, който ще забрани продажбата на РС и видео игри на лица под определена възраст, бях особено притеснен от резултатите от едно проучване на общественото мнение, проведено от NBC и Wall Street Journal. Запитани дали видео игрите трябва да бъдат считани за отговорни за инциденти като този в Нютаун или Тусон, цели 62 процента от анкетираните са отговорили, че отговорността на игрите с насилие е “сериозна”. За сравнение 53 процента са видели същата отговорност в свободно наличните огнестрелни оръжия. Не че между 62 и 53 процента има чак такава голяма разлика, но помислете само кое е по-страшно: да отидеш в мола и да си купиш копие от Call of Duty или да посетиш оръжейния магазин и да си тръгнеш от там с пистолет, бронежилетка, куршуми и две-три газови гранати, които след това да използваш за някое безумно деяние?
Не, това не е дебат за насилието в игрите,
а по-скоро за това защо игрите най-често се превръщат в изкупителна жертва за проблемите на съвременното общество. Когато самият вицепрезидент на Съединените щати обяви, че “гейм индустрията трябва да преосмисли своя имидж”, дори най-либералните американски коментатори видяха в това изказване зле прикрито предупреждение. “Вицепрезидентът Джо Байдън изтъкна, че дори благосклонното решение на Върховния съд не означава, че гейм индустрията се радва на одобрението на общественото мнение”, коментира анализаторката Черил Олъсн, която присъства на срещата на Байдън с представители на Activision, EA, Epic Games, GameStop, Take-Two Interactive и Bethesda по повод проблемите на дигиталното и реалното насилие.
Заплаха или не, изказването на Байдън за пореден път демонстрира, че игрите стават лесен прицел всеки път, когато в обществото се появи трагичен инцидент. В същия смисъл се изказа и бившият президентски кандидат Ралф Надер, който определи компаниите, създаващи игри като “дигитални престъпници, покваряващи децата”. Истината обаче е, че не игрите, а хората убиват хора. Ако човек има своите психични проблеми и изкривени представи за живота, той винаги ще открие своя катализатор, който ще го накара “да изгърми” и да направи нещо ужасно. Понякога това може да бъде копие от новия шутър на ЕА, друг път двучасово задръстване на магистралата или шумен купон у съседите. В това отношение видео игрите не са по-лоши от колите и аудио уредбите, но на никой не му хрумва да забрани другите две, нали?
Непознатото обърква
Ако погледнете хората, които критикуват пагубното влияние на игрите върху обществото, най-често ще откриете, че те нямат никаква представа за това какво точно представлява една видео игра. Огромната част от тях никога не са играли такава, а мнозина навярно ще се затруднят да изброят дори две-три заглавия, при това такива, съдържанието на които все пак да подкрепя тезата им. Защо се получава така? Защото за разлика от другите форми на забавление като филмите и музиката например, които са също така пълни с препратки към насилие, игрите са доста по-слабо популярни и разпространени. Да, ние геймърите винаги можем да намерим общ език, но много често на външния свят му изглежда, че сме някаква странна, почти култова общност. Истината е, че с някакви пренебрежими изключения хората над определена възраст просто не играят игри. Това е така, защото по времето на тяхното детство те или изобщо не са съществували като медиум, или пък са били прекалено елементарни и не са успели да ги грабват. Да не говорим, че някои просто не си падат по идеята (светотатство е, нали?!) Така или иначе, шансовете да срещнете някой възрастен човек, който да има поне елементарни познания по видео игрите са много по-малки в сравнение с това да откриете някой на същата възраст, който ходи на кино или слуша музика. С други думи, игрите често са непознати за широката общественост. А непознатото плаши, стряска, хората се опитват да го игнорират или да прехвърлят на него вината за какво ли не.
Един личен пример
В годините на моето детство двамата с баща ми бяхме запалени до болка по НБА. Тогава трудно се намираше актуална информация за случващото се в Лигата и с нетърпение чакахме излъчванията на NBA Action в четвъртък и Мача на седмицата, който се излъчваше със закъснение от няколко седмици в неделя. Но това не ни спираше да прекарваме часове наред в дискусии относно трансферите, представянето на отборите и т.н. И точно тогава се появи NBA Live 96 – една страхотна за времето си баскетболна симулация, която лично на мен изглеждаше като сбъдната мечта. Естествено аз започнах да прекарвам часове наред в играта, докато баща ми разсеяно гледаше отстрани. Инстинктивно усещах, че играта не го грабва, но все пак един път прояви някакъв интерес и поиска да му покажа как се играе. Направих го и му отстъпих място пред монитора, за да се пробва. Ами…. игра точно десетина минути и се отказа. Същият човек, който се вълнуваше като малко дете при излизането на новия брой на списание БУБА Баскетбол имаше в ръцете си едно страхотно интерактивно забавление на тема “НБА” и отказваше да го възприеме. Предполагам, че обяснението се крие във факта, че аз съм бил хлапак, който лесно и бързо се ориентира във всичко и прегръща новостите, докато той е бил четиридесет и няколко години и едва ли клавиатурата го е вълнувала толкова много (ако пък се питате с какво се е занимавал баща ми в неговите тинейджърски години, ще ви кажа – с приятели от китния софийски квартал Модерно предградие си направили щанги като напълнили с цимент две тенджери и ги свързали с метален лост, след което всяка вечер тренирали – между другото, това е нещо, над което също трябва да се замисли всеки подрастващ).
Както и да е, повече няма да ви занимавам с Цеков старши, но мисля, че схванахте идеята ми. По-възрастните масово нямат представа какво е това видео игра, чувстват подобни занимания чужди и много често се хващат по най-елементарен начин на изрази от типа на “по телевизията казаха, че игрите са вредни” или “в женското списание на една колежка от работата пишеше, че от игрите децата откачали”. Жалко е, но в доста от случаите точно така се разпространява негативното мнение за игрите, докато в същото време примерите за насилие под формата на развлечение изобилстват. Да, има игри с насилие, но те не трябва да бъдат превръщани в жертвен агнец за хора, които нямат представа за какво говорят.
Ако не вярвате, питайте госпожа Нот.
Автор: Иво Цеков