by PC Mania
Имам си един особен кеф като играя средновековни стратегии в реално време. Породи се в Age-а, после се затвърди и във втория Age, че и в там разните му клонинги. Простичка радост, но силно душопочесваща. Всяка мисия, всяко скирмишче или всяко едно мулти мачле си го играех по един и същи, кефещ ме начин. Правех си селце, строях си сградки да стане по-голямшко и си го обграждах със зид. Първо дървен, палисаден един такъв, не много вървежен, лесно пламва. После ъпгрейд до тиер две технологиите и се почваха каменните изгъзици. То не бяха първи заграждения, че втори, пък и вътрешно-външни имаше. И накрая цвъкваш тук-таме кулички за благоприличие към вражата пехота, да има кой със стрели да я боцка по меките части. И накрая се отпускаш и си цъкаш спокойно, тайно надявайки се говедото да не докара тежката артилерия и да ти скърши хатъра… и хубавата зидария също. Ей, а пък какви разигравания е ставало по тези ми ти стени в Rome: Total War, прилежащите му експанжъни и модове, не е тайна никому, че тази игра ми глътна неприлично много време от живота.
Сговорна зидария – планини повдига
Този на пръв поглед шизофреничен увод има един тъ-ъничък подтекст. Всички тези сценки на душевен пийс и пикселно насилие са били част от концепцията на доста успели и известни заглавия. И така се ражда брилянтната идея – защо да не се завърти цялостна игра около нея. И воала – първият Stronghold се пръква. Иху-аху пълно, гърмят фойерверки (или фейверки из разни кътчета на родината), всички са доволни. Играта наистина пичели фенове с добрата си реализация. И нека си го признаем: зидането на стенички си е фън, затова качих 1 точка в общата оценка на Black&White навремето.
Но индустрията си е все така динамична и някак си медиийвълната* тематика биде изместена от фентъзи такавa. Але оп и всички повлякоха крак – Age of Wonders, Еди кво си ъф Леджъндс, Ъф Митс и т.н. Именно затова последният Stronghold нямаше как да не влезе в руслото на комерса и да не полее с цял казан фентъзи, цялостната си концепция. Май само стеничките останаха от оригинала.
Който зид копае другиму…
Та, ако още не сте разбрали – Stronghold: Legends е радостта за всеки фанатик на тема обсади и защити на крепостни стени. Само че освен стандартните за тези исторически ширини британци и саксонци, са набутани две нови изцяло измислени раси.
Първата е на Лошите. Точно така, чисто и просто на лошите, силите на злото, легионите на преизподнята и т.н. Вие какво очаквахте – Ордена на гугутките екснационалисти или Лосовете ексцибиционисти. Армията им се гради от демони (прозяв), адски хрътки (леле, ще си разчекна ченето) и псевдо немъртви (хрррр). Дори X (екс) единица си нямат, жалко.
Втората раса е на северняците. Не, драги читатели, няма пингвинчета с позитронни оръдия и бели мечки снайперисти. Просто викинги. Или прости викинги. Защо съм толкова критичен, ще попитате вие. Ами защото да се copy/paste-ва юнит концепцията на Microsoft-ска игра е не много умно, особено когато не можеш да го направиш по-добре. Но нали знаете, едно е да искаш, друго е да можеш, трето е да пиеш по 4 кафета на ден и да оцелееш.
Хората, освен трета раса и нетрезв опит за комбиниране на легендата за Мерлин и Артур с нискоинтелигентни сценаристи, са с коефициент на оригиналност на автобусна гума. Стрелци, пики, копия, рицари – отново всичко познато до болка. Героите са интересни, но бързо мрат, а магиите им са бая стандартни и сме ги виждали прекалено много пъти досега.
Малък свеж полъх идват от икономическата страна на играта, обсадните машини и самото зидане.
Бързото зидче, слепи ги ражда
Играта е силно пасивна. Т.е. в повечето мисии ще чакате да дойде някой и да умре под стените на крепостта ви. Тези, в които ще излезете навън, за да погромите другарски настроеното ИИ, са рядкост или поне в кампанията е така. Има и опцийка за изпълняване на задачи, но основната забава си остава мултито. За да е успешна вашата конструкция, ви трябва добра икономика, работна ръка и разрешително от софийска градска за строеж… или много злато да си платите рушветите, но това влиза в икономиката. Автоматично ще се пръкват селянчета, които можете да пращате да копат в мините, да стържат дръвца и т.н. благосъбирателна дейност. Спестено им е усилието да строят, а на дивелъпърите – да анимират дейността, тъй като сградите се пръкват на мига, в който ги положите.
Всеки селянин е потенциален военен, както и всеки военен е потенциален селянин. За да изтренирате стрелец например, ще трябва да му платите манджата, след това да имате свободен новобранец, след това трябва да го въоръжите, за което ви трябват дървосекачи и работилничка за лъкове и накрая получавате чистак-бърсак новичък longbowman. Ако не достига работната ръка, можете да си го разформирате и да го пратите обратно на ябълковите градинки. Оу, да – забравих най-големият пиниз: армията ви хрупа ябълки до полуда, това почти задмина имперските роботи, събиращи къпинки от един Age of Еmpires мод на тема Star Wars. Та стегнали сте си икономиката, имате армия – започва се с голямото зидане. Правите както и каквото ви душа искате – кулички, различни типове стени, стълбички към тях. След това идва теста им пред дулата на вражите оръжия. Въпросът е струва ли си да се чака по половин-един час за 10 минути радост? Все пак свикнахме на доста по-динамичен геймплей. За феновете на поредицата да, но мисля, че дори и сред тях ще се намерят недоволни от буквално изсмуканите от пръсти нововъведения, постната графика и не много качествената музика.
Въпросът е как ще възприемете заглавието. Ако тръгнете с надежди за сериозна игра – ще останете разочаровани. Но ако подходите към нея като поредния филм с Роб Шнайдър – т.е. с известна доза снизхождение и предразположение за час и половина от живота ви, изгърмяни в силно безсмислена дейност, ще й се израдвате. Аз лично се сцепих от кикот още във втората мисия, когато някакви ентусиасти, гушнали по една лопата в ръка, се цамбуркаха в моренцето на по една тава за пица и после измираха с песен на уста. Бунтът на пицарите, егати! А графиката отнася критика само на ниво единици – водата, дървенцата, сградите, магиите и бекграунда като цяло са много красиви.
Автор: Георги Панайотов