by PC Mania
Съвсем ненадейно тези дни се сблъсках с „играта” “Robert Mensah’s Sins of the Father”. И ето ме сега, стоя в поза „лотус” с ръце върху древни писания „Recycle Bin” и “Пълна скръб”, черпейки сила от божествата им, за да намеря думи, с които да ви опиша настоящата „игра”.
В началото ви посреща постно меню. Под постно имам в предвид по-постно и от манастирска чорба – появи се (явно) някаква стая, в средата имаше легло, върху леглото сандък, от който струеше оранжева светлина. Няма музика, няма опции, а долу в ляво се мъдрееше бутон с надпис „Ела ако смееш”. Тъй като не виждах какво друго мога да направя – посмях. За съжаление. И „играта” започна. Осъзнах го, когато на екрана нищо не се случи и се наложи инстинктивно да размърдам мишката за да проверя дали машината не е забила. Отново за съжаление – не беше забила. Някакво малко човече с шапка се размърда. Повъртях малко с мишката и контролите насам – натам и осъзнах, че камерата не подлежи много на контрол, защото изведнъж, противно на моите команди се размърда и се фокусира върху сандъка, който се отвори… И „Играта” започна. Отново. Защото явно до този момент играех в менюто може би… Не знам… Наистина не знам.
Пред мен се появи нещо, което би трябвало да е персонаж и ми се скара, че това място не било позволено за смъртни. И аз почти бях готов да се обърна и да си тръгна, само че алтерегото ми в играта не беше на моето мнение и реши, че ще спасява баща си (искрица светлина върху фабулата, загатната в заглавието). „Е, добре” – помислих си – „може пък тук нещата да се оправят”. Оказа се, че за да „вляза” трябва да преборя някакъв… или може би някаква… абе трябва да преборя нещо, което приличаше на мумия, а аз бях въоръжен с огнехвъргачка. Тук камерата отново напомни за себе си, защото докато обикалях тя изобщо не се влияеше от околната среда и често застиваше я зад някое дърво или ограда, но така може би беше по-добре, защото поне за секунди очите ми можеха да си починат от агонията, която ми причиняваше „геймплея”. Като заговорих за очите ми, гледайки околната среда те започнаха да сълзят все едно съм ги търкал с лук, така че тук избора е между по-голямата и по-малката агония, която тази „игра” ви причинява. В следващия момент камерата се върна към „бойното поле”, в което мумиподобното нещо почти ме беше сгащило и камерата отново превключи в режим на „кътсцена”, фокусирайки се върху некромансера. „Ти се справи с това предизвикателство и можеш да влезеш!”.
Повдигнах безсилно рамене и зачках какво ще се случи. Ето го отново – некромансера, на фона на някакви танцуващи неща. Вътре съм (къде – не е ясно), но ако искам да спася баща си ми предстоят още предизвикателства. В случая – да оцелея. И отново влязох в режим на „геймплей”. Играта започна да бълва постепенно още от тези танцуващи неща, а аз се опитвах да бягам или да стрелям (да, защото не можете да бягате и да стреляте едновременно) и да се боря с камерата. Не успях. Рестарт няма. Сейв има, но защо ви е да си удължавате агонията, освен ако не сте някакви много извратени мазохисти. Ако умрете – трябва да започнете играта от начало. Смъртта обаче беше идеална възможност да се докосна до менютата в играта – можете ли да повярвате, имате дори настройки за звукови ефекти и диалозите! При условие, че в играта такива изобщо няма!
В този момент погледа ми се спря върху бутона “Quit” и почувствах как това е правилният избор. Ето го, да! Ободряващия черно-сив екран на Steam. Очите ми ликуват. Следваща стъпка – „изтриване на локалното съдържание”. И няколко месеца карантина за акаунта ми. За по-сигурно.
Автор: Георги Кацаров