by PC Mania
Май стана доста модерно да си имаш игра с името ти в заглавието. Освен че е добра имиджова политика и реклама, фирмата, която продуцира въпросната геймка, също намазва. Тя продава няколко (хиляди) допълнителни копия на феновете, купили си я, само заради присъствието на идола им. След Тони, Колин, Тайгър и още няколко известни и не чак толкова известни спортисти, рали-шампионът Ричард Бърнс също се сдоби с рейсър, посветен на него. А най-хубавото около въпросния тип е, че самият състезател ще е в кабинката ви. Той ще ви дава полезни съветчета как да карате, провеждайки ви един кратък тренировъчен курс и ще поеме ролята на навигатор по време на състезанията.
Тунели
Един от проблемите на рейсинг жанра е т. нар “тунелен ефект”. Не, няма се предвид разходки из метрото, а обстоятелството, че всъщност карате в тунел и всичко около вас е просто “рисунка” върху стената. Нямаш чувство за свобода, а е най-малкото странно да почувстваш клаустрофобия в рейсър. Естествено, има и изключения от правилото – двете серии на TOCA например, но в повечето случаи програмистите не си правят труда.
Но да оставим настрана душевните болежки относно желанието ни да пърпорим по полянките, вместо да си седим на пистата. Номерът при тунелния ефект е да се забелязва минимално, да не дразни и да не оказва голямо влияние на геймплея. В случая с ралито на Ричард е точно обратното – тук е толкова силно изразен, че понякога ви идва да захвърлите клавиатурата. Често се случва да изхвърчите от пистата, да се насочите към близката горичка и да се треснете с всичка сила в невидима стена на около 15 метра от нея! С други думи – и най-малката грешка може да ви извади от пътя, но играта не ебава, че сте добър шофьор и можете да се върнете сами на него, затова автоматично извиква хайка зяпачи, които да ви упътят към правилния коловоз. А както сами се досещате, цялата процедура, пък била и ташаклийски изпълнена (трима души пренасят шибания ми автомобил, яко са папкали спанак сигурно), ви коства така ценното за победата време.
Трите режима
на игра са стандартните. Бързо състезание, шампионат и предизвикателството на Ричи. В първия си избирате кола, писта, бла-бла-бла. Колкото повече победи трупате в останалите режими, толкова повече коли и трасета ще отключвате и съответно изборът ви ще е по-богат. Във втория тип съревнование започвате околосветска обиколка (за малко повече от 90 дни и без балон – жалко), изправяйки се срещу опоненти от всеки един континент. Тук е доста забавно. Това е и основното ви сингълплейър преживяване. Ако можете да минете последната писта за 2.12 минути (личен рекорд), ще черпя първия от вас една бира – само изпратете автентичен скрийншот, доказващ постижението ви, на мейла на редакцията. В челинджа на Ричи ще се състезавате на подбран брой писти, в които ще трябва да биете реалните (copy/paste от миналия сезон) му постижения.
С това се изчерпват режимите на игра, но по мое мнение е намерен точно перфектният им брой. По-голяма цифра от състезания и купи би довела до леко разводняване на общия геймплей (пример – пак TOCA).
С дизел в сърцето и с кал в ушите
Наистина, калта в тази игра е адски много. Лепи се навсякъде и като че ли разбирам защо профи-драйвърите постоянно са със затворени прозорци. Дори и в случаите, когато навигаторът е преял с боб, царевица и много мляко предната вечер. Човекът до пилота е доста важен за успеха ви, тъй като играта е сериозно трудна. Освен че постоянно дудне къде е завоят и в каква посока е, дори ви подсказва с каква скорост е хубаво да го вземете. Най-добре е да го слушате, иначе ще прекарвате повече време в лехичките, отколкото на пистата. Ако сте свикнали с Need for Speed, ще имате доста проблеми, докато схванете физичния модел, който просто е реалистичен – пробвайте да вземете завоя на Орлов мост със 120 км/ч – просто няма да стане. Така е и тук.
Почти всички коли са 4WD и с издути на макс конски сили, което означава бързо ускорение и лесна загуба на контрол над управлението. Дори и да имате опит в жанра, ще ви трябва известна тренировка. Така че, за да влезете в което и да е от състезанията, ще трябва да изкарате задължителна шофьорска скорост при чичко Бърнс. Там в кратце ще ви се обясни как да влизате в завой, как да ускорявате и спирате и т.н.
Но многото реализъм налага и друго почти задължително условие – да си имате в къщи волан. По желание – и педали. Само с тях ще можете да поддържате постоянна скорост, да давате и отнемате от газта, когато и както трябва. С клавиатурата всичко е леко насечено и управлението се превръща в ускорителни подскоци и отсечени корекции на курса, правещи колата ви някакво турбо кенгуру.
Тунинг
Не признавам рали симулации, в които не мога да си прекарам с кеф поне петнайсет минути в гаража, бърникайки и размествайки чарковете на своето возило. Отново правейки сравнение с Need for Speed, тук е просто раят на мотоманиаците.
Първоначалното ми впечатление беше, че ми трябва диплома за автомонтьор, за да си настроя возилото като хората. Започвате от едва ли не тривиалните намествания на окачването, скоростната кутия и гумите, можете да продължите с ъгъла на изкривяване на последните при завой, “твърдостта” на спирачките, “рязкостта” на волана и подаваната газ. В зависимост от желанията ви колата може да се превърне в тежък и летаргичен мамут, отговарящ на всяка ваша команда с известно закъснение, но стабилно стоящ на пътя, или в лек и пъргав комар, ускоряващ като луд на прави отсечки, но заплашен от нахълтване в горичката при всяко трепване на пръстите ви. Като сумираме богатия избор от настройки с броя на колите (а всяка от тях си се държи по различен и уникален начин), коефициентът на преиграваемост доста се покачва. Тук няма перфектна кола, която да е най-скъпа и най-добре държаща се на пътя. Всички са различни и се нагаждат според вкуса ви.
Автопаркът е доста богат, но и прекалено стандартен, за да подлежи на по-обширна дискусия. Воден от национализъм, джитках с Mitzubishi EVO VII, надявайки се, че нашия отбор някой ден ще кара на същите писти, но не само заседнал пред монитора. Другата кола, легнала ми на сърцето, е Subaru Impreza-та, но и тук изборът за всеки един от вас е доста голям.
На финал – графиката
Просто няма друг такъв рейсър. Околната среда е жива – дървенца, тревички – клати се, ебаси как се клати! Всеки един стрък, всяко едно листенце си е там, нарисувано поотделно. В същото време, в зависимост от района и метеорологичните условия, над вас прелитат крехки снежни кристалчета или тежки водни капки цопкат върху предното стъкло. Вятърът нежно полюшва растителността или образува малки снежни вихърчета. Последното не само че оказва сериозно влияние и върху геймплея (на разкашкания път управлението става мазало, със същия успех можете и да пуснете волана) но и върху визията на пътя. Калта хвърчи навсякъде, полепва се по колата, а готското е, че го прави в реално време, а не под формата на смяна на скинове за колата (10 модела за “Калност”, например).
Моделът за визуализация на поражения по колата също е меко казано добър – от леко олющване до външен вид, подобен на някоя от таратайките в автоморга. Броните падат първи, следват стъклата, а с един прост експеримент можете да откриете всички зони за демидж – просто си намерете дърво. Готино е направена и публиката – истински, триизмерни хора, мотащи се и прибягващи около и през трасето. Освен това могат да се газят, което винаги е било фън.
На въпроса “Ричард или Колин?”, отговарям – и двамата. Според мен RBR е доста по-реалистично, и предлагащо по-богат избор от писти рали. Освен това държи и първенството по графично изпълнение.
Автор: Георги Панайотов