by PC ManiaКой казва, че за РС нямало добри jump’n’run игри? Вярно, че жанрът не е сред най-касовите и че подобните заглавия за различните конзоли са невъобразимо повече на брой, но игри като Rayman 2 доказват, че дори тук домашното РС съвсем не е за подценяване. Играта ми допадна изключително много, тоест – пригответе се да слушате доста похвали за френската фирма-производител Ubisoft, а ако не понасяте писания от такъв род и си падате единствено по черната критика или пък просто мразите junp’n’run-производните игри – в такъв случай вместо да четете тази статия вървете да изиграете една партия на The Edge или респективно – The Hunters. Чудно, как не ви омръзва все едно и също…
Първото, с което ме грабна Rayman 2, бе страхотната шарена, галеща окото, триизмерна графика. Първата част на играта си бе чистокръвно 2D-екшънче, което заслужено обра всички възможни похвали за графика, тъй като показваше невиждани дотогава ефекти и толкова щури цветови палитри, че можеше визуално да впечатли дори мъртва къртица (добра аналогия, може дори да я публикуват в рубриката “проблясъци” на в-к “24 часа”!). За мен Rayman и досега си остава еталон в двуизмерната графика, затова бях приятно изненадан от факта, че Ubisoft успяха благополучно да пренесат този невероятен графичен фойерверк в три измерения.
Но ако сте от хората, които си падат по хвърчащи крайници, кървави фонтани и амазонки-археоложки, стрелящи с два пищова по всичко що се движи, ще останете дълбоко разочаравани, защото в Rayman 2 такива работи няма. И по най-тъмните кьошета да се завирате да търсите археоложки – пак няма да намерите! Защото стандартните методи за впечатляване на аудиторията, като еротика и насилие, не се харесват на французите от UbiSoft, независимо от историческите постижения на техния народ в тези две категории. Вместо това те направо ще ви скрият шапката със способностите си да рисуват толкова пърстри и жизнерадостни триизмерни пейзажи, гарнирани със съответните идиотско-симпатични герои и несиметрични сгради с карикатурно изкривени пропорции. Без съмнение авторите са се постарали в играта да няма нито едно мрачна, депресиращо или потискащо ниво, така че дори когато се намирате в “Пещерата на лошите сънища” или “Блатата на пробуждането”, ще се чувствате сякаш сте на екскурзия в Дисниленд.
Естествено този графичен стил няма да се понрави на всекиго и много играчи ще го определят дори като “лигав” или “детски”, но поне на мен ми е дошло до гуша от тъмните лабиринти в другите игри, в които нищо не можете да видите без гама-корекция, и пълчищата вампири, археоложки, служители на Microsoft и тем подобни страхотии, които ви дебнат зад всеки ъгъл в същите тези “други игри”.
Луд на шаренко се радва!
От голямо значение е и фактът, че графичният енджин на Rayman 2 съвсем не натоварва до крайност машината ви и няма да ви е необходим последен модел 3D-ускорител, за да си пуснете играта (макар че ВСЕ НЯКАКЪВ ускорител ви трябва – поне едно Voodoo1 или друга подобна антика). Играта няма претенции да смята суперсложни светлини, сенки или герои, съставени от стотици полигони и доказва, че това съвсем не е единственият начин да се прави ефектна графика. Въображението на художниците от Ubisoft е нещо, което не се съдържа и в най-съвършения енджин и прекрасният резултат вече е налице – и то без да се налага да тичате до магазина за ъпгрейд, та да си подкарате новата игричка.
Но аз така фанатично започнах да хваля графиката, че съвсем щях да забравя да похваля и останалите добродетели на Rayman 2. В много други подобни заглавия играчът през цялото време се бори с безкрайни поредици еднотипни нива, като за някаква смислена история или развитие на сюжета въобще не може да става и дума. Е, в Rayman 2 нещата изглеждат съвсем различно – през цялото време сте наясно с въпроса “Кой съм и за какво се боря”, всяко следващо ниво изглежда съвсем различно в сравнение с предишното, а многобройните cut-сцени, реализирани директно с енджина на играта, внасят приятно разнообразие и ви помагат да проследите по-добре историята. А тя звучи горе-долу така:
Прекрасният свят на Реймън е превзет от кошмара на софтуерните производители и разпространители –
софтуерните пирати!
Това, разбира се, беше шега, пиратите в играта са си най-обикновени, класически полукибернетични корсари с летящи кораби и всякакви други екстри. Все пак съм абсолютно убеден, че подобна мисъл е минала през главата на момчетата в Ubisoft, когато са правили Rayman 2. Точно затова пиратите са изобразени като възможно най-нескопосаните, тъпи, карикатурни отрепки, които просто ви доставя удоволствие да избивате по всевъзможни начини. Художниците са успели да вложат всичката си професионална злоба, която са акумулирали в течение на годините към “крадците на интелектуална собственост” в образа на лидера на пиратската пасмина – Razorbeard, който прилича на прегазен от валяк паток с подострен клюн. Та срещу този нелеп архи-злодей ще трябва да се изправи нашият герой Rayman и съответно да му разкаже играта по всички правила на хепиенда. Само че в момента той е малко затруднен да стори това, тъй като гние в зандана на един от пиратските кораби и е загубил всичките си магически способности. За щастие на сцената се появява неговият приятел Globox и успява да го измъкне от тюрмата. Оттук нататък съдбата на света е във вашите ръце (както обикновено). Rayman трябва да събере колкото се може повече от първичната енергия на своя свят, която в играта е изобразена чрез т.нар. yellow lums (нещо като жълти сърца с крилца). Напредвайки в играта той трябва да освободи и всичките пленници, които са в ръцете на пиратите, включително и много от своите приятели. Една след друга ще се възстановят и всичките ви магически способности. В крайна сметка ще разберете, че преди да се изправите срещу Razorbeard трябва да откриете и четири мистични маски, които да събудят духа на вашата земя – странно същество с много дълги ръце и крака.
Всъщност всички същества в тази игра са странни – самият Rayman прилича на син домат с пионерска връзка и изографисана буква О върху него и свободно левитиращи във въздуха ръце, крака и глава. Globox е тромаво синьо създание, което гледа много смешно и има ценната способност да предизвиква дъжд чрез ритуални песнопения (постига почти същия ефект, както когато решите да измиете колата). Феята Ли е женската героиня в играта и представлява странно същество със синя коса, зелено червило, заострени уши и татуировки по цялото тяло. Ще се сприятелите също така и с блатен дракон, кит, гигантско жълто чудовище и още много други екзотични създания.
Самата игра е голям купон, като за управлението на героя се препоръчва геймпад, но и с клавиатурата можете да се справите достатъчно добре. Щеше да е по-добре, ако имаше предвиден и вариант за ротационно управление на героя, но нека не издребняваме (повечето 3D-jump’n’run-ове са с аналогично дирекционално управление).
Единственото безумие в цялата игра са т.нар. бонус нива, които представляват някакво надбягване, като се предполага да потрошите пръстите си и няколко клавиатури, за да спечелите което и да е от тях. Но иначе всичко в играта е на ниво – сюжет, геймплей, интерфейс, графика и звук.
Честно казано, поне аз не знам какво повече може да се иска от една jump’n’run игра. Досега французите имат три фундаментални за цялото човечество постижения и открития: Френската Целувка, Айфеловата кула и Rayman 2.
Автор: Боян Спасов