Rally Arcade Classics

Кое прави една игра аркадна? Този въпрос ми се върти в главата твърде често, откакто играя Rally Arcade Classics. Къде е границата, отвъд която „Arcade” спира да е синоним на високо темпо, опростени механики и кратки игрови отрязъци, и се превръща в евтин начин за прикриване на недостатъци? Нека опитаме да разберем.

На пръв поглед Rally Arcade Classics е точно каквото бихме очаквали от игра с това име. Налице са практически всички най-разпознаваеми автомобили от последните няколко десетилетия, за които бихме се сетили когато става въпрос за рали. Наред с неизбежните Мини и Голф имаме класически модели на БМВ, Рено и Ланчия, както и традиционни рали чудовища от Субару, Тойота и Мицубиши. Не с истинските им марки и модели, разбира се, това би било твърде скъпо начинание, това все пак е аркадна игра. Силно „аркадни“ са и всички менюта и интерфейси  – разбирайте на моменти дразнещо опростени. Прост пример – Resolution настройките ви дават наред с обичайните 1080, 1440 и 4К опции, също и такива наречени Wide и Ultra wide, но без да са упоменати реалните им резолюции. Липсва също и възможността за промяна на контролите, така че в началните етапи на играта ще трябва да налучквате кое беше нормалната спирачка и кое – ръчната. Предполагам при това положение трябва да сме благодарни, че играта поддържа контролери, което доста улеснява нещата.

Споменавайки спирачките, не мога да не премина към геймплея. Въпросният е толкова опростен и лесен, че първия път в който използвате спирачката се отключва achievement в Steam, т.е. спокойно можете да играете без почти никога да ви потрябва. Damage функционалност в играта тотално липсва. „Аркадно“ отвсякъде, класика.

Някъде тук човек за пръв път се сблъсква с основния дисонанс в играта. От една страна имаме стремеж към тотално опростяване на всичко възможно. Не са подминати и графиката и звука – визуално играта силно наподобява първия Dirt от 2007-ма, тогава още носещ името на покойния Колин Макрей. Звукът…. трудно е да бъде описано точно колко е „аркаден“, трябва да го усетите сами.В същото време прогресът е ужасно тромав, и за пълното изиграване на всички видове състезания и рекорди вероятно са нужни стотици часове.

В основата си играта е разделена на няколко различни класа според вида автомобили – похват, използван в много подобни заглавия. За всеки от класовете обаче е нужно да изкарате „лиценз“, минавайки успешно през досадно дълга серия от сравнително кратки изпитания. Въпросният лиценз от своя страна отключва наглед безкрайна поредица от няколко различни типове състезания, които много бързо започват да се повтарят. Така уж аркадната игра се превръща в безкраен грайнд, който… не мога да повярвам, че го казвам, но всъщност е някак забавен.

Правилно ме разбрахте, след като изброих всичко, което малко или повече ме дразни в тази игра е факт, че вечер след вечер продължавам да се връщам към нея, особено след по-тежък работен ден. Защото някак успява да ме закачи, предразполага ме да се изключа и да прекарам час-два в това да мина всички евенти от даден клас с по три звездички, да не се отказвам, да намеря начин да мина ОНЯ завой с по-висока скорост, да се изкача по-високо в класацията на стотиците други играчи, минали евента, да отключа по-мощна (разбирайте по-забавна) кола, с която да повторя всичко описано от начало… а това, струва ми се, е факторът който прави една игра истински аркадна.

Да, на моменти Rally Arcade Classics взима себе си твърде насериозно, и тогава по-скоро прилича на Dirt от Тему.
Да, вероятно можеше да получим възможността да поиграем с истински забавните коли, без десетки или стотици часове заровени в играта.

Да, в аудиовизуално отношение има (много) какво да се желае.

Правят ли всички изброени играта по-малко забавна?

По-скоро не. Просто ги вземам предвид в крайната си оценка – 4 от 6.