by PC Mania
Nintendo определено са в позицията да си правят каквото си поискат на конзолния пазар. Над 67 милиона продадени Wii-та в целия свят (до края на 2009-та) и над 125 милиона продадени от всички версии на DS (отново по данни от края на миналата година)! Две цифри, които конкуренцията може само да съзерцава в състояние на умерен потрес. Хората от японския гигант (който всъщност изглежда като джудже на фона на корпорации като Sony и Microsoft) като че ли искрено се забавляват от това да правят нещата „иначе”, „наопаки” и като цяло – както им скимне. DSi XL е просто поредният пример за това.
Вярвате или не, XL e по-голям и по-тежък дори от онази малка тухличка, първия Game Boy, с който започна всичко през далечната 1989-та. И първият въпрос, който ти идва, определено е – защо, по дяволите?! Не бих се учудил, ако Nintendo отговорят най-чистосърдечно – „трябва само да си видите физиономиите”. Добре, екраните наистина са по-големи. Почти двойно по-големи всъщност. Не, не – не бързайте да потривате доволно потни ръчици, мърморейки си доволно „висссока резолюууция”. Това с високата резолюция просто няма как да се случи, защото хардуерът (а и софтуерът) на XL са абсолютно идентични с тези на DSi. Резолюцията на новите екрани е все така 256 на 192 пиксела, като Nintendo просто са увеличили размера на пиксела. Те твърдят също, че осезаемо се е подобрил зрителният ъгъл. И като нищо е така, макар че аз лично не усетих разлика от земята до небето. Между другото, именно във връзка с подобрения зрителен ъгъл е и единственото що-годе смислено обяснение за новата метаморфоза на DS. Nintendo смятат, че така ще е далеч по-лесно за няколко деца да следят играта на едно от тях. За което, разбира се, ще помага и по-големият физически размер на екраните. ОК, „споделяне”, това не звучи толкова зле.
И все пак – размерът. Принципно XL все така може да се набута в някой по-голям джоб. Но, бога ми, това нещо си тежи! Просто не завиждам на хлапето, което ще сложи новия DS в чантата си след всичките тежки като олово учебници. Аз лично си играх като пич с XL-а в седнало положение повече от час, без да усетя някаква сериозна умора. Но аз съм 100 кила и метър осемдесет и пет, а всичко това върви и със съответния размер длани. Всъщност XL ми дойде точно по мярка. Защото DSi (а преди това и DS Light) леко ми се губеха в ръцете. Реших да изпробвам на 8-годишния си наследник. (Така де, за какво друго са децата, освен за опитни зайчета?) Дребният се изхитри и веднага се пльосна по корем на близкото легло. После си изкара чудесно в следващите 40-тина минути. До него тутакси се присламчи 3-годишния му брат и – о, чудо! – за пръв път не настъпи борба на живот и смърт за DS-а. Просто си седя там човечето и си гледа какви ги прави батко му. Трябва да си родител на две момчета, за да знаеш, че 40 минути без писъци, ревове и всякакви противоестествени звуци са си дар от бога. Звукът също предразполага към „споделяне”, защото при максимална мощност XL се чува чудесно от край до край на една доста голяма стая. Я ги глей ти тия Nintendo!
Сещам се за още нещо, за което няма как да съм сигурен, но в което има поне прилична доза логика. По-големият екран би трябвало да означава и по-малко напрежение на очите. Което хич, ама хич не е за пренебрегване. Вярно, това върви с прояви на екстремна пикселизация, особено при игрите с 3D графика. Сериозно ли мислите, обаче, че на един първолак му пука твърде?! Мога само да кажа, че добре изглеждащите игри за DS изглеждаха все така добре и на XL. Да не говорим, че по-големите (отново чисто физически) полета за натискане по тъчскрийна също са един добре дошъл „страничен ефект”.
След това, най-накрая, намерих време да оценя и дизайна на XL. Адски приятен както на гледане, така и на докосване. Точно като при „стария” DSi. Разликата е единствено в полирания горен капак на новата джаджа, който макар да поема доста отпечатъци, все пак изглежда наистина cool. Наборът от бутони е идентичен с този на DSi, като при XL те като че ли са малко по-твърди, което поне на мен ми допадна. Онова, което истински ме възрадва, обаче, беше животът на батерията. Този път тя е с капацитет 1050 милиампер часа, значително по-добре от 840-те на предишното издание. В реалността това се равнява на почти пет часа и половина непрекъсната игра при максимална яркост, което си е повече от добро постижение.
Накрая идва ред на големия въпрос – „скъпа редакция, имам си вече DS, да си купя ли сега XL?” По-скоро не. Ако имате вече кое да е издание на „дуал скрийна” просто няма и една добра причина да се обзаведете и с последния член на семейството. Освен ако соствената ви стая не е превърната в храм със статуя на Шигеру Миямото на мястото на Буда. Или пък ако личната ви карта не твърди, че се казвате Геймбой Петров Иванов. В същото време, ако твърдо сте решили най-после да си купите своя първи DS, или пък да обзаведете с такъв някое хлапе (ваше или чуждо), тогава не се колебайте – XL определено си струва малкото пари в повече. Сещате се къ де е единственото място, където вече можете да се сдобиете с него, нали?
Автор: Ивелин Г. Иванов