Need for Speed: The Run

Всички онези читатели, които са имали възможност да прочетат нашия материал за впечатленията от демото на играта добре знаят, че то ме остави с доста позитивно настроение. И нямаше как иначе да бъде, тъй като The Run идва с марката Black Box – студиото, създало уникалната Most Wanted преди повече от половин десетилетие, която продължава да бъде фаворит за мнозина Need for Speed фенове. За съжаление никой не е застрахован от грешки и колкото и невероятно да изглежда, оказва се, че подобно на измамен филмов трейлър, в който са събрани шепата хубави моменти, демото на The Run създава погрешното впечатление, че цялата игра ще ви предложи много повече и още по-зашеметяващи сцени. Да, ама не.

Не игра, а хамелеон

В последно време игрите от серията Need for Speed се люшкаха сериозно между опити за връщане към аркадните корени и приобщаване към така популярния в момента симулационен модел. The Run представляваше поредния завой към първото с идеята, че когато забъркате нелегални състезания, мощни коли и хубави жени ще получите винаги печеливша формула. За съжаление играта на Black Box е далеч от успеха, при все че има някои редки просветления.

Причината за това е, че The Run принадлежи към онзи тип заглавия, които успяват да смесят наглед различни характеристики и в резултат да оставят геймърите безкрайно объркани и разочаровани. Има игри, които са правени с висок бюджет и много умение и са обречени да станат хитове. Има и такива, в които практически всяко нещо куца и не е нужно да си ясновидец, за да разбереш, че те ще бъдат пълен провал. В новият Need for Speed рейсър обаче се съчетават елементи и на първия, и на втория тип игри, което превръща заглавието в странна амалгама.

История на колела

За разлика от последните няколко Need for Speed игри, The Run се опитва да разкаже история, която на теория би трябвало да ви държи в напрежение до финалния метър от надпреварата. На практика обаче сюжетът в играта е скалъпен на базата на няколко ключови думички като „състезание”, „пари”, „мафия” и… дотам. Главният герой на има Джак Рурк дължи сериозна сума на лошите момчета и единственият шанс да се сдобие бързо с нужната финансова инжекция е надпревара от бряг до бряг на територията на САЩ, чиито награден фонд са впечатляващите 25 миилона долара.

Вероятно онези от вас, които са гледали забавните филми от 80-те с марката Cannonball вече кимат разбиращо, но The Run няма нито чара, нито хумора на тези истории. Самият Джак е напълно безличен, талантът на червенокосата фурия Кристина Хендрикс е сведен до прост глас зад кадър, а кратката поява на татарската красавица Ирина Шайк е съвсем не на място. Началната сцена в авто морга е обещаваща, то след това историята не стига до никъде. Включването на сюжет в рейсър е нещо, което приветствам с две ръце, но в случая просто не можем да говорим за такъв.

С двеста в насрещното

Тъй като играта пресъздава дълго и напрегнато състезание, тук не важат традиционните цели от типа на „финиширай пръв” или „направи най-бърза обиколка”. Въпреки това огромната част от надпреварата може да се раздели на две основни състезания. В едното от вас се иска да задминете определена бройка преки съперници (което практически е стандартна надпревара от точка А до точка Б, ), понякога се състезавате единствено с времето (което пък е маскирана версия на чекпойнт състезание), а дуелите един срещу един напомнят на нощните гонки в каньона на NFS: Carbon. Жалко само, че никой не се е сетил да включи и опцията за забавяне на времето от Most Wanted, която щеше да направи полицейските гонки по-атрактивни и не толкова дразнещи. Вместо това е включена опция за драфт, но тя е практически безполезна при толкова аркадни игри. Управлението определено клони към аркадно и като цяло добре реализирано, но при самите състезания някои сериозни проблеми.

На първо място скриптираният характер на The Run се проявява във всеки един момент. Когато около вас падат ракети или по склоновете се свлича лавина, това наистина спира дъха, но ако не знаете къде на пътя ще се появи следващото препятствие или просто сте големи късметлии, това почти сигурно ви гарантира директен сблъсък. След като веднъж се опарите, състезанието се превръща в досадно упражнение по запаметяване. В същото време проблемите по трасето практически не засягат вашите съперници, които се движат по предварително начертана линия и сякаш не подлежат на законите на физиката. Т.нар. rubber-banding или магическото умение на останалите автомобили да ви настигнат от нищото, след като само преди миг са изоставали безнадеждно, присъства сериозно в играта. Сблъсъците с AI-то в The Run не могат да се сравняват с болезнените изживявания от Shift 2: Unleashed, но отново са източник на нерви и излишно напрежение.

Когато за пръв път научих, че автомобилите в The Run няма да се кустомизират, както би подобавало на истински нелегален рейсър, останах доста разочарован. В интерес на истината обаче кустомизацията всъщност не се връзва с цялостната концепция на състезание за издръжливост, тъй като тук идеята е да се премине доста дълго разстояние. За сметка на това Black Box ви позволява да отключвате нови модели и бонуси, които да ви помагат в състезанието. Така например възможността да използвате нитро не идва веднага, нито и тази за драфтинг. От една страна включването на нитро като по-късно е разбираемо, защото това е допълнителна модификация, която отсъства при пазарните модели. Но да „откриеш” драфтинга чак на 7-мо ниво е малко несериозно. На отделни места в крайпътните бензиностанции пък може да сменяте колата си, но колкото и да се опитва играта да ви убеди, че правилният избор на возило за съответната отсечка е много важен, истината е, че може да го направите по-скоро от чисто любопитство, отколкото от тактически съображения.

Друга странна приумица на дизайнерите е свързана с начина, по който играта реагира на вашето разположение на пистата. Ако напуснете само за миг невидимите линии на трасето, The Run ви наказва все едно, че сте катастрофирали. В някои случаи това е съвсем нормално, но когато имате пресечена местност с очевидно място за маневриране подобни неща са крайно неприятни.

Последният пирон в ковчега забиват полицейските преследвания, които са на светлинни години от неподправената забава в предни Need for Speed игри. Тъй като нямате опцията за забавяне на времето, избягването на пътните блокади е точно толкова трудно, колкото и разбиването им. Всяка внезапно изпречила се на пътя полицейска кола може да ви извади перманентно от състезанието, докато конкурентите ви за пореден път магически намират пътя напред.

Rewind or checkpoint?

В играта е намерила място и rewind функцията, която е доста популярна в последно време. Тук обаче тя изглежда доста по-различно от онова, което сме свикнали да виждаме в други рейсъри. Играчът няма никакъв контрол върху отрязъка от време, за който може да върнете действието назад, като вместо това играта автоматично ви прехвърля на някакво предварително определено от нея разстояние. На практика това не е флашбек, а най-обикновен чекпойнт, при това не винаги разположен по най-добрият възможен начин. Освен това всички чекпойнтове, които сте постигнали в хода на състезанието губят всякакво значение, ако в края на финиширате първи или навреме.

От Сан Франциско до Ню Йорк

Ако има нещо, което не може да се отрече на The Run, това е, че играта изглежда зашеметяващо. Не е нужно да сте познавачи на американската география, за да се възхитите искрено на пейзажите, които се разкриват пред погледа ви. Безкрайни пътища през американската провинция се сменят с градски джунгли и заснежени планински проходи и във всеки пиксел си личи мощта на новия Frostbyte 2 енджин и визията на художниците и дизайнерите на Black Box. Преминавайки от щат в щат и от сегмент в сегмент, у вас се поражда усещането, че наистина пътувате и се придвижвате към крайната точка.

Освен, че не става за нищо, историята в The Run може да бъде приключена в рамките на не повече от 3 часа, което е поредния звучен шамар в лицето на ориентираните към сингъл плейъра геймъри. Прословутите QTE сцени, които се коментираха толкова преди излизането на играта пък заемат не повече от три-четири ситуации и с нищо не разнообразяват геймплея. Ако имате интерес, може да повторите цялата кампания или отделни сцени от не, да се позанимаете с различните Challenges, които евентуално ще удължат още малко игровото време или да пробвате мултиплейъра, в който отново е интегрирана Autolog системата.

Вероятно от написаното по-горе някой може да си направи извод, че Need for Speed: The Run е слаба игра. Това не е вярно. Въпреки няколкото сериозни дизайнерски грешки, в нея очевидно са вложени доста пари, идеи и усилия и подобно на поредната история тип „холивудски филм, пренесен във видео игра”, тя е ослепителна и се играе на един дъх. В това няма нищо лошо, но щеше да е много по-добре, ако създателите на The Run се бяха съсредоточили повече върху игровия, а не върху филмовия аспект.

Автор: Иво Цеков