Kane & Lynch

Логично беше, след цели три хитови издания на Hitman, на IO Interactive да им е леко писнало от всичко, свързано с гологлавия специалист по мокри поръчки. Първите материали, посветени на техния нов проект – Kane & Lynch, даваха знак за нещо по-специално и още по-мрачно от всичко, което те са правили до момента.

Е, играта е вече на пазара и на нейния фон предишните „хитмени” наистина изглеждат като жизнерадостни като епизод на „Телетъбийс”. Колкото до обещанията за „нещо по-така”, единственото, което прави тази игра различна, е крайно необичайният за IO Interactive брой издънки. По всичко личи обаче, че не създателите на играта са онези, които трябва да отнесат благословиите. Kane & Lynch носи очевадните белези на заглавие, което е тръснато на щандовете на магазините с поне шестмесечно избързване.

Не казвам непременно, че ако дебютът на играта се беше случил, да речем, през пролетта на 2008-а, всичко в нея щеше да е цветя и рози. Тогава обаче IO поне нямаше да се срамуват от нея, какъвто най-вероятно е случаят в момента.

Историята на Kane & Lynch стартира с поредната (поне в игрите напоследък те доста зачестиха) несъстояла се екзекуция на закоравял престъпник. Главният герой Кейн е на път да се изправи пред Всевишния, когато бившите му приятелчета от бандата The 7 го измъкват като по чудо. „Седмината”, обаче не са движени от излишни сантименти. Те просто искат от Кейн да им върне онова, което смятат, че е откраднал от тях. В противен случай ще затрият жената и детето му.

Колкото до него самия, дните му са все така преброени, поне доколкото това зависи от The 7. И за да не му хрумнат разни „странни” идеи, те са му изпратили бавачка – откровения психопат Линч, който като капак на всичко страда от нескончаеми пристъпи, по време на които просто не подбира жертвите си.

Някои определиха сюжета на Kane & Lynch като „оригинален и завладяващ”. Всъщност той е просто прекалено краен – като се почне от тоталната липса на „добрите” в него и се стигне до най-честата употреба на думичката “fuck”, срещана някога в компютърна или видео игра. Наречете ме застаряващ лигльо, ако искате, но аз все още държа да изпитвам поне някаква бледа симпатия към героя, който управлявам на екрана. Колкото до Кейн, той е също толкова отрепка, колкото и неговото психясало „другарче” Линч. Разликата между двамата е само абсолютната вменяемост на първия, което би трябвало да го прави и далеч по-отговорен за действията му.

И все пак не моралът (ако въобще ви пука за него) би трябвало да е нещото, което да ви спре да си похарчите парите за това заглавие. Проблемът е купищата откровени издънки, с които е наводнена играта. Повечето от тях са свързани с изкуствения интелект, а това си е сериозен проблем в един екшън с намек за действия в екип. Подобно на Freedom Fighters, Kane & Lynch ви дава шанса да ръководите малък „отбор юнаци”, които се водят ваши съюзници. Всъщност това, което тия приятелчета правят най-често е да ви се врат в краката и да мрат като хлебарки, подгонени чисто нов флакон Raid.

Прибавете към това една от най-големите „разсейки” на огъня при автоматична стрелба, която прави трудно уцелването дори на прясно проснат на простора чаршаф, размер „персон и половина”. За сметка на това, вашите противници са дяволски точни, а повече от задължителното „прилепване до стената” е истинско мъчение.

Може би една от малкото утехи в Kane & Lynch е що-годе оригиналният мултиплейър режим, кръстен Fragile Alliance, който обаче също страда от гореспоменатите издънки. Колкото до кооперативната игра за двама – а бе хора, аз си мислех, че техниката „разделен екран” е останала някъде далеч назад , в мрачното Средновековие, да речем. Е, явно съм грешил. Но и Eidos грешат сериозно щом си мислят, мислят че могат да изкарат на пазара нещо толкова сурово и после да го продадат прилично само заради едната носталгия по Hitman.

Автор: Ивелин Иванов