Final Fantasy XIII

На моменти е адски неприятно да си гейм критик. Особено в моменти като настоящия. Видите ли, аз съм толкова запален фен на поредицата Final Fantasy, че съм си купувал конзоли специално заради нея. Притежавам всичките части от „последната фантазия“ за съответните платформи, за които са излизали в оригинал, познавам добре историята „зад кулисите“ и подскачам като малко дете всеки път, когато Square обявят нещо ново, свързано с франчайза. Мисля, че вие – нашите читатели често наричате подобно състояние „радост вкъщи“. Там е работата обаче, че по принцип съм РС геймър, а и позицията ми на журналист ме принуждава да стисна зъби и да бъда обективен въпреки пристрастията си. Предупреждавам – това ревю за мен е нещо много лично, а полусуровият порт на Final Fantasy XIII за фена в мен е лична обида!

Преди да ви обясня за какво става въпрос в играта и да разкостя РС версията й, нека хвърлим едно око на това как се стигна изобщо до нея. Японските студия дълги години пренебрегваха домашния компютър като платформа, основно поради причини като пиратство и сложност на разработка. Да не забравяме, че в страната на изгряващото слънце конзолният гейминг заема 95% от пазара на електронните забавления, като там Microsoft-ският Xbox е нищожество, а шефовете на Sony и Nintendo се отъждествяват с божества, слезли на земята. Има и изключения – Capcom не са пропускали да ни разтоварят нито един Resident Evil.

Когато обаче към купона се присъединиха Namco с техния Dark Souls, гореспоменатите Capcom започнаха да пускат портове на стари свои заглавия като Enslaved, а дори Konami отново се престрашиха да пуснат Metal Gear игра (пък била тя и Rising) за РС, Square решиха да поекспериментират. Това доведе до няколко преиздадени в “HD” Final Fantasy-та с култов статус, каквито са VII и VIII, а в последствие – и порт на 3D римейковете на III и IV. Явно въпросните игри са се приели доста добре, защото отнемайкъде по време на Tokyo Game Show, японците обявиха и PC версии на най-противоречивата част от своята предълга поредица от ролеви игри – Final Fantasy XIII, както и двете и продължения. И ето ни тук!

13? Тия добре ли са?

Историята на франчайза е доста дълга, но започва така – през 1986 японската компания Square е на крачка от фалита. Основният й конкурент – компанията Enix пуска на пазара ролева игра от съвсем нов тип, наречена Dragon Quest, която пожъва такъв успех, че продажбите на игрите на Square стигат дъното. Шефовете на компанията привикват служителя си Хиронобу Сакагучи, който от край време иска да направи именно ролева игра, дават му последните пари които могат да отделят и му събират екип от шестимата си най-добри програмисти, илюстратори и дизайнери. Сакагучи озаглавява творението си „final fantasy“ което иде да символизира особената ситуация, в която се намират работодателите му, а и той самият – ако тази игра не успее, това наистина би била последната фантазия на младия японец. Съдбата обаче накланя везните в негова полза и заглавието става един от най-големите хитове за времето си. Следват преиздаване на английски, портове за редица други платформи и много, много продължения.

Всяка от игрите във Final Fantasy франчайза е отделна от другите, с дребни изключения. Оригиналът не е мислен да има продължение заради „one shot” характера си, което е дало свобода на Square да си „фантазират“ всеки път нещо ново и не ги е ограничавало в един свят или конкретна геймплейна механика. Единствените три общи неща между отделните игри са следните – винаги има NPC, което носи името Сид и най-често въпросният е инженер от някакъв тип; най-гъзарският и силен меч винаги носи името Масамуне и до него се стига след минимум 16 часа игра; и най-важното – игрите са ролеви, по японски модел, с много диалози и кътсцени, а битките са походови.

Пашкулът и Пулсът

Действието в XIII се развива в свят, наречен Гран Пулс и затворената изкуствено създадена мини-планетка с името Пашкул, която обикаля в стратосферата около него. Това няма да ви стане ясно през първите два часа игра, тъй като те се случват именно във вътрешността на въпросната и имат за цел да ви запознаят с плеядата от основни персонажи и да ви обучат в основите на играта. Пашкулът е затворено и откровено сектантско общество, управлявано от технологични полубожества, наречени фал‘Си, които в началото на играта провеждат геноцид, замаскиран като евакуация. За неговите жители, тези от Гран Пулс са лошите, които искат да ги изтребят. Любопитното е, че хората на планетата долу мислят абсолютно същото за обитателите на малката зелено небесно тяло, обикалящo около техния свят.

Още в първите минути на играта се запознаваме с основната си героиня – Lightning, която се бори да достигне до монументалната сграда, символизираща фал‘Си-то на Пашкула с цел да спаси сестра си – „избрана“ от божеството да изпълни определена цел, преди да бъде дарена с вечен живот под формата на кристална статуя. В света на Final Fantasy XIII смъртните, на които бива отредена подобна роля се наричат л‘Си, а ако не успеят да доведат задачата си до успешен финал, мутират и се превръщат в уродливи и грозни създания, наречени Сий‘т. Всъщност е доста по-сложно, но това е, което ще ви трябва да знаете, ако решите да си пуснете играта, понеже тази информация се помещава в добре скрита и подробна ин-гейм енциклопедия, с която никой и нищо не ви казва да се консултирате. Приемете го като услуга от моя страна 🙂

Та, към Lightning се присъединява и афро-веселяк на име Садж, който умее да борави добре с двата си верни патлака и в подобната му на гнездо фризура живее малко чокобо – това са едни много сладурски полу-пилета, полу-щрауси, които са една от емблемите на поредицата. Нашата изящна и не особено надарена в гръдната област (за ваше и наше съжаление) мацка с бледорозови кичури и нейният другар обаче не са единствените, които се стремят да достигнат до фал‘Си-то. В ход е атака на PSICOM – армията на Гран Пулс, а срещу тях се изправят другите ни герои – бунтовниците от NORA, начело с поразително приличащия на Кърт Кобейн техен лидер, Сноу. Постепенно се заформя веселяшка групичка, която получава мисията да спаси Пашкула и да спре войната между него и долния свят. И тук реално, на втория час от играта, започва същественото. И ако се зарибите, ще прекарате още минимум 60 часа в компанията на странно именуваните човечета и техните лични драми.

И досущ като в играта, въведението свършва тук

Да минем на съществената част – геймплеят. Понеже иде реч за ролева игра от японски тип, и по-конкретно представител на Final Fantasy франчайза, игралите поне една негова част знаят какво да очакват… донякъде. Веднъж преминали през дългия туториал, ще можете да избирате трима от наличните персонажи, с които да се мъкнете насам-натам и респективно – да водите битки. А именно налагането на random създания с изтрещели оръжия е особено различното във Final Fantasy XIII. Основното е ясно – изправяте се срещу гадината/гадините, избирате Attack и човечето ви, ако си е възстановило силите, нанася удар. Като му дойде времето, противникът отвръща и така до откат или издъхване на едната страна. Странното е, че за разлика от предни игри в поредицата, тук всички команди се задават само за един от героите ви, който сами избирате в party screen-a и зададете като „лидер“ на групата.

Освен атака, имате опции за умения, като всеки от персонажите стартира с едно, но като го поусъвършенствате (как става това, ще ви кажа след малко), стават доста повече. Отделно можете да ползвате и предмети, като е готина хрумка, че колбичките за здраве възстановяват едновременно жизнените точки на цялата ви група и не отнемат „ход“. По-запалените ролеви маниаци ще кажат, че това прави играта твърде лесна. Всъщност не е така, понеже в по-късен етап битките стават доста тегави и дори една недобре преценена пауза за пиене на елексирче може да доведе до battle over. Друго готино нещо на битките са „верижните“ бонуси, т.е. ако налагате достатъчно дълго един и същи лошко, има шанс той да се „олюлее“ (stagger), което за вас означава двойно количество щети и възможност за критичен удар.

Бойната система разкрива пред вас възможностите си постепенно, като в един момент ще можете да задавате и роли на всеки от членовете на групата си – те са шест на брой и могат да се сменят дори по време на битка. Особеното е, че има 83 комбинации, наричани „парадигми“ от въпросните, като трябва да се поберете в техните рамки. Не е толкова ограничаващо, колкото звучи, но има определени комбинации, които не могат да се случат (три медика или трима сентинели). Ето ги и самите роли, накратко – „командо“-то вкарва с комбота повече щети и има по-голям шанс да „олюлее“ опонентите, „ravager“-ите нанасят единични силни удари, които запълват голяма част от лентата за „верижния“ бонус, а „сентинелите“ играят ролята на щит за атаките срещу другите двама герои, т.е. са изяждат по-голямата част от боя. Има още „саботьор“, който сваля силите на врага, „synergist“, което си е жив buffer и дава магически бонуси на групата, както и „медик“, чиято роля мисля че ви е ясна.

Кристално ясен път напред

От битките, за пръв път във Final Fantasy игра, не печелите злато. За сметка на това получавате като награда разни дрънкулки, които да разменяте срещу парички, както и CP (Crystogen points), с които си ъпгрейдвате героите. Това става в отделна секция на менюто (което се отваря с „Е“ в РС версията), наречена Crystarium, която на игралите The Witcher 2 ще се стори доста позната. Цялото нещо обаче е оформено като галактика от кристали, всяко „съзвездие“ от която се отключва постепенно. С натрупаните „кристогенни“ точки си купувате бонуси към здравето и магическата си сила, както и умения. Системата на развитие всъщност е безумно праволинейна, въпреки че до някаква степен копира тази от Final Fantasy X като идея и визия. Между другото, оръжията ви също вдигат нива и се самоъпгрейдват, което е готина хрумка, но няма да пожънете плодовете й поне в първите 20 часа от играта, така че не си заслужава да й обръщам толкова внимание.

И като казах „праволинейна“, време е и за минусите. Играта, в по-голямата си част, е именно това – поредица от дълги коридори, в които целта ви е да стигнете от точка А до точка Б, да понатупате малко гадини по пътя и да гледате кътсцената, която да ви запрати в следващия „коридор“. Първите 10-12 часа са на този принцип, а чак след това картата се „отваря“ и имате възможност за каквато и да е изследователска дейност и свободно движение. Поне 6 от тези 12 часа обаче са кътсцени, които да ви вкарат в големия филм. Това също може да ви накара изобщо да зарежете играта и да й теглите една дълга лелина, след което да я запратите барабар с всичките й 55 гигабайта живо тегло право във виртуалната кофа за боклук, след което с ехидна усмивка и див блясък в очите да натиснете със злоба Empty Recycle Bin. Е, това няма как да стане, освен ако не сте я изпиратствали, но опцията да натиснете „Delete Local Content“ в Steam не звучи толкова епично, нали така? 🙂

За това, че магазините се помещават само на сейв-пойнтовете, пръснати като за малоумници навсякъде, както и че можете да екипирате на всеки персонаж по точно ТРИ неща, между които оръжие и два аксесоара. Wait, what? Аз да не съм малоумен, че да не мога да се оправя с повече от три предмета накуп, бе, аланкоолу?! Цялата игра е на този принцип, за съжаление – това е най-юзър френдли и кежуъл Final Fantasy-то изобщо! Положението с продължението му – XIII-2, чийто порт също ни очаква в скоро време е доста по-зле, така че не ми се мисли колко ще страдам, докато пиша неговото ревю след няколко месеца. Ако като мен обаче нямате против игри от типа „дъвка за мозъка“, не мисля че ще имате проблем с тази особеност на играта. А и тя наистина става доста зор след средата си.

От PlayStation 3 към РС… защо не?!

Въпреки редицата критики, които РС версията понесе, не очаквах да е толкова адекватна като управление – геройчетата се управляват с WASD, камерата се мърда с мишката, пак с нея си избирате опции в битка и навигирате из менютата. Е-то отваря менюто, а клавиша Esc затваря играта без предупреждение… Опа, ето я първата критика. Шегата настрана, като изключим този проблем, другото съществено измрънкване е само за липсата на КАКВИТО И ДА Е графични опции, в това число дори basic неща като избор на резолюция. Играта е заключена на 1280х720, в 60 кадъра. Решение обаче има и то се нарича GeDoSaTo – любимият на Dark Souls PС феновете плъгин, създаден от модъра Durante. Мога само да кажа едно голямо „евала“ на човека, че отново реагира светкавично и оправи недомислиците на японските разработчици, макар този път не от Namco, а от Square Enix.

Графично нещата не стоят толкова зле, особено като се има предвид, че оригиналната игра скоро ще чукне пет годинки от излизането си в Япония. Има си ръбчета за доизглаждане и физиката на чорлите, които персонажите имат по главите си, е меко казано неадекватна, но останалото не изглежда много по-различно от това, което съм видял на PS3-ката си. Wait… това дали е добре? Май по-скоро е минус, защото като изключим единия вграден и неизключваем anti-aliasing, друго пипнато по отношение на визията просто няма. Не че съм и очаквал лично аз, но би било хубаво РС геймърите веднъж поне да получим нещо повече от едното управление с клавиатура и мишка. Не мислите ли?

И понеже този материал точно като играта на която е посветен, стана твърде дълъг, ви оставям със следното:

Final Fantasy XIII не е лоша игра. РС портът й е недоизпипан и мързеливо направен, но все пак е факт, което специално мен може само да ме радва. Самото заглавие не е за всеки и се постарах да обясня какво точно може да не му харесате. Ако обаче си падате по изтрещели истории, забавни персонажи и сравнително кежуъл ролеви игри, мисля че ще ви хареса. Най-малкото цената, която са й дали Square в Steam, не е толкова висока – 13 евра, за Бога! И срещу тях получавате едно от най-красивите Final Fantasy заглавия изобщо, което ще ви предложи минимум 60 часа игра, ако не и повече. Поне за мен сделката е изгодна отвсякъде 🙂

Автор: Диян Каролев