by PC Mania_MainPhoto.jpeg)
Fanfic, или Fan fiction, са истории, създадени от фенове, чието действие се развива в света на някое произведение: книга, филм, или в случая – игра. Те дават възможност на почитателите да разкажат истории, за каквито авторите на оригиналната творба никога не биха се сетили. От своя страна историята в игрите е една от най-отличителните им черти, която може да ги издигне до ранга на изкуство. Ако имате своя история, пратете ни я на pisma@pcmania.bg!
———————————–
По вселената на Batman: Arkham Asylum
———————————–
Последен упор преди чистилището
Автор: Златомир Радев
Уейн отби ръката му и опита силен прав, веднага отклонен. Клоунът го изрита толкова свирепо в устата, че два от зъбите му се изтърколиха и се изгубиха по тъмните части на коридора. Брус се проста и осъзна колко малко можеше да направи в момента.
Беше се свършило.
Другият хвана едното от рогчетата на плаща му. Дръпна го и с наслада наблюдаваше как булото се изнизваше от лицето на Брус така, както се вдигаше огромното перде от пиесите, даващо старт на началото.
Когато маската вече я нямаше, я метна вляво. Парчето плат зафорсира във въздуха и също се изгуби в мрака.
Усмивката му изчезна. Лицето му се покри с изненада. Очите му направиха опит да изскочат от орбитите си.
– Брус Уейн? – не можеше да повярва. Звучеше като бебе, тепърва изговарящо първите слова. – Това е… ВЕЛИКО!
Добре подредените му чисти зъби отразиха светлината и блеснаха в сребрист оттенък, наподобявайки пречупена лупа. Силата на смехът му се заби в сърцето на Брус като стрела. Изстиска всякаква воля за отпор от духът му, оставяйки само унижението. Смееше се все едно векове.
– Признавам си… – слюнките почти изтриха червилото. Говореше бързо като някоя от секретарките на Макс Шрек или прекалил с кафето пощальон – Никога нямаше да отгатна. Пингвинът веднъж те предложи, но тогава беше пиян и уязвим. Помниш ли? Точно преди Двуликия да му тегли една в собственият му нужник. А Стрейнж го уби точно това писенце до теб, преди да издаде всичко. Но явно, ако е писано, идва. Нали?! Независимо от годините, независимо от прахта и сгурията…
Млъкна светкавично и зачака.
Уейн не каза нищо. Само го гледаше.
– Обичаш да гледаш, нали? – Веселата зурла моментално изчезна и бе заменена от яростна гримаса – Звериш ми се с тези проклети очички цял живот и си мислиш, че с теб не сме различни. Сега като видях кой си всъщност, може и да е така! И заради това, ще ускорим процеса.
Грабна острието от вкочанената ръка на Зааз, стисна още по-силно гърлото на Уейн и го доближи до окото му.
– Наблюдавай собственото си творение… – заби кинжалът в зеницата на Брус – Докато още можеш!
Мъжът запищя. Опита се да направи каквото и да е, но вените му се оцъклиха то напън, а тялото му запулсира от безпомощност. Пожела се да припадне, но това беше лошата страна на собственото му обучение – знаеше как да притъпи болката поне до подходящ фактор и вече го правеше инстинктивно, независимо от натиска и ужаса.
Усети как главата му се удря по черно-бялата мозайка. Кръвта от очната му кухина започна да се стича по лицето му и да се слива с тази на Зааз. Усети насилие и самота и безсилие, което не бе усещал още от малко дете. Още от онази съдбовна вечер след операта. И всичко след това. Брус гледаше с единственото си здраво око неоновите лампи, закрепени за тавана. Не светеха, поради акцията на полицията отвън да спре захранването. Несъмнено когато старият Амадеус бе конструирал сградата, не бе помислил за алтернативен източник на енергия, който да не може да се среже с клещи.
Клоунът скочи към прозорците. Хвана се за решетките и след като наблюдаваше какво става навън, започна да вие. Радостта бушуваше в него, сравнима емоционално с изригващ вулкан.
– Точно така! – крещеше в паузите преди виенето – Покажете им! Всичко е пепел! И ще го направим пепел!
Уейн мислеше за варианти. Оказаха се никакви. Беше наполовина потрошен, полу сляп, без подкрепа от никого, захвърлен в мрачните помещения на лудница, в момента управлявана от лудите.
Трябваше да реши как да процедира. Но всичко беше като разноцветна химера. Началото на мисълта му стигаше да един вид завършек и веднага се връщаше в началото.
Помръдна се в очакване.
Може би беше време. За най-важното.
– Ако можеше да ги видиш само! – подкани го клоунът, щом отново се приземи при него – Няма такъв чист триумф на хаоса, както тази вечер. Прекрасно е като… – умълча се. Сложи ръка на устните си, играещ роля на буржоазна срамежлива дама – Вярно, да видиш! Твоето ще е само наполовина! Виж само как забравям толкова скоро. Може би наистина нещо не ми е наред в главата!
Брус слушаше как той се засмя. Но този път беше различно. Докато го правеше, се изви като безгръбначно и бръкна в смокингът си. От там изкара фитил, който започна да размята така, все едно за него бе закачен кунай и всеки момент щеше да започне да се прави и на нинжда, насред другите му безлики имитации, с които подхранваше жалкото си съществуване.
Но не беше кунай.
А запалка.
Отвън се чу силен гръм. Като сблъсък на ракета с хоросанова повърхност.
– Обичам филмите, сладурче. – Клоунът сложи ръка в джоба си. Когато я извади, около показалецът му се поклащаха белезници. – Харесва ми онзи момент към края, когато главният герой уж не може да направи нищо. Но все пак прави: спасява положението, хваща момичето през кръста с една ръка, с другата хваща лианата и двамата започват да се веят като шепа маймуни, каквито са всъщност зрителите, гледащи тези помии! Искам да изравним шансовете.
Просна се до стената. Брус наблюдаваше как посяга към фитила.
– Не го прави, Джоузеф. – каза той, учудвайки се сам на себе си как (при наличието на толкова болка) можеше да произнася думите толкова отчетливо. И почти спокойно – Направиш ли го, край. Няма да има връщане назад.
– Точно на това разчитам, сладурче!
Драсна капачето на запалката. Фитилът се запали и започна да гори.
Клоунът изви ръцете си назад, като при акция на ченгетата. Закопча китките си с прангите, отпусна се до стената.
Изви врат към Брус:
– Не можеш да се помръднеш, съдбовни братко. Ще си отговорен за смъртта на осемдесет души. Всичко ще се обагри във фойерверки! Сградата ще се срине със земята за броени минути. Всички, който познаваш, са мъртви! Походът срещу останалите също ще замине до минута! АЗ ПЕЧЕЛЯ!
Смееше се като демон, готов да прекара още една душа в Преизподнята. Клатеше се така, все едно бе закачен за огромна пружина и малко му оставаше да полети към тавана като изстреляна с катапулт играчка. Беше изживял по-голямата част от битието си като последното, така че за него едва ли имаше значение.
Брус се отново се опита да се изправи. Опита така, както не бе опитвал преди. Никога досега. Вложи всичките си сили, но вече бе напразно. Социопатът само се правеше на чисто луд. Беше застанал толкова далеч от него, че дори и двата му крака да бяха здрави, останалата част от болката щеше да го довърши преди да измине и четвърт от пътеката, водеща до него.
Изход нямаше. Но не и такъв, за какъвто предполагаше. Ако трябваше да посрещне съдбата си така, щеше да я дочака не в мълчание. А в един момент, за когото си бе мечтал доста време.
И след като вече границите бяха паднали, нищо не можеше да го спре.
– Нищо не печелиш, Джоузеф. – каза той на бездушната човешка кукла на няколко метра от него – Печеля аз.
– Говори си… – отвърна клоунът, но вече не се смееше толкова ехидно. В очите му проблесна искрица на любопитство.
– Няма какво да говоря. И двамата ще умрем тук сами. Чувам какво става навън,. Ако спреш поне веднъж в жалкият си пропилян живот да се смееш на себе си, ще чуеш и ти.
– Как… – тебеширеното лице наостри уши. Не се чуваше нищо.
– Тишината, Джоузеф. – каза му Бурс, прочел объркването му – Всичко затихна така, все едно не го е било. Който е тръгнал навън, е навън. Или Гордън е спрял вълната, или в момента всички блъскат по „Пионерс бридж” към Готъм, където ги чака армията. Да не мислиш, че ще се отървеш отново? Аз и ти летим, няма спор. Разликата е, че аз съм готов. А ти можеш само да се смееш като загубенякът, който виждаш всеки ден в огледалото, докато се шариш с гримовете си и да мислиш, че си променил нещо към твоите разбирания. Единственото, което успя да постигнеш, е да ги убиеш с нещо по-смъртоносно от този кинжал.
– Млъкни!
– Не си победил. Току-що загуби. Всичко.
– МЛЪКНИ!
– Монетата се търколи и отбеляза реми. Заради проклетият ти бунт, управата взе нещата в свой ръце. За няколко часа ще затрият и последният, подал главата си от тук. Опитвах се упражня правосъдие, но при твърде многото дупки в бента най-накрая се отприщи потопът. Това е краят на „Аркам”. И краят на всичко. Един за осемдесет? Както и да го погледнеш, тестето ти от карти се оказа слабо.
Брус Уейн забрави обстановката. Забрави къде се намираше и започна да се смее. Свеж и изпълнен с облекчение смях, чието ехо се пръсна чак до подземията на институцията.
– Защо се смееш? Ах ти…
Клоунът се опита да се освободи. Започна да се клатушка като твърде голям и изваден от средата му плужек, да дращи с грабливите си нокти по стомата, да я хапе.
Да крещи.
– Знам, че е смешно, сладурче. – Едноокият мъж остави за малко смеха. Достатъчно за да закове и последният пирон в ковчега – Отдавна чаках да видя финалът на шегата.
Повече не го погледна. Чуваше го как се върти като изгубил посоката пътник пред тайфун, издаващ писъци, съпоставими с отчаяние и детски плач.
Извъртя глава нагоре и отново започна да се смее. Не се смял така от години. Беше забравил лечебните му свойства. Беше забравил толкова много неща и не направил още толкова през учудващо дългият си избран живот на самотен вълк, търсещ единствено справедливост – онова, което често се губеше, но се и намираше по един странен начин и на места, в които никой не тършуваше за отговори. Онова чувство, за което се будеше изблик на страх дори да се прошепне на верен другар, готов да работи и дава за укрепването му като заместител на тъгата и липсата на надежда.
С радост щеше да плати цената. Ако не се бореше за това, то за какво друго?
И днес беше такъв ден. Когато слънцето изгрееше, жителите щяха да осъмнат с няколко отдавна заслужаващи смъртта си прокълнати души. И то смърт, каквато си бяха навлекли сами. Кулата се прекърши точно както обещаваха създателите й още от първият поставен камък.
Горенето стигна до динамита и бялата светлина ги погълна. Но дори когато ударната вълна го помете, Брус все още се смееше.
Автор: