by PC Mania_MainPhoto.jpeg)
Fanfic, или Fan fiction, са истории, създадени от фенове, чието действие се развива в света на някое произведение: книга, филм, или в случая – игра. Те дават възможност на почитателите да разкажат истории, за каквито авторите на оригиналната творба никога не биха се сетили. От своя страна историята в игрите е една от най-отличителните им черти, която може да ги издигне до ранга на изкуство. Ако имате своя история, пратете ни я на pisma@pcmania.bg!
––––––––––––
По вселената на Batman: Arkham Asylum
––––––––––––
Последен упор преди чистилището
Автор: Златомир Радев
Брус Уейн се претърколи по стълбите.
Тялото се понесе по тях като брашнен чувал, хвърлен от неспособен хамалин. Все още здравите му кости изщракаха като бъдещо предизвестие на непосилна болка, а счупеният му крак се развя по време на падането като ненужно парче кожа, зашито по погрешка за губеният му костюм.
Неусетно използва дясната си ръка, за да не изгуби и зъбите си при досега с махагоновите шахматни плочки, чакащи го долу. Прасна се върху им като ненужна вещ. Лакътят му подаде при срещата със земята, огъвайки се и прекършвайки се.
Остра болка проряза тялото на Брус Уейн. Гореше го като адски огън, извиращ отвътре. Плътта му пареше, готова да пламне в агония, а коженият му чувал приличаше на огромно черно петно по белия под, един вид ненужен отпадък, когото санитарите в „Аркам“ са забравили да изметат, преди бунтът от горното крило да се отприщи с пълна сила и да залее другите отделения на клиниката като вирус. Наметалото му го бе покрило почти изцяло, даващо илюзията, че беше наскоро открит и отхвърлил последното си причастие труп насред военна зона.
Уейн се опита да задвижи ръката си. Резултатът беше ефирни шипове, забили се там, измежду вече разтегнати хрущяли и напукани кости. Знаеше, че ръката му е счупена. Когато опита да се изправи установи, че висеше като разбита от необуздан юноша тръстика. Като част от вече омръзнала марионетка, чийто стопанинът се бе наситил и в последствие, захвърлил в някоя дълбока яма.
Когато Брус се опита да пълзи разбра, че това последното изобщо не беше далеч от истината.
Коридорът пред него беше все едно безкраен. Въздухът беше сух, вдъхващ обещание за късен палеж. Беше полунощ и светилната на пълнолунието цепеше през решетките на прозорците осветените си пики, подсказващи му пътя към вратата срещу него и в последствие – някак си подиграващи се му. Отвън ехтяха крясъците на метежа, възникнал преди три часа. Чуваше звук от стрелби, трошащо се стъкло, малки взривове и човешки писъци. Брус опита да не им обръща внимание. Защото ако го направеше, щеше да забрави учението, което го пазеше жив из улиците вече двадесет години. Онова несъществуващо (освен вътре в него) писание, което го наставляваше и направляваше дните му занапред.
Когато даде временен контрол върху вътрешната лава, се изплю към тъмнината. Знаеше много добре, че не може да помогне с нищо долу. Полицейската блокада от моста сигурно беше на последни напъни откъм възможностите си да пропусне армадата от душевноболни обратно към Готъм.
Знаеше, че Гордън беше в първите редици и въпреки, че не можеше да направи нищо физическо покрай възрастта си, то уменията му като комисар, издържали проверката на времето, ще бъдат от огромна полза за изплашените ченгета под негово командване, дори в този момент разкъсвани за да изпълнян дълга си. Изискваше се смелост и любов към закона. За една кратка секунда Уейн се зарадва, че все още съпротивата действаше, макар и в последен отпор.
Прерови репертоара със здравата си ръка. Нямаше нищо.
Изсумтя от чист гняв, чийто катализатор можеше да се усети от очите му, прозиращи през черната маска. Сондира още веднъж и вече разбрал, че изход нямаше, прасна здравата си ръка в земята и напъна цялата си сила.
Знаеше, че пътят бе труден. Знаеше, че едва ли щеше да направи четири метра, преди да припадне от изтощение. Но това беше пътеката, която бе избрал. Това го чакаше в края на тунела мрак и фалшива светлина. Щеше да свърши като алкохолизиран бездомник от бедняшките квартали, които баща му се опитал да изкорени. Преди те да изкоренят него.
Споменът за баща му в момента сякаш не беше негов, а част от стар гоблен, принадлежащ отдавна на друг, но не и на него. Бяха минали толкова години, че помнеше травмата, която с кокалестите си ръце начерта маршрута, докарал го до това състояние, но не и лицето на баща си. Имаше снимки. Но те бяха само това – снимки. Фотографии, записали образ, когото вече му се струваше непознат.
Някъде измежду напъните и болката, Брус дочу гласове. Идваха отгоре и настъпваха стремглаво надолу. Прокле се, че трябваше да стой и да чака онези, превърнали го в полуживо парче месо, да крачат тихо по спираловидната стълба и да си говорят така, все едно бяха на чаено парти.
– Сигурен ли си, че е жив? – гласът на задалият въпроса беше дрезгав, като човек, прекалил с цигарите. Но някак си мил, като миниатюрни вълни, галещи краката на човек, радващ се на неделята, понеже тя му гарантираше покой.
– Винаги е жив! – изрева собственикът на другите обувки и се захили. Корав и тежък смях, издаващ всички сериозни ментални болести и свиващ ги в една обща хаотичност, от която само той извличаше полза. – Като хлебарките е. И това е добре!
Брус се извърна по гръб като ранен плъх и ги изчака да слязат.
Първата фигура която застана под светлината на прозорците, беше средно висок мускулест мъж, облечен само с разкъсан панталон и още по-разкъсани обувки, лочещи се по пода и сякаш блъскащи се една в друга, показващи, че неравновесието в мозъчната кухина най-накрая бе повлияло и на двигателните функции. На продраният му колан беше сложен празен кобур за острие, което не беше там. Сигурно би изглеждал като клошар наркоман, ако не бяха собственоръчно изработените му белези, наподобяващи разкривени черти. Всеки четири бяха пресечени от пета, даваща знак за завършеност и отваряща място за други. Плешивата му глава бе плувнала в пот. Държеше огромен военен кинжал и го стискаше така, все едно дръжката беше част от самия него.
– Ето те, значи! – кресна весело той. Очите му захвърлиха искри, я тялото му потрепери от възбуда. Обърна се към другата сянка, тепърва пристъпваща към това проклето и забравено от Бога място – Намерих го! Лежи си на земята така, все едно чака нас!
– Идеално! – изрече другият и пристъпи.
Зелената му коса беше настръхнала до неузнаваемост. Още беше в грозният си лилав смокинг, сякаш прешит към кожата му. Звукът от обувките му по мозайката наподобяваше човек, тръгнал към любима, за да я покани на танц насред претъпкана бална зала. Разликата в костюмът му беше, се лилавото отгоре почти не се виждаше.
Беше се овързал с пръчки динамит като така приличаше на излишно увито с еднакъв материал и започнало да увяхва коледно дръвче. От лявата му страна висеше пълна кафява торба, завързана за една от пръчките.
Хилеше се. Както винаги.
Уейн се взря в него с чиста омраза. Трябваше да изпроси още малко сила.
Искаше да се изправи, да ги хване и двамата, да ги потроши, да ги размаже така, както никога преди. За първи път в живота си съжали, че не бе предприел по-строги мерки, що се отнася до общата безопасност и човешкото право на съществуване на тези болни нещастници.
– Погледът му е гневен, приятелче. – Обърна се той към фигурата с бялото лице. – Много гневен! ЧАК МЕ ПОДЛУДЯВА!
Вдигна кинжалът си като предупреждение за мъст и се насочи бавно към Брус. Зениците му се въртяха навсякъде. Приличаше на повреден робот.
Стигна до него и навеждайки се, го вкопчи за гърлото. Толкова силно, че за момент Уейн забрави как се диша. Диханието се образува в желание, а съпротивата – в недостижим блян. Не можеше да направи нищо, за да се откопчи.
– Време е! – каза той на Брус, докато приближаваше ножът към гърлото му – Отдавна съм в занаята, но мисля, че имам място за още един белег! – прекара хоризонтално показалеца през носа си – Ще го сложа точно тук! За да ми напомня:, на мен и на всички останали! За да се знае веднъж и завинаги кой е насочил Прилепа по спирката за бързият влак към Ада! И когато пристигнеш, поздрави Фрийз!
– Зааз… – отвърна другият.
– Болката ти ще е сладка. – Плешивият изобщо не отрази другаря си. Скулите по лицето му се свиха, а устните му се дръпнаха назад в най-откачената гримаса, която Уейн беше виждал някога – Дори не искам да знам кой си всъщност. Искам само да видя как гаснеш бавно. Имам толкова много да ти връщам, че сигурно няма да ми достигне нощта! Няма значение! Важното е, че сега ще затанцуваме!
– Зааз!
– Да го духаш и ти, изкопаемо такова! – кресна изродът към подвижното бомбено хранилище – Той си е мой, разбрахме се още горе! Никой не се интересува от тъпите ти шеги! Това е сериозно! Аз ще свърша тук! Затова, ако не ти изнася, можеш да се обърнеш, да извадиш една от проклетите си спатии, да я навиеш на руло и с най-голям кеф да си я вкараш там, където си мислеше, че го навираш и на Харли…
Спонтанният гръм прекъсна речта му. Главата на Зааз се поду и пръсна на мига като човешка пинята. Парчета кожа и мозъчни влакна полепнаха по Брус като бързо лепило. Той опита да образува миниатюрен щит с дясната си ръка, но прекалено късно.
Тялото на Зааз се олюля и се прасна до него. Ръката, държаща ножа, потрепери. После спря завинаги.
Брус не каза нищо. Не беше изненадан.
Взря се в близката фигура, издухваща димчето от револвера. Жалката му имитация да се направи на спечелил дуел каубой вкара горчив вкус в устата му. Насили се да изправи поне горната част на тялото си. Чувството бе като да се озовеш по пътя на комбайн.
– Никога не е бил учтив. – По бръчките на мършавият клоун можеше да се начертае звездна карта. – Но много ме заболя от изказването за шегите ми. Знам, че са смешни. Ти как мислиш, сладурче?
– Знаеш много добре. – рече Брус и се зачуди защо още никой не се бе отзовал на радио-честотата му. Но дори и да бяха навън в момента, трябваше да печели време.
Но не можеше. Този път нямаше да се измъква с подхранване на статуквото. Умората го теглеше надолу. Беше му и писнало от всичко около него. Имаше прекалено много трупове из болницата, прекалено много избити, за да осквернява паметта им, правейки се на комиксов герой.
– Ха! Какво да знам? – попита другият.
– Че ти си просто един психопат, Джоузеф. – каза му той, влагайки последните си сили в позата си – Една откачалка, жертва на собственото си извратено съзнание. Жалък си за всички останали. Ти си една пиявица, която се интересува за и чакаща финалът на шега, за която не знаеш дори началото.
Нашареното с динамит говедо, което понякога може би сънуваше, че е човек повдигна вежда и се заслуша. Изражението му беше като на манекен, на които някой гамен бе надраскал с флумастери саркастично извита нагоре уста.
– Опитът ти да се правиш на психолог е направо за медал, сладурче. С приказки ли искаш да ме умориш. Или чакаш някого? Уейн не отговори. С което само затвърди приумицата на лунатика, карайки тебеширеното му лице да се обагри в още по-весела (за него) маска. Толкова силно се ухили, че размацаното червило достигна до ушите му.
– Няма смисъл да чакаш онзи твой компаньон, миличък. Бейн го сви като акордеон още докато ти се правеше на акробат и се опитваше да стигнеш до последните етажи. Дори ако момчето оцелее, цял живот ще поема закуската си през сламка. И това ще е, ако Айви не е решила да си поиграе с него.
Смехът, който се изтръгна от гърлото му, беше като внезапен гръм. Единственото, което можеше да направи Уейн, бе да чака. Да се надява на външна намеса. Лунатикът винаги лъжеше. А когато не лъжеше, изкривяваше истината. Но дори и Тод да беше в беда, имаше още една подкрепа.
– Като заговорихме за опора… – каза другият, все едно разчиташе мислите му – Мисля, че това ще те зарадва!
Бръкна в торбата си. Направи го бавно, като илюзионист, чакащ кога публиката ще утихне, за да извади заека и да посрещне овациите.
Когато изкара съдържанието от торбата, очите на Брус се уголемиха. Тялото му потрепери и се изкриви от неуспешните опити да запази хладнокръвност.
Костюмарът в лилаво хвърли главата към него. Тя тупна на пода като спукана футболна топка и се затъркаля към него като магнит. Когато спря, зелените котешки очи на Селена го наблюдаваха от отвъдното. По тях и я позна.
Клепачите бяха изтръгнати, а главата й беше избръсната до косъм. От красотата й нямаше и помен. Приличаше на нещо, създадено набързо с много количество разноцветен пластилин и метнато в меча бърлога.
– Котенцето ти се опита да направи нещо, което не трябваш да прави – изграчи изродът с намацаното червило – Когато я хванахме, се опита да се измъкне с думи. А те бяха сладки, разбираш ли?! Като узряла круша. За съжаление, както каза моят приятел до теб, трябваше да сложим край на игрите. Реших да му я дам да прави с нея, каквото си реши. И Зааз не изневери на желанията си.
Прехапа устни в очакване и се приближи още повече. Метна револверът зад себе си и се наведе към Брус, все още гледаш остатъците.
Не видя накъде психопатът хвърли оръжието. Нито чу. Умът му блуждаеше из онези ъгли на двумислие и практика, никога не оставящи го да забрави жертвите и изборите си.
– Знаеш какво ще направя сега. – каза той и се пресегна към маската му.
Очаквайте част 2!
Автор: PCM2.0