by PC Mania
С Ники се познаваме от доста време и винаги съм имал интерес да науча конкретно за начините, по които самият той води ролеви игри. В същия момент Ники по образование e филолог. Ето защо и вярвам, че поне относно българския език със сигурност неговите истории пред играчите са на нужното ниво като представяне. Нещо повече, Ники също е поет и е вложил много усилия именно в тази насока, да открие възможно най-добрия начин, чрез който да достигне до своята публика. Е, да, игрите са му страст от малък, особено компютърните игри, както и книгите-игри, за които също ще стане дума в това интервю. С Ники ще си поговорим също за научната фантастика и за “бъдещето” (в игрите и не само), което ни очаква, но аз най-много искрено вярвам, че именно D&D е това, което ни свързва! Така че поне относно тази страхотна игра с него и досега си имаме чудесна тема за разговори, а днес просто ще насочим енергията си в нещо по-творческо и публично. Без повече уговорки даваме думата на DM Николай Генов и го поздравяваме сърдечно, че се съгласи да ни гостува днес и при нас в онлайн списанието за игри PC Mania!
Интервюто за PC Mania с Николай Генов се води от Дамян “Yann Gamgee” Христов и някои от изказванията на Николай са лично отправени към него, още повече, че Дамян също води ролеви игри:
PC Mania: Ники, здравей, и да почнем оттам, както питах и предишните разказвачи при мен, как точно ти откри ролевите игри и защо въобще реши да им дадеш шанс? Дали наистина с компютърните и видео игрите се случи всичко, или при теб има и нещо друго? Сподели ни какво откри като по-млад…
Николай Генов: Здравей, Дамяне. Ще ти отговаря с удоволствие на този твой и първи въпрос, но по-скоро и, като че ли, наобратно 🙂 Когато бях малък, често гледах към рафта, на който брат ми качваше своите книги-игри; те бяха неговото неприкосновено богатство, а това, редно е да си призная, само дразнеше въображението ми. Един ден – мисля, че беше малко след като клетникът се премести в друг град, за да учи в гимназия, аз получих официалното право да ги чета и това всъщност павира пътя ми към настолните ролеви игри. Разбираш ли, вкъщи имах голям запас от готови истории, от сложни системи и интересни наративи, но те бяха краен брой; препрочитах ги, преигравах ги, понякога дори по десетки пъти, въобразявайки си всеки път различни сценарии, изходи, сюжети… Може да се каже, че често дописвах любимите си места, изнасях ги навън под формата на разкази, разменях ги с приятели, исках и търсех повече. После жанрът, уви, позатихна.
Николай Генов: Баба ми ценеше образованието. В края на всяка учебна година тя ме хващаше за ръка и ме водеше на пазара в Хасково, за да си харесам книга като награда за отличния успех. Тъкмо бях завършил пети клас и исках, естествено, да ми вземе книга-игра. Получих странна такава – в голям формат, без епизоди. Сигурно се досещаш, че става въпрос за „Ендивал: Домът на Хаоса“. В онзи момент още не разбирах какво държа в ръцете си, но бързо разбрах. Как ли? Малко е забавно, честно казано, защото май никога не съм ти го споделял, въпреки че се познаваме от толкова години – ами просто ви бях гледал в „Споко“ и цялата ти банда тогава. „Ааа, това е онова“, рекох си. Онова беше, да. И така вече 15 години…
Така че ти си виновен (смее се).
PC Mania: В крайна сметка това интервю с теб ще бъде конкретно за най-известната игра от всички Dungeons & Dragons, но ти предлагам поне в началото да ни разкажеш за твоя опит в “Ендивал”, “Патфайндър” или други подобни и различни ролеви игри, които си играл, освен D&D. Знам, че преди беше “върл ендивалец”, но днес – и през 2021 – е напълно възможно вече никой да не се сеща за “Ендивал”. Това по-скоро те натъжава или спомените ти са все още живи?
Николай Генов: Върл ендивалец е меко казано; не преувеличавам, като казвам, че знаех втората книга от поредицата наизуст – кое къде и на коя страница се намира. Седем години това беше единствената система, по която водих; после се шлифовах в D&D 3.5E, 4E, 5Е, Pathfinder 1 и отскоро 2, Mutants & Masterminds, Vampire: The Masquerade. Имах две хубави години с „Огледалото на боговете“, които също не са за пренебрегване. Но не съм съгласен с теб, че никой вече не се сеща за „Ендивал“; моите хора още гледат с особена симпатия на играта. Мисля, че тя ще си ни остане голяма слабост, защото за мнозина от нас бе началото на ролевото приключение, семето на хобито, пък и защо да се лъжем – светът ѝ бе пленителен. Жалко само, че съпътстващата го механика е толкова… пожелателна.
Иначе за различните системи мога да говоря дълго; обичам да влизам в дискусии за техните плюсове и минуси, за слабостите и силните им страни. Ще се въздържа обаче, за да не се измести фокусът на интервюто. Май за тия неща си трябва наша нова и съвсем отделна среща с теб.
PC Mania: Сега минаваме вече на “ти” и само за D&D 🙂 В предварителния ни разговор с теб ти спомена, че играта е “адски подходяща именно за новобранци”. Това обаче означава ли, Ники, че я използваш повече за и като “вход” и “портал” към твоите собствени игри и може би вече по-други системи, или всъщност би инвестирал в нея умения и усилия “отвъд” това начално зарибяване?
Николай Генов: Истина е, Дамяне, а ако трябва да бъда съвсем откровен – май си е точно така. С теб сме си говорили много и ти знаеш, че отдавна инвестирах повечето си симпатии в „Патфайндър“. Това обаче не означава, че „Подземията“ си нямат своите плюсове, макар и вече да влизам в тях все по-рядко – предимно като играч, не толкова като водещ.
На първо място ми се иска да изтъкна тяхната достъпност и лекотата, с която протича действието; без толкова сметки, върху красиви, естетически издържани персонажни листове. Класовете са доста стереотипни, което задава ясни граници и предпоставя към съвсем обосновано (предварително) разпределение на ролите. А разказвачите, блазе им на разказвачите; в единия си ръкав те крият механиката за advantage и disadvantage, а другият им си стои разкопчан. За сравнение – на патфайндърите ни се налага да се движим с по две раници и куфар преди всяка сбирка. Това обаче не означава, че воденето по която и да е от двете игри е лесна работа.
PC Mania: Нека да се спрем на твоето собствено водене в D&D. Сега си спомням, че навремето гледах твоя сесия като видео някъде и останах с впечатлението, че там забавлението е основата част, но сега си спомням, че ти ми спомена, че водиш активно в Ravenloft, а там, поне аз като твой колега-DM, знам, че има разни “проверки за страх” и прочее. С други думи, как по-скоро вкарваш “напрежение” и това, че си филолог по български език помага ли ти? Изобщо какво е усещането да вземеш страха на играчите?
Николай Генов: Водил съм Curse of Strahd няколко пъти, защото това е любимата ми кампания за D&D по ред причини, половината от които не биха изненадали никого. В момента обаче се занимавам активно с Carrion Crown, която по дух стои доста близо до описаното от теб. Интересен въпрос ми задаваш. Истината е, че ужасът е специфичен модус, който изисква особена настройка на групата; той може да бъде постигнат по няколко различни начина: наративно, перформативно и механически. Филологията определено ми помага дотолкова, доколкото се занимавам с теория на литературата и черпя различни изводи от публикуваните изследвания върху готиката или от вече направеното в сферата на наратологията.
Наративният ужас според мен трябва да включва моменти, които са дълбоко смущаващи; колкото по-психологически са те, толкова по-добре. Ако знаеш, че можеш да победиш врага си, няма от какво толкова да се страхуваш, но ако врагът ти не е чудовище, което да конфронтираш, тогава нещата добиват съвсем различни измерения. Най-добре работят мотивите, които поставят под въпрос собствената ни „човешкост“; произвеждат онзи unheimlich ефект, за който пише Фройд. В този ред на мисли е добре да се откажем от идеята за готови рецепти и лесни решения с цел да се адаптираме към настроението на масата; формулите са универсални, но конкретните им стойности подлежат на адаптиране.
Механическият ужас е свързан с обезсилването на героите посредством пълния арсенал на игровите системи: нива, умения, магии, зарази, отрови, зарови наказания. Когато все пак има злодей, той трябва да е смразяващо могъщ; да е заплаха, която по възможност обича да играе с храната си – като Страд. Страд може да бъде образцов антагонист, защото заменя бруталната ефективност с тормоз.
Перформативният ужас е свързан със самото разказване; с каменното изражение, мълчанието, забързването и забавянето на разказа (с цел контрол на напрежението), дори кинематографичните прийоми. „В този момент вие дори не подозирате, че някой… или нещо… ви наблюдава.“ Това ми е вършило работа през повечето време всъщност…
PC Mania: Точно това също вече питах останалите колеги водещи, а именно как се справяш с “конфликтите” на игровата маса и с всякакви такива “взривоопасни” моменти, в които, вместо да се играе, започва безсмислено да се спори, да се търсят “правила в книгата” и прочее. Ти лично имаш ли си своя рецепта, така че да не накъсваш играта в момента? Колко „строг“ си също така с играчите си?
Николай Генов: Аз съм особено либерален разказвач; ако направя подземие от 50 стаи и на някого не му се минава през всички, съм готов да изхвърля 49 от тях. Нямам проблем и с метаджиите, стига на всички да им е забавно на масата; не ме интересува балансът, държа повече на добрата история. Уви, проблемни играчи съм имал, и то немалко, но те не са ми пречили толкова по време на сесията, колкото след нея; изписвали са ми дисертационни анализи на отминали битки, мрънкали са ми, че това или онова не им било изнасяло. Обикновено най-страшни са енигматичните стратези; чилякът просто трябва да удари един гоблин, а той мисли как да извади въже, да направи примка, да се закачи за примката, за да се залюлее (?), като, залюлявайки се (това едно действие ли е?), се оттласва от земята, за да падне на главата си и да получи бонус за изненада, докато с краката (това какво действие е?) прави брейк наобратно, че да има после за „фийта“, който ще му даде… и след това… (30 минути продължение, докато другите вече униват от скука!)
Тези игри не са за индивидуалисти; те са групови и е редно играчите да взаимодействат помежду си, вместо да иззимат цялото внимание и да дърпат чергата към себе си. Няма нужда от излишна драма обаче. Всеки DM е свободен да подбира хората, на които иска да води, а в това отношение аз съм привилегирован, тъй като успявам да играя със смислени приятели. Те си правят комплименти, радват се един на друг, подкрепят се и най-вече – забавляват се някак. Нищо повече не ми трябва на мен – само всички да помнят, че още няколко души отделят от свободното си време, за да бъдем заедно.
PC Mania: Разкажи ни сега как намираш и откриваш “нови играчи” и как се справяш с игрите в “пандемията”? За теб знам, че по принцип и активно посещаваш гейминг събития и живо водене на игри в София в тамошните клубове за игри? Сега и някак си логично май всичко се измести и само онлайн. Това по-скоро ти харесва или те дразни? Изобщо коментирай ситуацията за това до момента.
Николай Генов: От 2015 година играя предимно онлайн, защото ми е по-удобно; да си се ширна пред компютъра, да си отворя 20 таба с книги, да си пусна програмата, да си движа виртуалните фигурки и ако се наложи, да си сверя нещата на момента. За мен пандемията не промени нищо в този аспект. Вярно е, че от време на време организирам „въвеждащи сесии“ в софийския клуб за настолни игри и игри с карти „Другият замък“, защото атмосферата на живо е малко по-различнa – особено там, но като цяло интровертът в мен надделява. Иначе играчи лесно се намират; хобито ни, за голяма радост, става все по-популярно и все повече хора днес искат да опитат и да открия съвсем сами какво точно се случва в него…
PC Mania: За теб знаем добре, че си при това един отговорен и разумен водещ. И все пак не всичко е само водене и правила, затова сега ни разкажи каква раса и клас играеш, когато наистина си играч и не водиш. Ако междувременно си спомняш за някакви по-смешни или забавни ситуации от твоите игри (а по-горе ние изрично написахме, че сме гледали видео с адски забавна твоя сесия), сподели ни такива “трогващи” моменти?
Николай Генов: На мен ми харесва повече да бъда разказвач, отколкото играч, защото именно по този начин се развихрям творчески. Понякога дори докарвам нещата до крайност; пиша текстове от по 25-30 страници с предистории, допълвам сесиите с препратки, авторски текстове (например, ако играчите ми са се разделили с някого, разказвам какво става с него след това), диалози. В наистина редките случаи, в които съм играч, залитам към царя на класовете – барда. Има ли нещо по-хубаво от бард в групата? Бърз отговор – не, няма.
Трогателни истории и моменти – колкото искаш. Ще разкажа само една от тях; от еднократно приключение, което водих на новобранци:
Движеше се с тях един варварин (NPC), когото непрекъснато удряха в краката. Каквото и да станеше, все краката. И все крещеше завалията. Планът ми за него беше да го убия, няма да лъжа; и го убих. Групата, ако не ме лъже паметта, трябваше да се надпреварва с друга, за да се сдобие с жива вода. Момичето обаче се привърза към забавния варварин и ме пита дали не може да опита да го върне в самия край на сесията; все пак се бе пожертвал за тях. Казах ѝ, естествено, „да, давай“. Тя пожертва куеста, изсипа живата вода в устата му и… почти не се разплака. Изненадах се, защото не бях подготвен за такива неща. Накарах я да хвърля зарове, след което ѝ казах, че нищо не става. Е, вече заплака. Примириха се хората, „тръгнаха си“ от сцената на финалната битка… и тогава се закашлях. Варваринът отвори очи. Сигурен съм, че ако аз бях възкръснал в този момент, нямаше да има такава радост. Впрочем варваринът се отказа от приключенстването; бе получил просветление в смъртта и бе събрал кураж да последва мечтата си – да стане обущар.
(Финал) С Николай Генов ни свързват предимно игрите, но и също нашата обща страст към фантастика и стремежите на човека от бъдещето, така, както четем за това в книгите на поляка и фантаст Станислав Лем, който тази година щеше да навърши точно 100 години, ако беше още жив. Но има още много наши общи и познати примери: филмът “Матрицата”, романът и филмът “Играч първи, приготви се”, книгите на руските фантасти и др. Нека затова и сега на финала, Ники, сподели ни как виждаш бъдещето на ролевите игри и дали нуждата от това, да споделяш истории, ще се запази във времето, или отчуждението и страхът ще властват занапред? И благодарим на Ники за всички негови отговори за PC Mania!
Николай Генов: На този въпрос може да отговори по-добре от мен Гибсън: “Бъдещето е някъде там и се взира в нас, опитвайки се да проумее фикцията, в която сме се превърнали”.
