Doom: The Dark Ages

Самотен мълчалив герой, демонска кръв и метъл – дядото на всички шутъри отново е тук!

В такова ревю не се влиза с увъртане. Просто не е в стила на играта – свикнали сме вече над 30 години да бъдем хвърляни директно в екшъна.

На 15-ти Май на бял свят се появи Doom: The Dark Ages – prequel на Doom и Doom: Eternal. Не смятам да се спирам на историята, и то не за да ви предпазвам от спойлери – просто едва ли някой е особено заинтересован. Историята на всички Doom игри от 1993-та насам е практически една и съща – на добрия стар Doom guy (в последните три игри – Slayer – ново име за същия персонаж) се пада съмнителната чест да играе whack-a-mole с портали към ада, отваряни по най-различни причини, на моменти комични от сценарна гледна точка. Развитието на сюжета в тотално различна от оригиналните игри вселена не променя нищо съществено.

Нека обаче се съсредоточим върху това, в което всяка Doom игра е силна – геймплея. The Dark Ages не прави изключение – високото темпо е налице, също и добре познатия геноцид над коренното население на Ада. Разликите са главно в по-средновековните мотиви, все пак действието се развива доста преди събитията в последните две игри. Най-яркия такъв пример е щитът на лирическия Аз, в който е интегрирана и моторната резачка, превърнала се в класика. Освен за защита, Slayer може да ползва щита за безмилостен побой над демоните, и дори да го хвърля, като една по-брутална и обективно по-готина версия на капитан Америка.

Оръжията са изключително добре стилово оформени, като нямаме обичайната за много класически шутъри ясно изразена градация от слаби към силни. Всяко оръжие позволява ъпгрейд и е силно в определени ситуации, като дори ранните такива остават релевантни в доста късни етапи от играта. Враговете се държат доста адекватно, и макар да нямат тактическата грамотност на тези от Stalker 2 например, наказват бързо и безмолостно всяко подценяване, особено на по-високите нива на трудност. Бос битките са изключително балансирани – няма да ви накарат да се чувствате обречени, но в никакъв случай не са и лесни – ще ви държат в напрежение до последната секунда.

Геймплей нововъведенията не спират дотук. Докато в Doom: Eternal само мернахме 90-метровите Atlan mech-ове в действие, сега имаме възможност да управляваме такъв, влизайки в бой с демоничните Титани. Друг подобен момент е възможността да яздим чудовищния Cyber Dragon – гигантски кибернетично подобрен звяр, на който могат да завиждат множество други заглавия на пазара. Трябва да се отбележи, че в други игри подобни сцени се използват за разчупване на иначе монотонен и повтаряем геймплей, но в този случай поне аз не получих подобно усещане по време на игра.

Разсъждавайки постфактум, има логика игра като Doom: The Dark Ages да омръзва бързо. Налице е 100% линейност. Влизаме в нова локация, избиваме достатъчна бройка гадове, понякога идва босът им, убиваме и него и така отключваме следващата локация, където всичко се повтаря – и така до края на една порядъчно дълга сингъл кампания. На практика обаче в нито един момент тази повтаряемост не се натрапва. Противниците са достатъчно разнообразни, нивата също – имаме възможност да избираме различни подходи, имаме и място да отстъпим, ако нещата загрубеят. Многото различни възможности за ъпгрейд пък придават смисъл на евентуални бъдещи преигравания с по-различен билд, макар и да става въпрос за класически шутър, а не ролева игра.

Погледнато от техническа гледна точка, играта е съвършена. За разлика от толкова много модерни заглавия, пуснати на пазара чисто и просто недовършени, тук нямаме практически никакви бъгове, забивания, изхвърляния, необясними спадове в кадрите в секунда, memory leak-ове или каквато и да е подобна гадост. Това съвършенство е валидно и във визуален аспект. Светът, обектите в него, NPC-тата, оръжията, враговете, всичко е с почти фотореалистично качество. По всяка вероятност игралният свят ще изглежда дори още по-добре в края на Юни, когато се очаква ъпдейт, отключващ path tracing – най-качествената форма на ray tracing (който е наличен и сега, в по-малко натоварващ хардуера вид).

Зад всичко това стои id Tech 8 – изцяло нов енджин, създаден специално за тази игра. Трябва обаче да се отбележи и тежестта на цялото това съвършенство. При резолюция 3440х1440, абсолютните макс настройки и изключен FSR, вярната ми RX 7900 ХТХ се движи грубо между 60 и 80 fps. По всяка вероятност евентуалното включване на path tracing по-късно този месец ще ме свали под психологическата граница от 60 fps, и за пръв път ще трябва да опра до FSR под някаква форма. При текущото положение обаче движението е изключително плавно с особено консистентни frame timing-и, без никакъв micro stutter или накъсване.

В звуково отношение няма много за обсъждане, тъй като отново сме близо до съвършенството. The Dark Ages няма поводи да се срамува сред предците си – саундтрака по традиция се състои от над два часа здрав метъл, който обаче в нито един момент не се натрапва – дори след два часа непрекъсната игра го няма онова натрапчиво главоболие, което други игри могат да докарат на човек. Качествените слушалки са задължителни, за да се насладите в пълна степен.

Идва време да теглим чертата, и честно казано това е най-лесното заключение, което съм писал. Геймплей, технически, визуално, звуково – Doom: The Dark Ages e перфектна във всеки един аспект. Ако обичате шутъри без излишна драма, с железни механики и естетика, която бълва метъл, месо и адски пламъци, и не на последно място – ако имате подходящия хардуер – The Dark Ages е вашата игра. Лесно 6 от 6 за една от най-добрите игри за годината.