Contract J.A.C.K.

ID: Името ми е Джак. Джон Джак. Колкото и да ме е срам да си го призная, аз съм просто още един средно интересен наемен килър, живуркащ си немирно на този свят. Трудно е в днешно време да си пробиеш път до върха на наемничеството при наличието на такава сурова конкуренция. Но имам едно предимство пред всички останали – аз съм най-добрият или поне така ми казаха от Monolith. Живея в един виртуален и як свят, наречен No One Lives Forever. За разлика от доста амбициозната и пищна моя съжителка и съперничка Кейт Арчър, предпочитам директното нападение, а не коварно промъкване. Ама май поопетних репутацията на поредицата.

Ден първи: прекарах тежка алкохолна вечер

Помня как седях на бара и задявах някаква сочна мацка. И явно бе грешка, защото секунди след това зърнах една голяма бейзболна бухалка, която остави траен отпечатък върху челото ми. Когато се събудих, бях вързан с въже с почти всички възможни възли за някакъв дървен стол, а двама малоумници се пулеха насреща ми. И последното, което успяха да видят, бе разкъсването на въжетата и моите юмруци и крака, които се завъртяха във всевъзможни посоки. Докопах се до първото пуцало, което ми попадна под ръка, и започнах да си пробивам път през десетките мутри, стреляйки само както аз си знам – навсякъде по де що мръдне и без да пестя и един куршум.

Внезапно телефонът в една от стаите звънна. Любопитството ми надделя и аз вдигнах слушалката. И кой си мислите бе на отсрещната страна – Димитрий Волков – самият бос на най-голямата престъпна организация H.A.R.M. Как, по дяволите, знаеше, че съм там и че точно аз ще вдигна телефона? Пълна мистерия. Той ми предложи интервю за работа, на което не можех да не отида. Алтернативният вариант бе болезнена смърт (изтезание чрез забиване на кибритени клечки под ноктите на краката или ръцете). И така малко по малко бях въвлечен в едно от най-големите си предизвикателства в моята скромна кариера на наемник.

Ден втори: явих се интервюто

И не ми беше особено лесно, тъй като моят бъдещ работодател изпрати четири-пет дузини мутри, въоръжени не с микрофони, а с арсенал от най-смъртоносните оръжия на земята. Те имаха за цел да изпробват уменията ми. Съответно всички до един погинаха. Така всъщност успях да се вместя в изискванията на коравосърдечния едноок Волков за това какво представлява един истински наемен убиец. Доколкото разбрах, той страда от неизлечима мания за световно господство и не е особено доволен от случилото в No One Lives Forever 1. Съответно иска да му помогна да си подсигури победата в No One Lives Forever 2. Тоест оказва се, че аз съм някаква междинна свръзка, посредник между тези две истории. За съжаление впоследствие и цялото ми приключение се оказа посредствено. Но за това по-късно.

Междувременно научих повече и за моята съперничка Кейт Арчър. Дори в една от мисиите в Чехословакия я мернах за секунда или две да седи край заснежения път, облечена в своето сексапилно светлосиньо кожухче. Но уви, срещите ни свършиха до тук (като оставим настрана няколкото разлепени плаката с нейния облик, в които тя се търсеше жива или мъртва – за предпочитане последното, а наградата за главата й бе само… 1 милион долара). Де да беше тук до мен. Де да бях на нейна страна. Тогава приключенията ми щяха да бъдат далеч по-интересни.

Ден трети: Волков не ми плаща достатъчно!

Мисиите се оказаха прекалено досадни, еднообразни и линейни, а цялото ми приключение завърши за не повече от четири до пет часа интензивно пуцане. Това ме навежда и на мисълта, че единственото нещо, което правех през 99 процента от времето, бе да вървя и да стрелям като разпран по скриптираните до полуда врагове. Имах не повече от десетина оръжия на разположение и нито една специална джаджа! Даже не можех да си подобрявам уменията си – всъщност аз дори не притежавах такива. Що се отнася до елементите на стелт – те такова животно в Contract J.A.C.K. нема! Единственото оръжие, което имаше заглушител, бе напълно безполезно, а най-малкият опит да се прокрадна иззад гърба на някоя мутра, се оказваше напълно безрезултатен.

Нещо съм много критичен, а? Е, не мога да отрека, че благодарение на Волков оставих отпечатъка си на Луната – доста свеж момент от моето приключение. Дори в един момент аз и моята вярна лазерна пушка се моткахме из космоса в пълна безтегловност и стреляхме по рояк от червени космонавти. Забавно! Друго яко нещо беше, че имах възможността да се кача и на една въоръжена с мощно оръдие на предницата моторизирана шейна и на мотор с монтирана картечница. А към края на приключенията си успях да вкарам в употреба и “Разпитвач Турбо 2000” – съвременна изтезаваща машинка за изтръгване на признания. Но с това се изчерпват почти всички по-забавни моменти.

Равносметката: не си струва!

Работата за Волков се оказа доста скучна и еднообразна. Та аз дори още от самото начало не исках да работя за него. Оставете ме да си седя в бара на спокойствие, да си смуча десетата чаша с уиски и да зяпам по задниците на сервитьорките. Какво повече би искал един средностатистически наемен килър? Е, преди това може и да отида да покарам малко ски…

Автор: Владимир Тодоров