by PC Mania
Хелоуийн беше неотдавна. Въображението рисува страшни картини навсякъде наоколо, призрачни огньове горят на хоризонта, тикви се хилят зловещо с демоничен плам от издълбаните в кората им очи, а един конник без глава обикаля света в търсене на беззащитни селца, които да опожари. Зловещо.
За съжаление, горното описание е около два и половина пъти по-страшно от целия шок и ужас, на който ще се натъкнете в рекламираната като хорър на десетилетието на тазгодишното Е3 игра Clive Barker’s Jericho. “Цялата доза страх, която можете да поемете, а вероятно и повече” – спомням си, че нещо такова ни беше обещано. Уви, макар Jericho да не е кофти като екшън игра, като хорър просто удря дъното.
В преследване на първичното зло
Преди да създаде Адам и Ева, Господ създал същество по свой образ и подобие. Нарекъл го Първородния. Това създание било едновременно ужасяващо и прекрасно за съзерцание до степен, до която дори Бог се разтревожил и го запратил в небитието. След този очевидно неуспешен бета-тест, Господ създал хората и ни дал редица недостатъци, за да ни балансират и за да не можем никога да достигнем Неговото съвършенство. Само че Първородния не бил доволен – решил да си отмъсти и да превземе нашия свят. От хилядолетия различни групи свещеници – винаги седем на брой – успявали да се преборят успешно с него и да го затворят обратно в “сандъка” му. Но всеки път той успявал да отнесе и част от нашата реалност в своя затвор – от древен Шумер до Втората световна война. И така седем пъти. До днес, когато е ваш ред да хвърлите ключа от кутията в някоя река.
Поемате ролята на лидера на елитния отряд за борба със свръхестествените явления Йерихон. Отборът се състои от седем души, всеки със своя история, всеки със специални, паранормални умения. В миналото вероятно са щели да бъдат изгорени като еретици и вещици, но сега са наети от създадения през 1930 г. Отдел за окултна борба към правителството на САЩ. Героите преследват всевъзможни демонични проявления, слагайки каишка на всяко едно от тях. В момента са изпратени в руините на древния град Ал-Кхали, където е отворът в реалността, водещ до килията на Първородния. Целта им е да обезвредят бивш свой колега от ООБ, решен да освободи създанието чрез нещо като карма-бомба (обяснението е твърде оплетено и трудно за разбиране, за да се опитвам да го опиша).
Отборът
Малко след началото на играта вашият герой бива убит по особено брутален (или скучен, защото почти нищо не се вижда) начин от престъпника, който е изпратен да залови. Оттук започва и същинският екшън – оказва се, че нашият човек не е умрял, а е успял да се пренесе в тялото на един от съекипниците си. Всеки член на отряд Jericho има своите силни и слаби страни, както и различни оръжия. Един има тежка картечница, друг – пистолет и самурайски меч, трети – снайпер. Това означава, че можете да играете с този, който най-много ви допада като стил, а нищо не ви пречи да прескачате постоянно помежду им. Също така, за да загубите играта, трябва целият отряд да умре, което се случва извънредно рядко и ще е истинска проява на талант от ваша страна да затриете цели седем въоръжени до зъби войника. Освен това показател “здраве” няма, както става модерно напоследък – ако поемете много щети за определено време, падате на земята, иначе се поизтупвате от прахта и все едно нищо не е било. Ако някой от вашите умре, просто отивате до него, натискате един бутон, и той е като нов.
Скуката
За съжаление единственото горе-долу интересно нещо в Clive Barker’s Jericho е историята, и то ако се зачетете малко. Иначе по време на играта всичко се случва със скоростта на настъпан охлюв. През десет минути геймплеят се прекъсва, за да видите поредната невероятно интересна сцена, която обикновено се състои в диалог, който се развива по-бързо, отколкото можете да го проследите. От друга страна, при зареждане между нивата ви се представя част от действието, но се изписва със скоростта, с която набира машинописка, болна от артрит.
Целият екшън, разказан накратко, представлява тичане в определена посока (поради липса на друга), среща с монстъри, тяхното отстрелване. Повтаряте това пет-шест пъти и стигате чекпойнт, където всичките ви амуниции се презареждат. И пак: тичане – засада, тичане – засада, чекпойнт. Това вероятно е адски зарибяващо за някой, който играе на конзола, защото джитката съвсем очевидно е правена за Playstation и Xbox. Това си личи по всичко – графиката е типично конзолна, със замазани текстури (за реализъм – героят ви има късогледство например), детайлни задни планове, които създават впечатление, че се намирате в огромно пространство и така нататък.
Бутоните в менюто също са обяснени като за контролер, а не за клавиатура, а ако много се затрудните някъде, можете дори да се обадите на специален телефон, където ще ви дадат кодове! Съвет – звъннете във Франция, най-евтино е – само 0.34 евро на минута.
Играта също така страда от остра липса на всякакъв ужас в нея. Да, има ги опръсканите с кръв, черва и гадости стени. Да, има ги и пищящите, обезобразени противници. Но никой от тях не е страшен, в какъвто и да било смисъл на думата. Нищо в джитката не може да ви стресне или да ви накара да подскочите в стола си. В тази област Jericho не може да стъпи дори на малкия пръст на F.E.A.R. или дори Bioshock и Half-Life 2. Не знам къде е спал Клайв Баркър по време на разработката, но само една заигравка с християнството пролет не прави.
Графиката не е лоша, макар че моделите на съотборниците ви са доста дървени, когато се движат. Ако си падате по goth-стила, вероятно и оформлението ще ви допадне. Нивата обаче често са доста скучни, защото тъй като цялото действие се развива в руините на Ал-Кхали (макар и в различни времеви периоди), общо взети всички нива се състоят от пясък и камънаци.
Според мен Баркър трябва да внимава повече следващия път, когато дава името си за някакъв продукт и най-малкото сам да изиграе част от играта, за да провери сам дали в нея изобщо има нещо стряскащо. Междувременно вие можете да се хвалите на приятелите си колко сте безстрашен, задето сте изиграли целия този хорър на десетилетието, без да трепнете дори веднъж, макар че потенциалът му да уплаши когото и да било, е колкото на варен картоф.
Автор: Пламен Димитров