Call of Juarez: The Cartel

Не е тайна, че изпитвам симпатия към поредицата Call of Juarez, както и че Bound in Blood е една от най-любимите ми игри. Затова когато Ubisoft и Techland обявиха съвременния екшън The Cartel като следваща част от серията, чувствата ми бяха разнопосочни. Всъщност убеден съм, че далеч не съм бил единственият, който се е чудил дали решението да заменим повече или по-малко оригиналния сетинг на Дивия запад със съвременната градска джунгла си е заслужавало. Като че ли скептиците в това отношение бяха повече и излизането на The Cartel бе посрещнато леко хладно.

Оправдани ли бяха тези чувства?

Едва ли има друга игра, която да ме е карала да се чувствам толкова шизофренично, колкото Call of Juarez: The Cartel. Какво имам предвид? Стартирайки играта, бях преизпълнен с положителни емоции, тайно надявайки се тя да се окаже страхотния летен екшън, какъвто поляците се опитваха да представят. Първото ми впечатление обаче ми подейства като удар с мокър парцал – не ми харесаха менютата, графиката ми се стори слабичка, а геймплеят – сух. Продължих да играя, увесил нос. Малко след това обаче отново си казах „Ама чакай, та това е продължението на Bound in Blood”, при това а разлика от случая с Infinity Ward, не бях чул програмистите на Techland масово да напускат студиото. Затова зареден с положителни емоции поиграх още едно-две нива. След това обаче оптимизмът ми бавно, но сигурно започна да се изпарява, отстъпвайки място на суровата действителност. И така чак до края, когато финалните минути отново ми показаха The Cartel такава, каквато вероятно нейните автори са искали да бъде…

Откъде произтичат противоречията?

Call of Juarez: The Cartel е игра, за която с лекота могат да се посочат половин дузина интересни хрумвания, което само по себе си е достойно за уважение в затъналия в морето на стагнацията FPS жанр. Лошото е, че със същата тази лекота могат да се извадят дори още повече проблеми, които пречат на играта да реализира потенциала си. И понеже го казах, ще го направя.

Да започнем с плюсовете, защото такива има, колкото и да са склонни доста хора да отписват играта като продукт, лишен от всякаква стойност. Това изобщо не е така. На първо място сюжетът и сетингът се оказаха изненадващо сполучливи. Аз съм първият, който ще признае, че няма нищо против от ново уестърн приключение, но The Cartel се развива като полицейски екшън, примесен с драматични моменти. При това не скъп холивудски екшън, а по-скоро нещо като добре направен B-movie, в който насилието и грубият език изобилстват, но не са чак толкова, че да лишат историята от смисъл.

Идеята да играете играта с трима различни герои в никакъв случай не е революционна, но е рядко срещана за FPS жанра. Всеки от тримата – далечният потомък на братята МакКол от предните игри Бен, коравата агентка на ФБР Ким и сенчестия Еди от Службата за борба с наркотиците – има дребни, но отчетливи разлики в геймплея, така че си заслужава да опитате игра с различните герои. Освен това историята се развива с малки нюанси в зависимост от това кой е вашия герой, което придава добавена стойност на приключението, след като вече сте го минали веднъж.

Тясно свързана с отделните герои е идеята за т.нар. Secret agenda или допълнителни задачи, които ви се възлагат в почти всяка мисия. Ако успеете да ги изпълните, печелите още точки, които ви помагат да качвате по-бързо нива. Тези задачи в никакъв случай не са супер интересни или сложни за изпълнение, но създават специфична атмосфера на недоверие и тайнственост, която донякъде напомня на мултиплейъра на Kane & Lynch: Dog Days.

Възможността да отключвате нови и по-добри оръжия, качвайки нива на героя си е нормална за съвременните онлайн шутъри, но тук я има и в сингъл плейъра, което е похвално. Започвате със стандартен арсенал като вездесъщия АК-47 и по-слаби пистолети, но постепенно след всяка мисия получавате достъп до по-мощно и модерно въоръжение като снайпери, помпи, леки картечници и т.н.

От време на време престрелките отстъпват място на преследвания с коли, които са добре дошли, що се отнася до промяната в темпото и геймплея. Интересно хрумване, което си заслужава да се доразвие е и механиката за напредване под прикритие, докато партньорите ви обсипват врага с дъжд от куршуми.

Накрая, но не по важност, трябва да отбележим, че Call of Juarez: The Cartel изглежда преди всичко като игра, предвидена за кооперативен геймплей. Ако искате да се освободите от посредственото АІ и да използвате максимално възможностите на тримата герои, задължително трябва да я играете с още двама приятели. Сингъл кампанията може спокойно да се мине и от един човек, но така със сигурност губите голяма част от чара на играта.

Обратната страна на монетата

Онези от вас, които все още не са имали възможност да пробват The Cartel, сигурно вече са доста учудени, след като изброих въпросните предимства. „Какво тогава е онова, което пречи?”, сигурно се питате вие. Ами, цялостната реализация, без капка колебание ви отвръщам аз. The Cartel принадлежи точно към този тип игри, които са пълни със свежи идеи, но тотално се провалят, когато започне тяхното прилагане на практика. Или казано с две думи, Alpha Protocol.

Мога да бъде също толкова бърз и в изброяването на негативните черти. Колкото и невероятно да звучи, графиката на играта е тотално разочарование, особено като се има предвид, че тя върви под петата версия на енджина Chrome, чиито предишен вариант бе използван при Bound in Blood. Нормалната житейска логика диктува, че с времето нещата се подобряват и това обикновено е валидно със страшна сила за технологиите, но Techland някак си успяха да опровергаят това твърдение. Въпреки че от появата на Bound in Blood изминаха повече от две години, The Cartel изглежда категорично по-лоша от своя предшественик.

Непрекъснато ще срещате пикселизирани кадри, текстури, които се появяват от нищото, пейзажите изглеждат тотално размазано, а motion blur ефекта, който е добавен за засилване на атмосферата може да ви докара единствено главоболие, защото дори при най-малкото движение на камерата всичко, което не е непосредствено в полезрението ви се размазва ужасно. Нивата са реализирани изключително грозно, водата например изглежда много зле, а същото може да се каже и за безличните персонажи, по които стреляте отново и отново.

На следващо място идват техническите бъгове, които също са ваш постоянен спътник. АІ-то на двамата ви спътници е доста слабо и от тях няма почти никаква полза. Освен това те очевидно притежават и умението да се телепортират в пространството, защото съвсем нормално е да ги оставите някъде зад вас, след което да ги срещнете отново на следващия чекпойнт. Също така може да тръгнете с колата без единия или дори без двамата ви спътници, които просто не са се качили. Това, разбира се, не им пречи да водят по неведоми пътища разговор с вас, докато съзерцавате празната седалка. Труповете на убитите също се държат доста странно – някои магически изчезват след секунди, докато други остават безнадеждно заклещени в безумни пози. Аудиото в играта също е доста зле като често пъти реплики и субтитри се разминават, а различни разговори стартират дори без да сте стигнали до съответното място, така че изобщо нямате представа кой и за какво говори.

Отключването на нови оръжие е забавно, но всички те се държат доста посредствено и далеч не създават автентично усещане. Същото може да се каже за ръкопашните схватки, които са истинско мъчение. Единственият шанс да спечелите такава е да маневрирате бавно и тромаво, опитвайки се да насочите юмрука си във врага. За щастие тези моменти са доста редки, но предвид колко лошо са направени, и това е в повече.

Вече споменах, че сцените с шофиране са интересно хрумване, но изиграването им често е мъчение. Колите се движат лошо, управлението е тромаво, а при най-малкото отклонение от невидимия път играта приключва и се налага да рестартирате от последния чекпойнт. Когато играете ко-оп е с една идея по-забавно, защото може да се покажете от страничния прозорец и да стреляте, но ако сте сами в сингъл плейъра, ролята ви е преди всичко на  шофьор.

Жълта книжка за геймъри

Някъде около две трети от началото на играта действието се пренася в едно изоставено градче, където водите престрелка под палещите лъчи на пустинното слънце. И точно тук поне за миг в съзнанието ми нахлуват всички хубави спомени, с които Call of Juarez по принцип се свързва. Оказва се, че The Cartel всъщност изглежда най-добре именно в уестърн сетинг. Та кой би предположил?! За съжаление по времето, когато стигнете тази сцена играта ще ви е разочаровала прекалено много, че да получите нещо повече от бледа и дори болезнена утеха. Истината е, че The Cartel действително не е лишена от съвременния си смисъл, но със сигурност щеше да изглежда много по-добре, ако създателите й бяха потърсили повече вдъхновение и препратки към корените на поредицата. Но уви, освен Бен МакКол, чийто нос и глас (актьорът, който озвучава не е онзи, дал гласа си на Рей в предните две части, но върши доста добра работа) ще ви напомнят веднага за братята МакКол, препратките към оригиналната игра и Bound in Blood са твърде малко.

Нанасяйки последните щрихи по статията, забелязвам че за разлика от повечето ми материали, този изглежда доста хаотичен. Причината, разбира се, е в стихийния характер на The Cartel, който просто не може да реши дали иска да бъде експлозивно и дори оригинално приключение или да се превърне в срутилата се под собствената си тежест бюджетна игра. Шутърът на Treyarch има всички качества да бъде и едното, и другото. Истината е, че ако преодолеете посредствената визия, допотопните менюта, техническите бъгове, безличните оръжия, слабия дизайн на нивата и проблематичното управление, може да откриете игра, която наистина доставя удоволствие. Призовавам ви да го направите, особено ако харесвате предните две части. Що се отнася до комерсиалния и критичен успех обаче, The Cartel е сериозен удар по репутацията на поредицата Call of Juarez. А това наистина е жалко.

Автор: Иво Цеков