by PC Mania
Някога, при това далеч не толкова отдавна, имаше времена, в които излизането на Call of Duty игра не предизвикваше истинска буря в гейм средите. Спомням си кротките мигове на първите пет игри от серията, които при все, че имаха своите чудесни качества, просто не стартираха истинска медийна буря и не правеха опашки от хиляди екзалтирани фенове, чакащи посред нощ пред магазините, за да получат своето копие. За добро или зло подобни времена днес ни се струват отдавна отминали, защото последните няколко шутъра от поредицата се надпреварват да поставят и после надминават рекорди по продажби, печалби и емоционални геймъри, които имат едно или друго мнение по въпроса. В известен смисъл тази свръхпопулярност на поредицата създава проблеми и за журналистите, които добре знаят, че писането на ревю за Call of Duty игра неминуемо ще остави поне част от читателите недоволни. Ако оценката бъде висока, то веднага ще завалят обвиненията в комерсиализъм и продажност; ако пък бъде ниска, то онези милиони геймъри (или поне частта от тях, която чете съответното ревю), купили си играта, веднага ще отворят уста, за да заклеймят автора, дръзнал да не отдаде заслуженото на любимата им игра.
Съзнавайки всички тези особености и ограничения, нека все пак се опитаме да видим какво са ни приготвили този път Treyarch най-напред в
сингъл и ко-оп режимите на Black Ops 2,
където именно са повечето новости в играта. Действието в нея се развива в две паралелни измерения – средата на 80-те години и 2025 г. Общата идея зад историята е, че в първия времеви период влизате в кожата на познатия ви Алекс Мейсън, а след това се превъплътявате в образа на неговия син Дейвид. И двете части на кампанията обаче са подчинени на една голяма цел, а именно да откриете и заловите Раул Менендес – главният злодей в Black Ops 2. Менендес е противоречив герой и то не толкова заради неговите убеждения, които целят да отнемат живота на милиони, а заради начина, по който е представен в сюжетната история. От една страна той безспорно е опасен и почти харизматичен лидер, но от друга определено не се извисява по начина, по който „лошият“ герой би трябвало да го прави. Ясно е, че унищожението на Америка е нещо лошо (поне за целите на играта), но мотивите на Менендес рядко излизат извън откровено клишираното или дори абсурдното. Естествено, че за да се забавлявате с Call of Duty добрата история не е задължителна (спомнете си колко глупава бе тя в Modern Warfare 2 и 3), но отново трябва да отбележим, че Black Ops 2 просто не може да се отърси от проклятието на лошото разказвачество.
Всъщност само шепа от мисиите в сингъл кампанията са наистина запомнящи се и в по-голямата част играта приема традиционния си линеен облик. Скриптираните събития изобилстват и тук, но поне картите създават впечатлението за по-големи територии. Те позволяват повече маневри, но враговете съответно са по-мобилни и често пъти ви заобикалят и изненадват от посока, от която не сте очаквали опасност. Престрелките все още се състоят от редуване на прикриване с показване и стрелба, но поне опонентите ви са по-агресивни и налагат известно разнообразие в тази иначе изпипана стратегия. Разнообразието от локациите, които ще посетите в хода на кампанията е също така голямо и съвсем в духа на поредицата. Тя ще ви пренесе в пустинни местности, бедни градове та чак до луксозни лайнери.
По-сериозни забежки в сюжета няма, но фактът, че Black Ops 2 се развива в близкото бъдеще означава, че създателите й са имали възможност да се отърсят от традиционните исторически ограничения и да вкарат някои футуристични джаджи и оръжия. Практическият резултат от това е положителен и без да се превръща в sci-fi шутър, играта ни предлага един доста интересен и провокативен поглед върху това как биха изглеждали сраженията в близко бъдеще.
Post modern warfare
Лично за мен едно от най-интересните нововъведения в кампанията е хрумването мисиите да имат леко нелинейна структура, а взетите в един или друг момент решения да се отразяват на по-нататъшното развитие на играта. Нещо повече, възможно е дори да постигнете няколко различни края, което създава предпоставка за преиграване на кампанията. Това далеч не е Heavy Rain и изборите не изглеждат съдбоносни или трудни, но подобна инициатива определено разчупва монотонността на сюжетната нишка и трябва да бъде приветствана.
Добавка към разклонения характер на приключението са и т.нар. Strikeforce мисии, които се развиват успоредно с главната история. Случващото се в тях също има отношение към общия сюжет и може да промени позициите на Съединените щати и Китай една към друга. В тези мисии получавате по-мащабен контрол върху бойните действия, които направлявате от стратегическа перспектива. Подобна идея видяхме наскоро и в Assassin’s Creed III, но и тук, както и в хита на Ubisoft определено има какво да се желае. Особени проблеми създава изкуствения интелект на вашите подчинени. Те не винаги маневрират така, както искате, не всякога изпълняват командата за огън и често се запъват дори на простата заповед да ви следват.
Thank God for zombies!
Колкото и да за изтъркани по принцип във видео игрите, зомбитата традиционно се радват на завидна популярност в серията Call of Duty игри на Treyarch. Идеята тук е подобна на това, което сме виждали и досега – кооперативна игра за максимум четирима души, които заедно се справят с пълчища немъртви. Онези, които са се радвали на този режим в предните игри със сигурност ще го прегърнат пак и най-вече идеята за Tranzit, където един автобус ви отвежда от място на място, включително и магазин, бензиностанция, електроцентрала и дори подземна база. Tranzit има и собствена история, която предстои да разкриете и играта там е наистина забавно отклонение от сингъл и мултиплейър режимите. Но и тук има проблеми като прекалено високото ниво на трудност, крайно оскъдните муниции и оръжия и твърде малките карти, на които се развива действието. Зомбитата са доста издръжливи на куршумите ви, а оскъдното въоръжение означава, че дори и да имате достатъчно пари, пак е съвсем възможно да зациклите на място, където не може да продължите и да се въоръжите. Освен това липсата на достатъчно ясни инструкции за това какво трябва да правите определено е странна и създава допълнителни пречки.
Приключването на Tranzit отнеме два до три часа, но ако не ви се занимава или ви е прекалено трудно, може да пробвате с някой от алтернативните режими като Survival или Grief. В първия просто избирате една от наличните карти и се опитвате да оцелеете колкото се може по-дълго, а във втория два отбора от четирима души се противопоставят на една карта. Те обаче не могат да се атакуват директно, а идеята тук е да вгорчите максимално живота на враговете и да ги направите жертви на бродещите зомбита.
Сингъл и ко-оп режимът в Black Ops 2 е противоречиво нещо. От една страна съдържанието, което получавате тук чисто като количество е значително. Кампанията е доста дълга за FPS игра и дори предполага повторно изиграване. Допълнителните Strikeforce мисии са интересно хрумване, а зомби режимът е доста забавен, особено ако имате нервите да издържите до края на Tranzit. В същото време всеки един от тези компоненти има и своите проблеми като се почне от поредната объркана история, мине се през крайно некооперативното AI и се стигне до трудния Tranzit. Няма съмнение, че Treyarch са се постарали да разширят максимално концепцията и да предложат завидно количество геймплей дори на онези, които не искат да играят мултиплейър (а има ли такива?), но това не означава автоматично и също толкова високо качество. Въпреки това трябва да отдадем заслуженото уважение на студиото за това, че се е постарало да направи всичко възможно с това, което има на разположение и да вдъхне нов живот в един жанр и поредица, които отчаяно се нуждаят от него.
Автор: Иво Цеков