by PC Mania
Рай. Една абстрактна идея за красота и съвършенство, която свързваме с недостижимото. Това е Атлантида. Непозната, забулена в мистерия и все пак очарователна. Тайнствена и чужда за нас. Съвършена… Но на каква цена?
1904 г.
Безпощадното море сграбчваше кораба и с все сила го запращаше нанякъде, сякаш бе мидена черупка. Всеки се спасяваше както може. Ако изобщо можеше. Къртис обаче не можеше да остави най-ценните си снимки на борда. Върна се за тях. После не помнеше нищо. Знаеше само, че се намира в необятната студена пустош сам, с една мизерна лодчица и че вече е ден. Гневът на морето бе преминал.
Изведнъж върху кутията със снимките кацна неканен гост. Странно любопитно създание с две глави, което имаше някакви допирни точки с птица. Преди да успее дори да се учуди, Къртис вече летеше заедно с малката си лодчица нагоре в небето. Беше засмукан от гигантски кораб. Нещо като летяща чиния. След заслепяващите необясними светлини бе погълнат от мрак. Пипнешком се добра до стените. На тях имаше релефи. Бяха изобразени боговете. Всесилни, безпощадни, гневни – решени на всяка цена да имат своя рай, достоен за тяхното величие.
Заобиколен от пазачите, Къртис все повече недоумяваше какво се случва. Когато му стана ясно, пазачите вече с ведра крачка го изпращаха за рециклиране, защото всевиждащата богиня Ана бе решила, че това е единственото спасение за него.
Успявайки да надхитри гардовете, той все пак се измъкна. И пред него изгря невиждано чудо. Самият рай. Природата, красотата, съвършенството. Заслепяващо.
Раят не е просто химера
След секунда изплуваха и фигурите на хората. Почти гротескни. Прегърбени от работа. Жалки роби. Те не смееха да говорят. Не смееха да гледат. Не смееха да мислят. Знаеха само, че боговете са всесилни и ще ги накажат. И че те заслужават точно това. Смъртта и униженията дори бяха нещо като награда, щом са дар от боговете. И все пак раят бе просто химера…
Не е химера обаче перфектната игра. От факта, че корабът се люшка и картината танцува пред очите ви, когато сте на него, до изскърцването на дървото, притиснато в смазващата прегръдка на вълните. Атмосферата в Atlantis Evolution е перфектна във всеки един момент. Е, не във всеки един – странно е, че на фона на перфектното начало само минутка по-късно, когато сте в морето с лодката, повърхността му изглежда застинала като стъкло. В него плуват акули, но те раздвижват водата само точно до себе си, а останала част на морето не помръдва и стоически държи да запази спокойствието си. Хубавите елементи от атмосферата обаче са подсилвани и от музиката, която на определени етапи еволюира от етно до техно.
Когато попадате в джунглата, всичко се започва да се слива и предизвиква голяма доза объркване. Тук е заложено на много ярки цветове, които допълнително ви изнервят. Всичко е претрупано с екзотични растения и други форми на живот. Според някои критици това е минус, но аз бих казала, че ефектът е търсен нарочно обогатява атмосферата, защото основното в този сегмент от играта е да бъдете дезориентирани и да откриете верния път в лабиринта от растителност.
Изключително много ми допадна и друг елемент от геймплея – това, че
играете различни роли
От момента, в който избръсвате своята брада и се завръщате в селото на робите, хората започват да се хвърлят в краката ви и да молят за милост. За тях вие вече сте Лорд Козмо – Бог на смъртта. Тук дори Къртис е на ръба да повярва, че е Козмо, защото и пазачите молят за милост и се хвърлят в краката му (тук трябва да спомена, че има и много приятна, макар и умерена доза чувство за хумор в играта). Оттук доста охотно започвате да се вписвате в образа на Козмо, за да спасите живота си. Невероятно задоволство носи това да се разходите с достойнство между тенекиените глави на пазачите, след като сте бягали и сте се крили от тях цяла сутрин. Това внесе и гризящия ме отвътре въпрос до самия край на играта: защо си приличате като две капки вода с Козмо – въпросът, който не ми позволи да изгася компютъра и да оставя очите си да починат, а вместо това ги разду до колосални размери и почти ги накара да експлодират пред монитора. И отговорът си струваше чакането. Дори не можете да си представите колко заплетена е всъщност историята…
Но да се върнем към ролите. По-късно ще поемете и ролята на прислужник, когато ще се промъквате в палата на Боговете. Като цяло в геймплея има много промъкване и съответно – stealth-елементи. Освен ориентирането по лабиринти, тихичкото изнизване по терлици покрай охраната и поемането на чужди роли, героят ни трябва да реши и доволна цифра пъзели. Малко е странно, че повечето от тях са много добре познатите ви миниигри. Например местенето на ковчежета до определени позиции, стреляне на две оръдия, гонене и стреляне на миниатюрни гадинки, които също ви отвръщат на огъня (някаква аркадна интерпретация). Странно е и че при тях визията изведнъж придобива качеството допотопност, сякаш за да ви върне в миналото, когато действително сте играли портове на аркадни автомати на PC-то си. На мен това обаче не ми пречеше. А и въпросната особеност придава индивидуалност на играта в някаква степен…
Всъщност едва днес прозрях дълбоката истина, криеща се зад максими като „всичко се връща…”. С подути зачервени очички весело търсех из нета тоновете хвалби по адрес на Atlantis Evolution –
моето най-ново любимо заглавие
И докато очните ми ябълки бяха на път да се пукнат, изцапвайки монитора, преумореното ми мозъче бавно започна да вдява, че такива няма да открия. Ммм да – всички до един оплюваха геймката. И за миг се замислих колко ли е гадно, когато аз правя същото с любимата игра на някого… Та думата ми беше, че напук на всички негативни критики, които се изписаха за това заглавие, аз го оценявам много високо. Според някои западни медии диалогът куца, лабиринтите са прекалено объркващи и като цяло играта е под средното ниво… Според мен обаче това е едно от най-силните заглавия, които са ми попадали наскоро и ви го препоръчвам много силно. Просто то си има своята специфика. Историята е невероятна и определено си струва да се види, графиката е на много добро ниво. Не мисля, че някой куестаджия може да си позволи да пропусне тази Atlantis Evolution.
Автор: Лили Стоилова