Преди да сте решили, че знаете точния превод на заглавието на тази игра, нека все пак направим няколко дребни уточнения. В случая буквалният превод е по-скоро неуместен. Що-годе удачният превод би звучал по-скоро като „Веруюто на асасина”. Асасините, или казано по-точно – „хашишините”, са митична, но реално съществувала секта с доста спорна философия и вероизповедание. (Именно от термина „хашишин” е произлязла по-късно думата „assassin”, събирателно за „убиец”). Според някои те са били фанатични убийци, изповядващи исляма. Според други, религиозните предпочитания на хашишините са се диктували изцяло от личния им интерес и изгода. Твърди се дори, че техният легендарен водач, известен просто като „Старецът от планината”, е планувал или дори осъществил покръстване на хашишините, просто за да си осигури изгоден мирен договор с тамплиерите, които по това време са владеели Йерусалим. Така или иначе, съвременната представа за хашишините варира в двете крайности – от прекомерна идеализация до прекомерно демонизиране.
Сходно е отношението към техните основни опоненти в Assassin’s Creed – тамплиерите. Едни ги смятат за „най-праведните воини на Христа”, а други за интриганти, лихвари и сатанисти (или поне за последователи на древни вярвания с неясен характер). Но така или иначе, в наши дни е кажи-речи общо прието тамплиерите да минават по-скоро за мъченици и идеалисти, а хашишините – за мрачни, потайни и двулични създания с неясни цели и мотиви.
От тази гледна точка Ubi Soft са се решили на смелата стъпка да опитат да погледнат на събитията от времето на Третия кръстоносен поход от един малко по-различен ъгъл. В историята на Assassin’s Creed именно хашишините са безкористните борци за ред и справедливост, а техните заклети врагове тамплиерите, са злодеите, стремящи се към световно господство… Опа, за малко да ви издам неочаквания обрат в сюжета! Спокойно, не го направих, но обрат наистина има и той е наистина майсторски измислен. Както и целият останал „разказ” на играта, между другото. В центъра на събитията е Алтаир, хашишин, който в самото начало на играта тъкмо е загубил правото си да носи оръжие поради безславната загуба в сблъсъка с група тамплиери. Сега той трябва да си възвърне честта като „отстрани” цели осем ключови персони, замесени в тамплиерския заговор. Между другото, може би ще ви е интересно да научите, че всяка от жертвите на Алтаир е реално съществувала личност, която при това е намерила смъртта си точно в годината, в която се развива действието на Assassin’s Creed. Дали заслугата за това наистина е имал някой хашишин? Кой знае. Във всеки случай – не е изключено.
В играта присъства и друга полумитична личност – предводителят и духовен баща на сектата (ордена, тайното общество?) на хашишините, прословутият Старец от планината. Казано накратко, Ubi Soft са изплели една чудесна мрежа от реалност и фикция, в която просто няма как да не се оплетеш.
Всичко това е съчетано с един от най-убедителните (ако не и най-убедителният) виртуални светове, създавани до момента за нуждите на електронните развлечения. Създателите на играта са пресъздали с почти педантична точност картината на Светите земи от времето на Третия кръстоносен поход. Освен това всеки от градовете в Assassin’s Creed е изпълнен сякаш с реални хора, живеещи своя реален живот, на светлинни години от обичайните за игрите тълпи безмозъчни „зомбита”, облечени в недоизкусурени реплики на „костюмите” от съответната епоха. Въобще Ubi Soft Montreal са дали всичко от себе си, за да ви накарат да забравите, че играете „просто игра” и резултатът от усилията им е ако не потресаващ, то поне нещо, споменът за което трудно ще изличите от съзнанието си в следващите месеци или дори години.
За игра, в която главната роля е поверена на професионален убиец, Assassin’s Creed предлага твърде скромен акцент върху промъкването. Всъщност новото творение на монреалци е много по-близко до Prince of Persia, отколкото до Splinter Cell. В него „стелт”-ът е по-скоро средство да се измъкнеш от преследвачите (и разбира се – да отстраниш набелязаните жертви), отколкото начин да останеш незабелязан. В геймплей механиката на тази част от играта не липсват и някои откровени недомислици, които обаче най-вероятно ще простите много бързо на нейните автори.
Вторият осезаем проблем в Assassin’s Creed е неговата леко недомислена система на ръкопашните схватки. Не че в нея има нещо особено погрешно или пък зле измислено. Но поставени на фона на просто безпогрешната механика, която позволява на Алтаир да се катери по стените и да подскача от покрив на покрив със спиращо дъха темпо, битките с мечове изглеждат някак плоски и недоизпечени. И като си говорим за споменатия по-горе „фрийрън” в средновековен стил, пригответе се да видите и изпитате нещо, с което не сте сблъсквали до момента в коя да е игра (Да, включително и в кое да е от „новите” издания на Prince of Persia). Дори само от тази част на играта би могло да се получи едно страхотно самостоятелно заглавие, което безспорно щеше да се превърне в хит.
Бързам да ви предупредя, че въпреки къде по-скритите, къде по-явни намеци на чаровната продуцентка на Assassin’s Creed Джейд Реймънд, новото творение на Ubi Soft Montreal предлага по-скоро ограничено подобие на „пълна свобода”. Да, вие наистина можете да изберете последователността, в която да убиете ключовите си жертвите, както и кои (и в какъв ред) от страничните мисии да изпълните, но всичко приключва дотам. Никакви алтернативни развития на сюжета, никаква видима промяна в изкуствения интелект на NPC-тата (неиграемите персонажи), нищо. Не че това е задължително нещо лошо. Една по-голяма свобода и „нелинейност” най-вероятно би разводнила в известна степен наистина невероятно увлекателната история на играта. Казано още по-направо – нещата в Assassin’s Creed са си чудесни и такива каквито са в момента.
Друга потенциална заблуда, която се налага да развенчая, са обещанията за около 40 часа „чист геймплей”. Да, може би на най-високата трудност, с чести отскачания до кухнята и с няколко паузи от по час-два за подремване, ще успеете да прехвърлите 25 часовата граница. Реално обаче Assassin’s Creed се изиграва за не повече от 15 часа на средна трудност. Което си е все още солидна цифра по стандартите на съвременните игрални еднодневки.
Всичко останало в тази игра (а то не е никак, ама никак малко) граничи с абсолютния гейм дивелъпърски гений. Нямам идея колко точно е струвало удоволствието на Ubi Soft. Но ако порядъкът е същият, като този на повечето амбициозни нови заглавия, то тогава една прилична част от хората в тоя занаят би трябвало да си „хвърлят трудовите книжки”, както гласеше един ценен лаф от не чак толкова далечното минало.
Автор: Ивелин Иванов