by PC Mania
„В Космоса никой не може да чуе твоя писък“
Това е таглайнът на оригиналния „Пришълец“ от ’79-та година. Филмът разказваше за товарния кораб „Ностромо“ и неговия екипаж, на които бива наредено да направят „спирка“ на непозната планета. Това обаче не води до нищо хубаво и „Ностромо“ се сдобива с още едно живо същество на борда. То е адски бързо, нечовешки силно, може да се катери практически навсякъде, трудно се убива с конвенционални оръжия, а за капак кръвта му е мощна киселина, която прояжда всякакви сплави. Съществото, официално наричано „ксеноморф“, а не „пришълец“, успява да убие всички членове на екипажа освен един… Елън Рипли, която с помощта на своята съобразителност, една огнехвъргачка и малко късмет успява да активира режима за самоунищожение на кораба и да стигне спасителната капсула, след което потъва в криогенен сън.
https://www.youtube.com/watch?v=fZ8dY7YwZXg
Особеното на филма, и това което успява да го класира в категория „хорър“, вместо най-обикновен „слашър“ е чувството за неизвестност и опасност, с което е пропит всеки един от 24-те кадъра в секунда. Напрежението и неизвестността, очакването зад всеки ъгъл да се появи гнусното, лигаво и сляпо създание, както и познанието, че то е там… някъде. Именно това направи „Пришълецът“ толкова добър филм някога. Както и преди съм заявявал, щом има хитов филм, непременно има и поне една игра по него. В случая с любимия ни ксеноморф, те са десетки. Държа да отбележа, че не броя също десетките вариации на тема „Пришълец срещу Хищник“, защото те са повлияни повече от втория филм – „Пришълци“, в който група космически пехотинци… и Рипли отиват на разузнавателна мисия на колония, пострадала значително от мистериозните същества.
Лошото е, че до този момент адекватна адаптация на първия филм така и не е правена. Има няколко куеста, които неособено прецизно следват сюжетната нишка, но го няма онова усещане за несигурност и дебнеща опасност, за което споменах по-рано. Повечето адаптации са повлияни предимно от втория филм и съответно ксеноморфите са на килограм и мрат от по няколко картечни изстрела. Без значение дали става въпрос за игра по конкретен филм или такава, която уж допълва вселената, все стреляме по пришълци. И се получава едно безкрайно меле, което макар да е фън, дори за дай-хард феновете на оригиналния материал, не го интерпретира както трябва. И изведнъж, сякаш от нищото, се появи Isolation.
В Космоса никой не може да чуе твоя писък…
След гръмовния провал на Aliens: Colonial Marines, едно гейм студио, известно със своята поредица стратегии Total War – уж на майтап – подхвърля на SEGA идеята за хорър игра по първия филм. Шегата обаче се харесва толкова много, че Creative Assembly получават зелена светлина за проекта, както и пълен достъп до декорите и архивите от снимките на „Пришълец“. Следва година разработка, като през цялото време идеята е да се пресъздаде атмосферата на филма. Цялата технология в играта е или директно извадена от него, или е базирана на декорите. Мониторите в играта са предимно монохромни, могат да изобразяват само елементарни 3D вектори, а за да са максимално автентични, видео съобщенията са записвани на видеокасети, лентите са намачквани и после дигитализирани. Ето това е старание! И след това предълго интро да видим какъв е резултатът.
Вие сте Аманда – дъщерята на Елън Рипли, която получава вест, че орбиталната станция „Севастопол“ се е сдобила с черната кутия на „Ностромо“. Доказателство за това са единствено последните думи на единствената оцеляла, с които завършва и първият филм. За Аманда обаче това е напълно достатъчно, заради което тя и още двама души от екипажа на кораба, на който работи, се отправят на мисия към „Севастопол“. Както често става по сай-фай игрите, нещо при трансфера се обърква жестоко и нашата героиня се озовава сам-сама на полуизоставената станция. Без комуникация, без инструменти, оръжие или дори фенерче, Аманда поема на изследователска обиколка из „Севастопол“. Или по-точно ние – все пак ние контролираме Аманда.
Станцията изглежда потискаща отвсякъде. Коридорите са пусти, мрачни и в застоялия въздух тегне усещането, че нещо ужасно се е случило тук. Повечето сектори на „Севастопол“ са без енергия, голяма част от осветлението е изгоряло, от тавана висят хвърлящи искри електрически кабели, а тишината се оглася единствено от стъпките и дишането на Аманда, както и от предизвикващо студени тръпки по гърба металическо скърцане на места. Постепенно започват да се появяват трупове, след това и един от малкото оцелели. Неговото име е Аксел и той обяснява, че всичко е отишло по дяволите, екипажът се бори за оцеляване, а той самият бил сигурен, че на станцията има „келър“ – създание, което се крие в сенките и избива всички един по един.
Зад всеки ъгъл, Рипли, зад всеки шибан ъгъл!
Не след дълго разбираме, че е бил прав – опасностите на борда на „Севастопол“ не са една и две. Оцелелите бродят по коридорите с насочени напред автоматични оръжия, готови да вкарат по един профилактичен откос на всеки движещ се обект. След кратка игра на криеница, по време на която Аманда се оборудва с няколко полезни вещи, следва и първия сблъсък, макар и косвен с основния ви противник в играта – ксеноморфът. Да, той е един. И досущ като в едноименния филм, ще го виждате рядко. И ще се надявате да не се налага. Първата близка среща с него е достатъчно впечатляваща и изпълнена с напрежение, че ще ви държи влага доста дълго време. Тук е моментът да кажа, че ксеноморфът е в движение постоянно и се нагажда според вашето поведение и шума, който издавате. Дори да се скриете, дори да му блокирате пътя, той ще ви намери. Рано или късно.
Андроидите, които обслужват станцията също не са в ред. Напълно забравили първия закон на роботиката – в никакъв случай да не нараняват човешко същество, те се обръщат срещу живите. А ако не помните – андроидите в „Пришълец“ са изключително силни и тежки създания. В безизразните червени очи на хуманоидите в Isolation няма омраза, нито гняв. А само заповедта, която сбъгясалият се алгоритъм им дава – убий! Именно това е най-страшното в тях – в повечето игри знаем, че съществата се управляват от изкуствен интелект и не ги възприемаме насериозно. Тук обаче и техниката е срещу вас, а задвижващият я алгоритъм е изненадващо „жив“ и непредвидим. Не бях пищял от уплах скоро, но като ме хвана за крака един вече проверено „мъртъв“ андроид и Аманда се строполи на пода, подскочих и ми се прииска да се скрия под бюрото.
It’s dangerous to go alone, take this
Но стига – вероятно вече ви стана ясно колко пропит с напрежение е всеки миг от играта. Да обърнем поглед и към геймплея. Той се случва от първо лице, единствено число и се изразява предимно в изследване на тъмните коридори на „Севастопол“ и поне в началото – в преодоляване на препятствията по пътя ви към настоящата цел. Ще разбивате компютърни терминали, ще хаквате заключени врати и асансьори, ще търсите ключови карти и ще се промъквате покрай дебнещите ви хора, андроиди и други потенциални опасности. На места има разпръснати разнообразни предмети, които можете да комбинирате и да майсторите от тях полезни нещица – аптечки, заслепяващи гранати, електромагнитен пулс, генератор на шум и други такива чудесии.
За да се чувствате защитени, въпреки че реално няма да сте, има и оръжия – започва се от изпълняващ двойна функция гаечен ключ, минава се през револвер и се стига, макар и за много кратко, до еблематичната огнехвъргачка. Амунициите обаче са страшен кът, а на един андроид му трябват четири-пет изстрела в главата, докато се гътне. Представете си какво се случва, ако срещу вас тръгнат трима, а вие имате седем куршума. Трудно ще намерите повече от 40-ина в цялата игра, а само основната й кампания отнема 12-13 часа. Така че моят съвет е – крийте се и ако ви нападне нещо различно от ксеноморфа – плюйте си на петите и не поглеждайте назад. Шансът за оцеляване е драстично по-голям, отколкото ако решите да се правите на герой.
На разположение имате и подробна – но не прекалено – карта, която можете да ъпдейтвате чрез специални светещи терминали. Дори и без нея обаче, е трудно да се загубите. Не съм сигурен доколко това е плюс, но като се имат предвид размерите на „Севастопол“, е по-добре да я има, отколкото да трябва да помните наизуст цялата станция. Малко по-късно на помощ идва една чудесна играчка – сензорът за движение, който писука тревожно, когато има нещо наблизо. Той, също като картата, оставя доста на въображението. А това е страхотно, защото така реалната му функция е единствено да качи напрежението и да ви накара да се оглеждате трескаво в търсене на визуално потвърждение на влудяващата светеща точка на малкия му екран.
Неземно, като на кино
Графично играта не е най-впечатляващото възможно постижение в индустрията, но пресъздава отлично и в детайл визията на филма. Рядко се срещат ръбчета, текстурите са достатъчно детайлни, ефектите са на място и най-често имат за цел да подсилят въздействието на случващото се по екрана. Самият ксеноморф е доста по-близък до оригиналната концепция на Ханс Гайгър, а ефекта от намачканите дигитализирани ленти е невероятен. Музиката, където я има, също е силно вдъхновена от киното – засилва се и вдига напрежението, когато е необходимо, свири нежно и ненатрапващо се, когато играе ролята на фон. Цялостното оформление по отношение на аудио и видео е дълбок поклон на разработчиците към първоизточника. И това прави Alien: Isolation още по-въздействаща.
Присъдата? Изиграйте това заглавие. Ако не сте фенове на „Пришълец“ или хорър заглавията от този тип, има шанс да не ви допадне, но може да се случи и тъкмо обратното. Ако обаче спите с плюшен ксеноморф и имате закачен facehugger на стената, а кошчето ви за боклук е във формата на яйцата от филмите, не виждам защо си губите времето – пускайте играта още сега!
Автор: Диян Каролев