BioShock

Поеми дълбоко въздух, преди да се потопиш в нещо невиждано

„Човек има право на избор. Аз избрах невъзможното. Построих град, в който творецът няма да се страхува от цензурата, където великият няма да бъде спъван от нищожния, където ученият не ще бъде обременен от дребнав морал. Избрах да построя…
Рапчър*

Но градът ми бе предаден от слабите. Затова, приятелю, питам те… ако животът ти зависеше от това да убиеш невинния, би ли жертвал своята човечност? Ние всички правим избор, но накрая изборите са онова, което ни определя.”
Андрю Райън

1960 г., някъде над Атлантическия океан

Животът е пълен с изненади. В един момент седиш удобно на своята седалка в самолет, летящ над океана, а в другия се бориш за оцеляване в ледените и неизследвани води. Малкият, крехък свят, с който си свикнал и в който се чувстваш защитен, се разтърсва и разбива на малки парченца в средата на нищото.

Водата е ледена. Перка от самолета я пронизва на сантиметри от теб. Нечий куфар се спуска бавно към дъното на океана. За миг настава тишина, затваряш очи. „Какво правя тук? Какво се случва с мен?” Тези въпроси нямат значение. По-важно в момента е искаш ли да живееш. Да? Тогава изплувай на повърхността… Там те очаква надеждата.
Изглежда ти си единственият оцелял. Съвсем наблизо, на фона на мъртво бледата луна, се извисява малък фар. Кой по дяволите би построил подобно нещо по средата на нищото? Няма значение. Това изглежда е единственото ти спасение. Животът понякога може да бъде изключително несправедлив. Но човек почти винаги получава втори шанс. Въпросът е как точно ще постъпи с него…

Вместо да умреш от хипотермия, ти решаваш да влезеш в батисферата, намираща се в самотния фар. Около нея тихо се носи мелодията на “La mer”, която ще те отведе до нещо невиждано. До града на неограничените мечти, построен на дъното на океана… Или поне така изглежда на пръв поглед.

Добре дошли в Рапчър

Възможно ли е да съществува идеалното общество? Място, в което да не се чувстваш ограничен от оковите на реалността, където възможностите ти се оценяват достойно, където можеш да постигнеш онова, което желаеш, стига да го искаш? Където никой няма да те нарани или остави сам…?

Мечтата на един човек. Рапчър е бил замислен като идеалния град, в който творци от всякакъв род да могат живеят и да създават. Но нещо се случило и нещата ужасно се объркали…
Точно в такова състояние ще завариш подводния град на Андрю Райън.

Една утопия в процес на самоунищожение. Хората са полудели и безцелно бродят по коридорите и сградите на Рапчър, често мърморещи си несвързани и неразбираеми неща. Дълбоко в себе си те знаят, че никога повече няма да могат да излязат на повърхността, но въпреки това все още продължават да се надяват. ADAM – най-ценният ресурс на това място, извличан с помощта на неизвестен до момента подводен паразит – ги е променил до неузнаваемост. И те съзнават това. Но какво биха могли да направят? Вече е твърде късно. Те ти се нахвърлят, сякаш искат да ги убиеш и да ги отървеш от това тяхно бегло подобие на съществуване. Започва битка за оцеляване.

20 000 левги под водата

Още в първите няколко секунди BioShock те грабва здраво за ръката и те повежда към дъното на океана, за да те въвлече в едно необикновено, направено с изключителен стил приключение. В огромна част от времето нямаш никаква представа кой си и какво по дяволите правиш тук.

Но желанието да разгледаш неизвестното, да научиш повече за съдбата на нещастните хора, пленени в този подводен затвор от идеалистичните виждания на един човек, и в крайна сметка да се измъкнеш жив, е по-силно от каквото и да било.
Често ще откриваш аудиозаписите на някогашните обитатели, повечето от които вероятно отдавна са загинали. Техните самотни гласове пронизват подводната тишина, а историите им смразяват кръвта.

Нещастна жена, проклинаща в навечерието на Нова година деня, в който е последвала своя любим в този подводен гроб, докато нейният стон не бива постепенно заглушен от празнуващите настъпването на 1959-та. Разсилен, разказващ за замръзналите тръби и океанската вода, постепенно проникваща през стените на Рапчър – едно пророчество, което постепенно се превръща в реалност. Сякаш водата иска да погълне и унищожи града, който на фона на величествените рифове и необикновените морски създания, плуващи край него, изглежда неестествено зловещ и чужд. Един социален експеримент, обречен на провал още от самото начало.

Генетично подобрен шутър

Битките са пиковият момент от геймплея на BioShock. И ако искаш да им се насладиш максимално, обещай ми, че ще експериментираш. Че ще отприщиш въображението си и ще използваш всичко, което видиш, срещу нещастните обитатели на Рапчър, превърнали се в генетични изроди. Околната среда е твоето най-мощно оръжие.

Разполагаш със стандартен на пръв поглед арсенал от револвер, помпа, арбалет и картечница, но всяко от едно от тези оръжия може да бъде зареждано с три вида муниции. Наред с тях ще използваш и необикновените плазмиди (те изпълняват ролята на свръхестествените псионични способности от System Shock 2), без които оцеляването ти в Рапчър е невъзможно.

А накрая – с помощта на екипираните от теб тоници, слотовете са ограничени, не забравяй – ще увеличаваш разрушителните ефекти на плазмидите или ще подобряваш героя си по някакъв специфичен начин (например ще го правиш по-бърз или пък дори невидим, ако застанеш неподвижен). Но именно успешното съчетание на този нестандартен арсенал от оръжия и магически способности с абсолютно всичко, което те обкръжава, отличава BioShock от масата стандартни шутъри.

Разрушителната стихия на плазмидите

Подпали противниците си с един от най-полезните плазмиди и гледай как тичат към водата, за да потушат пламъците. Още са живи? Бързо, пусни им една светкавица и ги остави да се гърчат – водата е чудесен проводник на електричество. Някой изсипва дъжд от куршуми срещу теб?

Използвай телекинезата и постави пред себе си предмет, който да ти послужи за щит, или пък ако е достатъчно тежък, замери го към стрелеца. Останалото е въпрос на нютонова физика.
Но това не е всичко. Хаквай защитните оръдия или летящите наоколо ботове с помощта на простичка, но елегантна мини игра, за да ги накараш да атакуват противниците ти. Поставяй капани навсякъде, където можеш, и примамвай жертвите си в тях, за да излетят към тавана и веднага след това да им вкараш малко олово със своята помпа.

Използвай плазмида, който кара обитателите на Рапчър да полудяват и да се бият помежду си, а после се телепортирай на безопасно място и отдъхни за миг, докато решиш как точно да ги обезвредиш.

Цената на силата

Уви, нищо в подводния град не е безплатно. Ще бъдеш принуден да закупуваш по-голямата част от плазмидите и тониците с помощта на ADAM като единственият начин да се сдобиеш с него е чрез Малките сестрички. Това са дребни момиченца с гигантски спринцовки, с чиято помощ извличат суровия ресурс от телата на мъртвите. Те бродят из опустелите платформи на Рапчър и макар и да изглеждат беззащитни и невинни, въпросните изчадия са едни от най-коварните ти противници в играта. Те са неотлъчно следвани от своите пазители – Големите татковци. Това е най-страховитата и запомняща се двойка, появявала се някога в компютърна игра.

Големите татковци – тези тромави на пръв поглед гиганти, нахлузили металния си водолазен костюм и въоръжени с огромна бормашина, вместо ръка, са готови на всичко, за да защитят своето момиченце. Така че в момента, в който проявиш и най-малкият признак на агресия към него, те ще се втурнат с ужасяваща и неочаквано голяма скорост към теб, за да ти нанесат мощен и често фатален удар. Така че ако искаш да стигнеш до Малката сестричка, първо ще трябва да победиш нейния

Голям татко, което въобще не е лека задача. Очаквай да умреш не веднъж и два пъти по време на своите опити. За щастие, когато това се случи, ще бъдеш съживен в най-близката вита камера с част от кръвта си и с мъничко EVE – серумът, необходим за захранването на плазмидите. Оттук насетне може да се върнеш в битката отново, като Големият татко ще е точно на толкова кръв, на колкото си го оставил.

„… изборите са онова, което ни определя”

Дали ще решиш да спасиш или унищожиш тези малки момиченца? Това е основният морален въпрос, който BioShock задава. Ако проявиш съчувствие и им помогнеш, те ще ти дадат част от своя ADAM. Но ако се полакомиш и ги убиеш, ще получиш двойно повече от безценния ресурс. Внимавай, твоето решение ще се отрази на съдбата на целия Рапчър и съответно ще промени края на историята в BioShock. Какъв ще бъдеш – така бленуваният спасител на подводната колония или тъмният ангел, който ще я обрече на гибел?

Каквото и да решиш да правиш, знай, че ако въобще някога успееш да се измъкнеш от Рапчър, повече никога няма да бъдеш същият човек…

Градът оживява

Визуално BioShock е мрачна, стряскаща и много, много красива. Малките детайли, с които е изрисуван и напоен светът на Рапчър, ще те карат да се спираш на всяка втора крачка. За да се полюбуваш на океанското дъно през гигантските прозорци, простиращи се чак до тавана. За да се възхитиш на прецизността, с която всяко едно кътче в помещенията, е пресъздадено в стил Арт Деко и уловило безпогрешно атмосферата на 60-те. Или просто за да се наслаждаваш на едни от най-добрите водни ефекти, правени някога.

В звуково отношение BioShock отново се извисява класи над всички останали. Просто застани на едно място, заслушай се за миг и ще разбереш за какво ти говоря. Трополенето на малките капчици, отчаяният стон на някой от нещастните обитатели на Рапчър, носен от ехото, тихото пращене на постоянно премигващата луминесцентна лампа, някога изпълнявала ролята на сияйна реклама. Всеки звук е въздействащ по свой собствен начин.

Произведение на изкуството

BioShock е елегантна и едновременно с това – страховита сингълплейър игра в пълния смисъл на тази дума. Тя разбива със замах клишетата, които сме търпели толкова време в огромна част от шутърите, появили се през последните години. В нея няма просто поредния мултиплейър режим, добавен просто за пълнеж. И това е добре, тъй като авторите са се съсредоточили изцяло върху създаването на най-силното солово изживяване, което можеш да си представиш.

BioShock е заглавие, с което всички разработчици ще трябва да се съобразяват занапред. То спокойно може да бъде наречено изкуство. Шедьовър, който те кара да се замислиш, който оставя траен отпечатък в твоето съзнание.

Автор: Владимир Тодоров