50 години Accept в 45 години НДК

Шестнадесет години.

Точно толкова време измина откакто видях Accept за последен път в Каварна. По стечение на обстоятелствата краят на турнето им и най-последният концерт с Удо Диркшнайдер на вокалите (към тогава). Умората им личеше и концертът не беше нещо кой знае колко експлозивно, но не съм чул никой да се оплаква от събитието – та това беше Accept. С Удо.

Превъртаме лентата леко напред, бандата намери (назначи?) нов вокал в лицето на Марк Торнийло и издадоха вече цели ШЕСТ албума с него. Когато излезе „Blood Of The Nations“, слушайки го, си мислех, че ако това чудо бе изпекло в средата на 90-те, ужасната ера, в която хеви метълът се подчини на клонинг формулата на Helloween и Gamma Ray и генерално ме отврати от себе си, нямаше да настъпи, или поне не с такъв размах. Следващите тави поддържат едно доста добро ниво с вариращо качество, с отклонение не повече от пункт надолу или нагоре. Единствената малко по-сероиозна критика и „негативно“ нещо, за което си говорехме с други хора, е че Торнийло „заби“ в една права линия и звучи идентично във всеки един албум. Малко като робот.

Превъртаме лентата още малко до 2026-а година и стигаме до концерта на Accept в НДК.

На 45-ата годишнина от създаването на НДК,
отпразнувахме с честването на 50-атата годишнина от създаването на Accept.

Мозъкът ми леко се счупи при приемането на тази информация, поради което реших да я споделя, в случай, че е имало някой, който да я е пропуснал.

Никога не съм бил на концерт в НДК.

Бил съм на един театър далеч назад в годините, като ученик (на „101 далматинци“, хаха). Новината, че ще трябва да изкарам концерта СЕДНАЛ (всъщност бях прав пред седалката, но пак) ми докара възкисел привкус в устата, който трябваше да отмия с бира. И тук идвам до една от двете ми най-сериозни критики, които имам към това събитие: не можеш да имаш подобен концерт, с общо взето разпродадена зала, и за хидратацията на тези хора да разчиташ на по една вендинг машини пред всеки ход (надявам се да е имало пред всеки вход). Още повече, вътре хора с напитки не се допускаха. Посред лято. Да, имаше климатик и температурата беше перфектна през цялото време, но концертът продължи два часа. Не знам какви са им изискванията от НДК-то на културата и колко това е тяхна вина, но сме 2026-а година. Абсолютно недопустимо е да няма организирано НЕЩО като напитки. Най-малкото вода.

Което ме отвежда до мърча: тук сигурно вината е повече на бандата, но щанда го намерих СЛЕД концерта, по случайност, докато чаках да изпия по бира с познати. Мислех, че хората се редят на гардероб, както в отдела, от който идвах. Не – оказа се, че това бил мърчът. Нямаше никакъв искаран плакат отпред, нещо, което да те насочва към „ЕЛА И СИ КУПИ!“ И бяха останали около десет тениски от един модел. Поклатих глава и пропуснах.

Самият концерт беше (изненада) изключително шлифован и професионален,
но не и безсърдечен, като при някои други банди, които съм гледал наживо, макар и контактът с публиката да не изобилстваше и да се разчиташе повече на разпевки. Което, това е Accept, нали.

Шоуто започна по часовник с Metal Heart (да я отметнем по-рано, за моя радост; шаут аут към Чико, който я изпусна за една бройка поради извънредна ситуация – оправяй се бързо), продължиха с Teutonic Terror, което леко ме „стресна“, тъй като бях дошъл за стари хитове (съдете ме) и след кратка информация за предстоящия двоен, юбилеен албум с презаписани класически песни, по случай половинвековната годишнина на бандата, продължихме с класики като Restless and Wild и London Leatherboys (маркнах доволно), вкараха едно бързо медли и държаха цялата зала на крака с класика след класика: Son of a Bitch, Love Child, Up to the Limit, Breaker.

Някъде по това време видях едни познати малко по-напред в залата и реших да сляза към тях, за да си куфеем заедно. „Не!“, рече и отсече охранта и ме върна в изходна позиция. Тъпо.

При звуците на Princess of the Dawn залата изригна – като цяло това бе (изненада) най-ентусиазирано приетата песен от цялото шоу. Крайъгълен камък в историята на метъла въобще. Щеше ми се да я бяха разтегнали за още пет, десет, петнадесет минути, но нейсе – мързели.

Искам да отделя и някой ред за Улф (Вулф, Волф?) Хофман – един от най-добрите и „непризнати“ китаристи в историята на класическия хеви метъл. Заигравките му с класическата музика и изкарването и по такъв начин пред „модерното“ общество е нищо по-малко от гениално, макар и солото му тази вечер да не блестеше особено. Наградата е за цялостно творчество и композиране въобще. И доколкото навремето, в Каварна, не остана съмнението кой всъщност е фронтменът на групата Accept (да, тогава той доминираше с присъствието си над Удо), тук бе дал една идея назад, бе „улегнал“ и не бе толкова солидно стъпил в тази си роля. Може би дори се забавляваше малко повече от тогава, когато, предполагам, е имал доста други, не особено цветни мисли, в главата си.

Началото на финалната тройка зададе Fast as a Shark, за която ранните ми детски спомени от село, бяха оживените разговори на батковците (класическите хеви метъл копелета), как парчето имало „нецензурирана версия“ (цензурираната версия звучи като „Son of a witch“, нямам спомен как бе процедирано с „Kiss my ass“), която тогава поради някаква причина бе трудно да се намери там, и как някой си щял да ходи до София, защото познавал един, който познавал друг, дето знаел трети, от когото да вземе оригинала. Златни години, ако питате мен. Тук, на това изпълнение, Марк пусна надуваема акула из публиката. За секунда се почувствах като на грайнд концерт, само дето повечето хора явно не успяха да схванат майтапа и акулата пътуваше доста мудно из залата. Все пак направи пълно кръгче и се прибра обратно в клетката си.

Концертът завърши с Balls to the Wall (където съм сигурен, че от тавана леко порони мазилка) и I’m a Rebel. Цялата зала на крака, юмруците високо в тавана, гърлата реват на максимална октава, китарите заглъхват, светлините угасват.
Това бе Accept през 2026-а.

Определено шоу за по-възрастните фенове на класическия хеви метъл (видимо и по средната възраст на публиката в залата) и в крайна сметка НДК бе може би избрана доста удачно – ако не друго, звукът бе СТРАХОТЕН. Но някак се и почувствах като на концерт на Deep Purple или някой подобен рок динозавър (и аз ли съм динозавър вече?). Доста странно усещане.

Чакам да видя как ще звучат презаписаните версии на тези феноменални класики. Може би малко по-скептично, поради достата такива експерименти на банди през години, с главно негативна успеваемост. Ще имаме ли някаква нова аранжировка, вкарана някаква свежест, или ще направим 1:1 презапис на половин вековни класики? Има още два-три месеца докато разберем този отговор. Аз оставам със звучащия от колоните ми (и низвергнат в сетлиста) „Objection Overruled“.

Мисля да си заредя и „Death Row“, всъщност, за double whammy-то на низвергнатите от програмата албуми, хахаха. 👌

А Вие кой албум на Accept ще си пуснете днес?

Tracklist:
Metal Heart
Teutonic Terror
Restless and Wild
London Leatherboys
Midnight Mover
Run If You Can
Monster Medley: Monster Man / Aiming High / Wrong Is Right
Hellhammer
Son of a Bitch
Love Child
Fight It Back
Up to the Limit
Breaker
Neon Nights
Princess of the Dawn
Classic Medley: including Demon’s Night / Starlight / Losers and Winners / Flash Rockin’ Man
Pandemic

Encore:
Fast as a Shark
Balls to the Wall
I’m a Rebel