Assassin’s Creed Valhalla

Първият ми досег с Assassin’s Creed беше любов от пръв поглед. Brotherhood ми беше първата игра от поредицата като и до днес тя си остава моят личен фаворит. Преигравал съм я десетки пъти и буквално знам мястото на всяко камъче в ренесансов Рим. Играта толкова ме беше впечатлила на времето, че когато подхванех която и да е нова игра си задавах само един въпрос – По-добра ли е от Brotherhood-а? Минаха години, но всяка една частица от нея продължи да бъде специална за мен, а Ецио Аудиторе остана мой приятел за цял живот. Просто шедьовър!

Превъртаме времето с две години напред, подминавайки две неособено успешни игри и стигаме до втория пик на поредицата – Assassin’s Creed Black Flag. Това е играта, която първа дръзна да поеме в нова посока и да направи промени във формулата, установена от Assassin’s Creed II. Приключенията на Едуард Кенуей бяха солидни и добре написани, но като цяло Black Flag беше твърде разпиляна и разфокусирана, поне за моя вкус. Unity също подходи смело и се опита да освежи геймплея, но за жалост стана жертва на твърде големите си амбиции и неособено доброто си техническо изпълнение.

Годините си минаваха, поредицата тъпчеше на едно място и поради кратките срокове за разработка всяка следваща игра губеше от блясъка на някога великолепната Assassin’s Creed.

Преди 3 години от Ubisoft решиха да направят тотално различна игра, носеща същото име, и успяха също толкова тотално да ме загубят като фен на поредицата. Не ме разбирайте погрешно, в първите няколко дни след като Origins излезе се чувствах като малко дете. Не спирах да се взирам в картата на древен Египет и да я изследвам надлъж и нашир. Да посетя, макар и виртуално, Александрийската библиотека и храмът в Карнак си беше сбъдната мечта. Опитах се да дам колкото се може повече възможности на Origins да ме заинтригува и впримчи с геймплея си. Въпреки всички тези опити, това вече не беше моята игра. Не можех да свържа името на любимата си поредица с това, което с случваше на екрана. Ubisoft постигнаха целта си. Assassin’s Creed окончателно бе скъсала с корените си. Бе скъсала и връзката си с мен.

Приключвам с неособено ласкавите встъпителни думи

и ще се опитам да насоча вниманието ви към обекта на днешното ревю – Assassin’s Creed Valhalla, 22-та по ред игра от именитата поредица за асасините, която обещава да ни отведе в тъмните векове от историята на Англия, по времето на викингските нашествия.

Нямаше как да не драснем няколко реда за Valhalla. Дори само мисълта да се възползваме от удобния случай да се присмеем на името на главния протагонист в играта (Ейвор), чието звучене твърде много наподобява това на любимата на поколения българи червена салата от чушки и домати (айвар), ни изпълва с желание. 

Играта ни пренася във втората половина на 9 век – времена на смут и на една мръсна и воняща средновековна Англия. AC Valhalla определено улавя този дух. Този път Ubi подхождат малко по-реалистично, за разлика от Origins и Odyssey, които ни представиха древен Египет и древна Гърция, такива каквито ги познаваме от книгите и филмите. Населението на Англия е изстрадало и разединено. Навсякъде се шири мръсотия, бедност и мизерия. Животът на хората е тежък и труден, а за капак на всичко викингите са решили да си търсят нов дом. Точно такава е представена Англия във Valhalla – слаба и трепереща пред завоевателите от Севера.

Гмурнете се в спомените на Айвар, ъъъ…пърдом Ейвор.

Традиционната за серията съвременна повествователна нишка отново е тук, като този път дори е интригуваща и представя нещата в развитие (за разнообразие), но събитията както обикновено се случват основно в миналото и се въртят около Ейвор и по-големия му(ѝ) брат Сигурд. Те са двама свирепи викингски войни, поели по пътя на величието и вечния живот във Валхала. Приключението им започва сред заснежените върхове на Норвегия. Сигурд е роден с желанието да царува, но съдбата има други планове за него. Воден от гордостта си, той не се подчинява на новия крал – обединителят на Норвегия и решава да търси късмета си на запад. Сигурд увлича Ейвор със себе си и така двамата тръгват да търсят късмета си в Англия.

Първият важен избор пред който играта ще ви изправи е какъв да бъде полът на вашия герой. Няма смисъл да му мислите много много, понеже нищо не е окончателно. Във всяко едно време от приключението, ще имате възможност да сменяте пола на героя си. Този път Ubisoft са решили да променят тактиката и може би да съкратят времето за разработка. Така, за разлика от Assassin’s Creed Odyssey, където мъжкия и женският игрови персонажи бяха две напълно различни личности, във Valhalla единствената разлика в тях е външният им вид и гласовете им.

Доста от ревютата на западните медии възхваляват женската версия на Ейвор. Репликите и на двамата са напълно идентични, но според колегите Сесил Стенспил, озвучаваща женския вариант, влиза под кожата със своето вдъхновено изпълнение. За разлика от тях, аз реших да играя с мъжа Ейвор и мога да ви кажа, че нямам никакви забележки. Дрезгавият глас на Магнус Бруун, който може и да ви е познат от телевизионната поредица „The Last Kingdom“ си пасва перфектно с физиката и характера на героя. Дори смея да твърдя, че Ейвор е един от по-добрите игрални персонажи в поредицата и без проблеми може да оспорва второто място с Касандра от Odyssey, но все пак далеч назад зад Ецио.

Като цяло героите в играта са написани на прилично ниво.

Много от NPC-тата които ще срещнете по пътя си са пълнокръвни персонажи. Всички те имат своите мотиви и вътрешни борби, както и свои собствени планове, които може и да не ви се понравят. Решението на Ubisoft да отделят 2 години за разработката на играта им се отплаща. Личи си, че сценаристите са имали достатъчно време на разположение, за да изпипат историята и персонажите, но не очаквайте нищо специално.

От друга страна Valhalla е някакси недодялана. В никакъв случай не става дума за технически проблеми, като тези които помним от Unity, но Valhalla спокойно можеше да бъде забавена с месец два, през което време повечето дразнещи гличове и бъгове да бъдат отстранени. Напълно съм наясно, че толкова комплесна игра с огромен свят (почти колкото този на Odyssey) няма как да бъде полирана до съвършенство. Взимам под внимание и факта, че големи порции от заглавието са разработени по време на пандемия от различни студия, но няма как да си затворя очите пред факта, че този път технически играта е малко под нивото, което сме свикнали да виждаме от Ubi. Чупещи играта бъгове за щастие няма, но пък ИИ е все така традиционно за поредицата глупав и е извор на множество комични моменти.

Структурата на играта е малко по-различна в сравнение с предишните части.

Главната цел на Ейвор и Сигурд е да се заселят трайно на английска земя, затова и създават селището Ravensthorpe. Тук е мястото, където ще прекарвате най-много време когато не изпълнявате куестове. По своя замисъл то е подобно на лагера на Холандеца от Red Dead Redemption 2, както и на вилата от Assassin’s Creed II, но с тази разлика, че тук голяма част от играта се върти около него. Ravensthorpe е вашето малко кралство, в което ще се разпореждате както намерите за добре. Но както знаем с привилегиите идват и задълженията. Ако искате това ваше малко китно селце да процъфтява и да се разраства, ще трябва непрестанно да се трудите. За да осигурите спокойствието си, ще се наложи да сключвате мирни договори с околните региони, контролирани от викингски племена и англо-саксонски владетели. Кой ще е следващият регион, в който да упражнявате своите дипломатически умения, може да изберете от т.нар. Alliance Map, която се съхранява във вашата щаб-квартира. За да спечелите уважението и респектът на околните владетели, ще се наложи да изпълнявате мисии за тях. В това се състоят и голяма част от основните куестове в играта. Във Valhalla те са групирани в отделни глави, а всяка глава обхваща събитията в отделен географски регион.

Освен това, ще се наложи да се грижите и за добруването на хората си, като изпълнявате кратки мисии за тях, като по този начин ще ги опознавате и ще печелите симпатиите им. Строенето на сгради в Ravensthrope, ъпгрейдването им и разкрасяването на града чрез постаменти и козметични украшения имат важно значение. Чрез тях ще привличате нови заселници от различни краища на кралството. Някои от тях са търговци и ще ви предлагат рядка и екзотична стока, а ако им покажете гостоприемство, ще можете да се възползвате от ексклузивни отстъпки. Друга част от заселниците са занаятчии и ако им построите хубави работилници и изпълните един – два куеста за тях, ще ви се отблагодарят подобаващо като изработят нова екипировка или подобрят старата ви такава. Куестовете които ще изпълнявате за вашите хора ще ви помогнат да ги опознаете и постепенно ще изградят чувство за общност. Също така, ако се харесате прекалено много на дадено NPC, може да получите и възможност да понамачкате чаршафите, независимо от пола му. Общо взето цялата работа с управлението на селцето е изненадващо комплексна, но и изключително интуитивно поднесена.

Трябва също така да отбележим, че Ubi са се опитали да изчистят играта от скучните и повтарящи се странични куестове. На тяхно място, във Valhalla имаме т.нар World Events, които представляват разпръснати по картата „точки на интерес“ (POI), които се активират след като се доближите до тях ( Наподобявайки страничните мисии в Red Dead Redemption на Rockstar).

RPG формулата на играта е все по-изчистена.

За да ъпгрейдвате екипировката си и да разраствате града си, ще са ви необходими материали и ресурси. Като всеки себеуважаващ се викинг Ейвор няма да си цапа ръцете (с кал), за да си набави това което му е необходимо, а ще го вземе със сила от по-слабите, плячкосвайки околните села и манастири. За да организирате нападение над някое поселище трябва да сберете бойните си другари и да ги повозите из речните плитчини в „дългата си лодка“. Когато си набележите някое китно селце , което прекалено много се набива в очите ви със просперитета си, само трябва да надуете бойния рог и да обявите атака. В следващия миг вече се хвърляте напред с вашите побратими, за да убивате и опожарявате де що сварите. Голям интерес предизвиква факта, че играта ви позволява да палите и разграбвате къщи наред, но ако убиете свещеник всичко приключва моментално и трябва да рестартирате. Плячкосването приключва успешно когато отворите всички златни сандъци в селото или манастира, съдържащи сурови материали и провизии. Имайте предвид, обаче, че от манастирите има повече келепир.

Играта не е луут базирана както предишните две и няма да ви затрупва с екипировка и нови оръжия на всяка стъпка. За сметка на това ще трябва да събирате ресурси, за да ъпгрейдвате оръжията и броните с които разполагате, както и да ги окичвате с най-разнообразни руни.

Специалните умения също са кът и за да станат част от арсенал ви, първо трябва да ги откриете. Те са скътани навсякъде из картата. Ако не искате да ги пропуснете и да се лишите от възможността да отстранявате противниците си по-най ефектните и брутални начини, ще трябва добре да се оглеждате внимателно и да обръщате с краката нагоре всеки виртуален квадратен сантиметър земя, за да намерите специалните книги които ще ви дадат познанието. Така получавате и смислено извинение да не бързате и да ръшвате играта.

Имате си и цяла вселена с пасивни умения.

От Ubisoft са се опитали да направят едно от онези огромни дървета с пасивни умения, които са супер модерни и каквито имат всички ARPG от последните няколко години. Е опитали са, това им го признаваме, ама леееко са си оставили ръцете. Дървото е разделено условно на няколко „съзвездия от пасивни умения“, повечето от които са базови и подобряват статистиките на Ейвор незначително. В центъра на всяко „съзвездие“ има по едно „голямо“ умение, което ви дава някакво по-осезаемо предимство като например възможност да луутвате автоматично телата на противниците си след смъртта им и други такива полезни неща, които ви спестяват време. Друг проблем на тази система е, че преди да „отключите“ някое съзвездие, практически няма никакъв шанс да знаете какви умения се крият в него и така лесно може да пропилеете точките си за ненужни умения. Няма място за паника, тъй като от Ubisoft са се сетили да включат опция за „ресетване“ на уменията само с едно задържане на правилния бутон.

Лека полека и нещата стигнага до (бой)ната система, която както подобава на едно истинско викингско приключение е доволно брутална и кървава. Още в първите няколко часа ще загубите бройката на всичките разполовени черепи и смазани кости, които ще видите на екрана. Кръвта ще се лее с галони и ще се уловите да сравнявате кое оръжие изпраща противника във Валхала по по-брутален начин. Отначало движенията на Ейвор може да ви се сторят дървени и ограничени, а битките скучновати и това ще е напълно вярно. Чак след като откриете доволно количество от гореспоменатите скрити специални умения и съберете солиден арсенал от смъртоносни движения, ще развиете апетит към битките. С пяна по устата и замъглен поглед от хвърчащата във всички посоки кръв, ще нижете поредица след поредица смъртоносни движения и със всяко развъртане на боздугана ще се доближавате все по-близо и по-близо до Рая за викингските войни.

Стелт механиките,

които едно време гордо изграждаха гръбнака на геймплея на поредицата и този път са се скрили срамежливо в ъгъла, плачейки сякаш са наказани. Емблематичният за серията hidden blade се завръща, а дори по-учудващ е факта, че от Ubisoft са решили да ни върнат възможността за стелт убийства с един удар (на цената на досадните Quick Time Event-и). Завръщат се и някои добре познати ни механики, като възможността за сливане с тълпата и отвличането на вниманието на стражите чрез подхвърляне на предмети. Но до прибягване към услугите на стелт механиките има смисъл само в една шепа куестове. От няколко километра се вижда, че Valhalla не е била проектирана от създателите си с идеята да бъде играна в стелт режим и дори и да проявите инат, единственото което може да постигнете е да загубите време и да си скъсате нервите.

Обсадите бяха една от най-обсъжданите и очакваните с интерес геймплейни механики. На хартия те звучат повече от любопитно и добавят към средновековното усещане на играта, но само на хартия. Имайки предвид, че като цяло Assassin’s Creed Valhalla се опитва да не ви води за носа и да ви даде относителна свобода в изпълнението на куестовете и напредването в играта, скриптираният характер на обсадите ги кара да се усещат „кухи“. Навярно първите пъти в които ще участвате в разбиването на портите на дадена крепост, ще бъдете впечатлени от кинематографичността и епиката на всичко което се случва около вас, но точно от там идва и проблемът за който споменах две изречения по-нагоре.

Представете си следния сценарий. Заедно с другите викинги и с помощта на стенобитна машина най- накрая успявате да пропукате градските порти. Всичките ви другари реват от възторг и очакват да ги поведете. Промушвате се сред останките на вратите и какво да видят вашите очи – половината от хората ви вече са се телепортирали от вътрешната страна на стените и дори са успели да си заформят малко развлечение с противниковите войници. Това разбира се веднага ви вади от атмосферата и разбирате, че трябва да изпълните определен брой задачи, за да завземете успешно крепостта. Общо взето дори да кривнете и на милиметър от пътя, който разработчиците са ви начертали, нещата започват да се чувстват като съшити с бели конци.

Дойде моментът да размажем Ейвор на филия.

Без да си кривя душата мога да обявя Assassin’s Creed Valhalla за едно от по-добрите асасински преживявания. Интересният исторически период, относително дългият ( по критериите на Ubisoft) етап на разработка и всичките новости и хрумки, които разработчиците са вкарали в играта правят Valhalla едно прилично заглавие, в което ще прекарате няколко приятни часа, но не очаквайте нещо, което да задържи вниманието ви задълго.

Все пак, поредицата се усеща изморена от поне няколко години и ако наистина най-доброто нещо, което от Ubisoft могат да ни предложат е едно прилично заглавие, то със сигурност трябва да спрат поточната лента поне за миг и сериозно да се замислят над бъдещите си планове, касаещи поредицата Assassin’s Creed.

Автор: Петър Хайтов