The Last of Us Part II

Когато се появи през 2013 г., The Last of Us пожъна колосален успех. Джитката спечели над 200 награди “Игра на годината” (както сама ще се похвали година по-късно върху обложката си за PlayStation 4 изданието), но по-важно – спечели сърцата на огромен брой фенове. Това се дължеше основно на факта, че на пръв поглед стандартната формула – екшън в зомби апокалипсис – беше разказана по напълно уникален начин, изпълнен с драма, интересни персонажи и много лични моменти. Мнозина не очакваха от авторите Naughty Dog нещо такова – допреди това, студиото беше известно с язовеца Crash Bandicoot от едноименната игра и мъжката Лара Крофт: Нейтън Дрейк от Uncharted – все добри заглавия, но не точно върха на драмата.

The Last of Us наистина може да послужи като учебник за това как да бъде разказана една история – и казвам това като човек, който всъщност не харесва тази история. Точно така – не обичам игри, филми или каквото и да било друго за зомбита или зомби апокалипсис: за мен те започнаха като една измъчена метафора за консуматорското общество, в което живеем, и след много метаморфози в момента са просто безмозъчно (ха-ха) екшън зрелище, тъй като никой няма морални или други задръжки да отстрелва вълни от немъртви. Но, въпреки това, съм длъжен да призная майсторството, по което е разказана историята в The Last of Us. Това се дължи в огромна степен на факта, че всъщност… това не е история за зомбита. Това е сюжет, който се развива по време на зомби апокалипсис, а това със сигурност не е едно и също нещо.

Преди да ме разпънете на кръст – да, знам че противниците ни в The Last of Us технически не са зомбита, защото не са съживени трупове на мъртъвци, а инфектирани от гъбни спори живи хора, но идеята е същата.

Та, зомбитата са просто фонът, на който се разкрива действието и отношенията между двамата главни герои в оригинала – застаряващият загубил всичко мъжкар Джоел и малкото момиче Ели, което е малко на ръст и години, но по цинизъм е на възрастта на родна пенсионерка. Истинската фабула е какво се случва между тях двамата и между тях и останалите живи, незаразени хора. Защото зомбитата са ясни – те са безмозъчни и се опитват да те нахапят, защото така им говори хипнотичната гъба, растяща в мозъка им. От друга страна, жестокостта, липсата на емпатия, нихилизма и садизма са черти, които притежават само живите и по-страшното е, че те го правят по собствен избор, а не по принуда.

И двамата герои са едновременно чистият архетип-клише, който бихме очаквали от тях, но също така и неговата противоположност. Какво искам да кажа – да, Джоел е корав и безкомпромисен мачо, който стреля и върти желязна тръба без да му мигне окото, както и може да се очаква от герой в екшън игра. Същевременно обаче не е трудно да се разбере, че той не би избрал този живот за себе си и би дал всичко, за да се върне двадесет години назад в миналото, когато започва целия ад, и да си живее спокойния и скучен живот на застаряващ дебелак от средната класа. Понеже това е невъзможно, той прави следващото най-добро в неговите очи – става бащинска фигура на Ели. Той не иска да е екшън герой, но се налага.

Ели е дори още по-интересна: тя е родена след началото на апокалипсиса и не познава друг начин на живот. За разлика от по-възрастните персонажи и самия Джоел, тя си няма на идея какво е спокоен и скучен живот в предградията. Да, тя е малка и беззащитна, на години и от геймплейни съображения, но реално животът я е закалил до степен, до която не можем да кажем, че тя е просто малко момиченце. Тя е и клишираният образ, и неговата противоположност.

Но преди да превърна този материал в едно гигантско литературно-интерпретативно съчинение, ще кажа само, че краят на оригиналната игра ме жегна чувствително. И до ден днешен не знам дали го харесвам или не. Отново, не защото не е добре разказан, а точно защото е разказан толкова добре, че тръгна против изградените ми формули как трябва да изглежда един край на история за зомби апокалипсис.

Това ни довежда и до настоящата тема – продължението The Last Of Us, част втора. Вероятно, като не кръщават играта просто The Last of Us 2, а подчертават нейната, ъм, частност, авторите искат да ни подскажат, че това не е просто продължение, а че двете половини формират едно цяло. А може и просто да са искали да са екстра претенциозни, знам ли. Играта беше обявена още през 2016 г. и след редица забавяния трябва да се появи на 29 май 2020 г. за PlayStation 4. Това вероятно ще бъде лебедовата песен на Naughty Dog за PS4 – последната им игра за платформата, преди да дойде новото поколение конзоли. Всъщност и първата част се появи в самия край на живота на PlayStation 3.

Действието в Part II се развива пет години след събитията в първата игра. Светът, разбира се, не се е поправил, дори може да се е влошил. Ели от своя страна вече не е малко момиче, а пораснала деветнадесетгодишна жена, което вкарва съвсем различна динамика в персонажа ѝ. Именно тя ще е главна героиня в тази част, а Джоел ще остане на задна линия. Засега не знаем твърде много от историята, но по всичко личи, че Ели претърпява голяма лична загуба, което я принуждава да се изправи срещу мистериозна секта, заселила се в бетонената джунгла на голям американски град.

Най-детайлният геймплей трейлър, с който разполагаме, е от преди година, така че вероятно доста неща са се променили. Въпросният трейлър също така е силно хореографиран, тоест не е ясно доколко отразява реален геймплей. Но ако можем да съдим по него, интерфейсът е минимален, сбит в единия ъгъл, а само от време на време се появяват и допълнителни елементи, като сигнал, че някой противник е близо до това да ви забележи. Тоест без същинска разлика спрямо първата част. Отново ще бъде изключително важно да се ориентирате бързо в обстановката, защото Ели не е Рамбо или дори Лара Крофт и не може да се изправи с две димящи дула пред сектантите – вместо това ще трябва да се крие зад изоставени коли, мебели и части от архитектурата и да напада само от засада.

В тази ред на мисли играта изглежда дори още по-брутална и кървава от предшественика си, и не само аз смятам така. Това е често срещан коментар, на който Нийл Дръкман, креативен директор и сценарист на играта отговаря просто “Това е игра, създадена от възрастни, за да бъде играна от възрастни”. Той допълва, че Naughty Dog искат да създадат игра за кръга на насилието, за неговия ефект, така че играчите да се почувстват отблъснати от някои от действията, които сами са предприели. Ако първата част е била центрирана върху любовта – бащинската между Джоел и Ели, то втората ще е центрирана върху омразата. Омразата към какво, предстои да разберем.

Всичко това звучи добре и можем да имаме доверие в умението на сценаристите да разкажат по добър начин една отдалечена от доброто история, но най-важният тест ще бъде дали играта ще предложи нещо качествено ново като геймплей или ще бъде още от същото. Защото по излезлите до момента материали не изглежда като да има нещо отличително ново, с изключение на увеличеното ниво на насилие, но това не е нещо, на което разработчиците могат да стъпят като основа. Много хора, може би дори повечето, ще искат да изиграят играта заради историята, но това не означава, че трябва да толерираме притоплен геймплей.

В заключение можем да кажем, че очакванията към The Last of Us Part II са големи, но и Naughty Dog не са случайни хора. Играта има потенциала да достигне нови висини в разказването на история, но трябва и да се внимава да не се повлияе твърде много от амбициите на разказвачите и да стане безинтересна или дори по-лошото – натякваща. Като изключим допълнителни забавяния, ще разберем истината след около половин година.

Автор: Terwell