За някои хора тенисът на корт e един от най-трудните спортове в света, тъй като изисква от участниците в един и същи момент както сила и издръжливост, така и добра техника и скорост. Очевидно обаче те никога не са пускали StarCraft II. В тази компютърна игра на Blizzard се изисква всичко гореспоменато. Но и още нещо – огромно интелектуално превъзходство. Значи ли това, че относително новия феномен на състезателния гейминг има място на следващите Олимпийски игри?
Ако питате мен – да. Когато чуят думата геймър обаче, повечето хора си представят следната картинка. За целта на текста ще наречем човека Пешо. Пешо играе на игри. Съответно – той е нърд. Стои по цял ден в мрачната си стая, заобиколен от пица и енергийни напитки. Той е антисоциален, има нездрав тен. И акне, разбира се. А, да не забравяме, че Пешо няма приятелка.
Когато се погледна в огледалото обаче, аз не виждам Пешо, а играя на игри от повече от 20 години. Вижте и Владо Николов – бившият капитан на националния отбор по волейбол. Самият той играе от малък на компютърни игри. Прилича ли ви на Пешо? Не, защото в повечето случаи всичко гореспоменато е един най-обикновен стереотип, който вече множество години не може да се изкорени от съзнанието на мнозина.
Да, ако влезете в най-близкия компютърен клуб (ако въобще подобни места все още съществуват), вероятно ще видите и представители на въпросния стереотип. Те обаче, подобно на мен и моя адаш, не са професионални (про) геймъри. Тук е моментът да направим основното разграничение между т.нар. цикльори, които бягат от училище и висят по цял ден пред монитора, и хората, занимаващи се професионално с гейминг. Вторите нямат нищо общо с първите. Все едно да ми кажете, че чичковците с бирени шкембета, ритащи футбол зад блока, са реалните представители на професионалния футбол. Когато си пуснете Европейското или Световното, картинката веднага се променя. Същото важи и за състезателния гейминг.
Това обаче далеч не е единственият проблем.
Любимото на милиони хора по света хоби почти неизбежно се асоциира и с крайна пристрастеност.
Да вземем за пример историята на младият южнокореец Юнг Хун с прякор MarineKing – един от най-добрите играчи на реалновремевата стратегия StarCraft II. В миналото той тревожеше сериозно както своите родители, така и учителите си, тъй като понякога прекарва по 18 часа на ден – от 10 сутринта до 4 след полунощ, за да тренира. Тогава за тях той бе един най-обикновен геймоман, от чиято стая по цяла нощ се чуват непреставащи звуци на щракане по клавиатурата и кликове на мишката. Всичките им опити да го спрат се оказват неуспешни – нито изхвърлянето му от дома му, нито спирането на електричеството не помага.
Днес обаче нещата изглеждат по коренно различен начин. Сега в очите им той е про геймър – човек, който е превърнал хобито си в професия – и неговата детска мечта е осъществена. Изкарва по 105 000 долара на година от нещо, което обича посредством усърден труд, постоянство и саможертва. Каква ужасна пристрастеност, нали? А къде са родителите му в момента? На първия ред в турнирите, в които участва. Винаги готови да го аплодират и да му дадат кураж да победи своя следващ противник.
Ако все още не виждате каква е разликата между про гейминга и пристрастеността към игрите, мога да ви кажа следното: тя е абсолютно същата, каквато е тази между турнирния покер и хазарта. Ако играете, защото трябва, защото сте привикнали към това и не може да живеете без него, това е пристрастяване. Ако играете, защото искате да бъдете най-добрите, да победите опонента си и да станете известни, това е про гейминг.
Трябва ли обаче про геймърите, или дори играчите на шах,
да се поставят в една и съща категория с олимпийските атлети, които полагат неимоверни усилия, тичайки, плувайки и вдигайки тежести, за да бъдат във форма?
Да се върнем отново към StarCraft II – едно от най-популярните заглавия в про гейминга. За да разберете комплексността му, ще го сравним с шаха, друга стратегическа игра. Както знаете, на дъската има 64 полета и всеки играч разполага с 16 фигури. В StarCraft II квадратурата на бойното поле е в хиляди пъти по-голяма, а теренът – разнообразен и влияещ по различен начин на войската ви. Всеки играч стартира с шест „фигури“, но може да стигне до 200. А ако в шаха разполагате с 5 минути, за да направите ход (в зависимост от формата на игра), в StarCraft II разполагате с 0.2 секунди или по-малко. В случай, че искате да победите, разбира се.
Всичко това е изтощително. Както умствено, така и физически. Разбира се, многочасовите тренировки са задължителни. Особено, ако човек иска да се превърне в най-добрия сред добрите. Ако това обаче се повтаря всеки ден, без капчица почивка или физическо раздвижване, успехът би бил невъзможен. Ще настъпи умора, няма да може да се мисли трезво, рефлексите ще се забавят.
Именно тук се намесват физическите упражнения –
те поддържат тялото (ръцете, китките и вратът са приоритетни) и мозъкът във форма. Всеки про геймър трябва да упражнява и тялото си. При това много. Така че най-често срещаният аргумент, че про геймърите не са атлети, защото не упражняват тялото си, е просто неуместен. В Южна Корея например от повечето играчи се изисква не само да стоят пред екраните на монитора, но и да тичат, плуват и вдигат тежести. Някои от тях дори, подобно на истински пианисти, тренират своите пръсти. Преди голям мач MarineKing загрява, натискайки следната комбинация от клавиши – “+a1a2a3a4a5a6a7a8a9a0” и “ASDF ASDF.”
Тук е моментът да отбележим и нещо много важно – играчите не тренират вкъщи, в мазето на майка си. Сами. От 2-3 години насам, предимно в Южна Корея, се забелязва тенденцията за изграждане на про гейминг тренировъчни центрове, където те се обучават и играят на игри от сутрин до вечер. Очевидно цялата тази практика се отплаща – Южна Корея е може би най-силната държава по отношение на онлайн гейминга и най-вече – StarCraft. Според местния треньор Канг Донг-хун играчите тук тренират толкова много, „че нормалните хора просто не могат да си представят“.
Може и да ви се струва странно
именно видео игрите да се превърнат в следващата олимпийска дисциплина. През последното десетилетие обаче поддръжниците на шаха се опитват всячески да го включат в рамките на Олимпиадата. Още в края на 90-те Международният олимпийски комитет го е признал за спорт. Той разполага със своя собствена международна федерация и десетки години на съревнования на високо ниво – нещо, с което видео игрите все още не могат да се похвалят. Шахът обаче не изисква почти никакви физически усилия. Това е интелектуална игра.
Как стоят нещата при видео игрите? Да, в основата си те изискват отлични умствени способности. Почти всички обаче – от бойни заглавия като Street Fighter и Mortal Kombat, до стратегии от типа на StarCraft II и WarCraft III, изискват и бързина, ловкост, издръжливост. Въобще – отлично техническо изпълнение, съпътствано с физическа дейност. Досущ както стрелбата с лък. А последното е олимпийски спорт. Изведнъж Angry Birds започва да ми изглежда като почти същото занимание.
„Да, но е-спортът въобще не е спорт!“,
може да кажат някои от вас. Нека погледнем към определението, което Европейската харта на спорта дава: спорт е „всяка форма на физическа дейност, която чрез организирано или неорганизирано участие има за цел изразяването или подобряването на физическата и психическата годност, развиването на социални отношения или постигането на спортни резултати на всички нива“. Щом шахът може да се вмести в него и по-специално – във „всяка форма на физическа дейност“, то защо не и геймингът? Каква е разликата между двете? Платформата на игра? Едното – реална дъска с 32 фигури, другото – своеобразна арена, изобразена на монитор. Нима двете са толкова различни едно от друго? Всъщност – да, някои игри, като StarCraft II, са много по-трудни от шаха, и изискват от про играчите да могат да изпълняват средно по 200 координирани действия в минута. MarineKing например се гордее средно с 258. Това са 258 важни тактически и стратегически решения в хода на една игра, която може да трае и 15 минути. Т.е. в края на един мач той ще е извършил 3870 действия чрез своите ръце.
Някои играчи могат да постигнат и до 400 ефективни действия в минута. „Не мисля, че ръцете могат да се движат по-бързо“, казва Парк Санг-ик, професионален треньор по StarCraft II в Южна Корея, където онлайн геймингът е национален спорт.
През 2002 г. обаче шахът,
заедно с боулинг, сърф, поло, билярд и още няколко други спортни дисциплини, не са приети като олимпийска дисциплина от Международния олимпийски комитет. Причините за това са неясни. През 2009 г. Дейвид Джарет – изпълнителен директор на Световната федерация по шах, заяви в рамките на Олимпийския конгрес в Копенхаген, че шахът, както и други „интелектуални игри“, трябва да бъдат добавени в Зимните олимпийски игри: „Световната федерация по шах е на мнение, че Зимната олимпиада не отразява целия световен спектър от спортове. За да го разширим, предлагаме интелектуалните игри да бъдат добавени в него. Шах, бридж, Гоo и дама се практикуват активно из страни, където ледените и снежни спортове не са популярни. Това ще позволи на хора от Африка и Азия да се включат в този страхотен спортен спектакъл.“
Отново, Международният олимпийски комитет отхвърля предложението на г-н Джарет. Не ви ли се струва обаче, че и видео игрите като дисциплина биха паснали идеално като зимен олимпийски спорт на фона на неговото изказване?
Така или иначе стандартите, по които Олимпийският комитет подбира спортовете, са трудно разбираеми и дори съмнителни.
Тенисът, както и ръгбито и голфът, които ще наблюдаваме през 2016 г. в Рио де Жанейро, ги покриват, но бейзболът и софтболът – не. Едно от изискванията, разбира се, е популярност. В Древна Гърция в спорт се е превръщала онази игра, която е била от значение за групата. Днес положението е горе-долу същото. С едно малко допълнение – в спорт може да се превърне всяка игра, за която хората биха били склонни да плащат, за да я гледат. Очевидно е, че „Не се сърди човече“, жмичката или „Белот“ не спада към това изискване. Всеки спорт е игра, но не всяка игра може да се превърне в спорт. Някои видео игри и жанрове обаче изпълняват изискванията за спорт. Те са от значение за огромна група от хора, популярни са, турнирите по тях се гледат от множество хора по цял свят както на живо, така и в интернет (само Dreamhack Winter 2011 привлече над 1.7 млн. уникални зрителя в мрежата), и са част от индустрия, която скоро ще достигне приходи от 100 млрд. долара годишно.
Тази година например ще се проведе за пореден път най-голямото глобално турнирно събитие
от този тип, чийто спонсор е Samsung – Световните кибер игри (World Cyber Games), на което десетки геймъри от цял свят ще се борят за престижни медали в различни категории.То обаче далеч не единственото – към него можем да прибавим и събития като Major League Gaming (MLG), Global Starcraft II League (GSL), Dreamhack и Intel Extreme Masters, които продължават да генерират огромен интерес и привличат про геймърите с високите си парични награди.
Засега единственото нещо, което липсва на състезателния гейминг, за да станат част от Олимпиадата, е Международна федерация. Разбира се, и да бъде официално признат за спорт от Олимпийския комитет. Това, разбира се, рано или късно ще стане. Неизбежно е.
Очевидно е, че състезателният гейминг има огромна база от последователи. Ако един ден той стане част от Олимпиадата, дали и хората, които не разбират нищо от игри, ще могат да разбират какво се случва на екрана? Отдавна съществуват модератори, журналисти и коментатори, които успяват да направят състезателния гейминг интересен за хора, които нямат афинитет към това.
За финал – нека се върнем отново към Древна Гърция –
мястото, откъдето олимпийските игри всъщност произлизат. По онова време в рамките на тях са се провеждали и интелектуални съревнования. За древните гърци Олимпийските игри са място, където човек търси както физическо, така и интелектуално съвършенство. Провеждали са се състезания по разказвачество и поезия. Дори модерните Олимпийски игри се опитаха да въведат подобно нещо, но в крайна сметка се отказаха заради проблема с многообразието от езици. Пък и, каквото и да си говорим, подобно събитие беше скучно. А знаете ли кое още е скучно? Обездката. Как така това е олимпийски спорт? Нима конете не са онези, които реално се състезават?
В крайна сметка как въобще бихте дисквалифицирали видео игрите като Олимпийска дисциплина? Не са достатъчно физически спорт? А стрелбата и обездката? Ако стрелбата е спорт, защо и жанрът екшън от първо лице да не е? Моят геймпад си има спусък, така че може би ще се срещнем на следващите Олимпийски игри.
Автор: Владимир Тодоров