Hitman: Absolution

Близо шест години и половина изминаха от последния Hitman. Нормално е очакванията да са завишени, а феновете на поредицата – изгладнели за поредните кървави приключения на прословутия Агент 47. Крайният резултат обаче е някъде по средата на посредствеността и шедьовъра – ту клонящ към едното, ту към другото в определени порции от геймплея.

Hitman: Absolution отново се базира на онази простичка концепция, 

която направи поредицата толкова популярна – получавате една или повече цели, които трябва да бъдат елиминирани, като начина, по който ще стигнете до тях, зависи единствено и само от вас самите. Бавно, но сигурно, изготвяте своя план, манипулирате околната среда по десетки възможни начини и поставяте жертвите си на колене.

Всичко това обаче е осакатено по един или друг начин от трескавото желание на IO Interactive да разкажат една по-голяма история. Както във всяка Hitman игра и тази тук не е нищо особено. За първи път обаче тя застава на пътя на дизайна на нивата.

Кой е Агент 47? Онзи плешив, безскрупулен наемен убиец с баркод на врата, за чието минало се знае изключително малко. Който се движи като сянка от място на място и оставя килим от трупове по пътя си. Идеално, нали? Все пак какво повече бихте искали от един професионален убиец? Да има лична история, да се покаже като недоразбран герой, да напусне работата си, за да вземе под крилото си тинейджърка с къса поличка? Е, добре дошли в света на Hitman: Absolution.

Цялата тази безумно блудкава история 

често ще ви кара просто да стигате от една точка до друга. Понякога дори няма да имате за цел да убиете конкретна мишена. А когато се стигне дотам пък, периодично контролът над героя буквално ви се изтръгва от ръцете. Някои от убийствата на вашите крайни цели – например Даяна – са предадени под формата на кътсцени. Едно безумно според мен решение, което отнема цялото удоволствие от екзекуцията и захвърля цялата концепция на поредицата в кошчето. 

За щастие, не винаги е така. Hitman: Absolution включва и някои страхотни нива, навяващи спомени за Blood Money. Нива, в които историята е на задаен план, а от вас се изисква да стигнете до целта си и да я елиминирате. Безшумно. Собственоръчно. Именно тук играта успява да излезе от светлината на посредствеността.

Геймплей механиката е солидна

и е допълнена от система за прикритие, която работи ако не перфектно, то поне нормално. Охранителите ще ви смятат за подозрителни, само ако се държите по този начин, дегизировката ви няма да действа на хора със същия костюм, контейнерите и други подобни обекти ще събират до две тела, едно от които може да е вашето и т.н. Правилата на Hitman: Absolution са ясно поставени и всичко сработва идеално. 

Новата Instinct система 

пък позволява на Агент 47 да вижда предметите в района, с които може да взаимодейства, пътят, по който NPC-тата ще поемат и т.н. Нещо повече – тя ви позволява да виждате хората дори и през стените или да се изплъзвате от онези, които иначе биха ви разпознали с настоящата ви дегизировка. Разбира се, инстинктът не е неограничен ресурс и на по-високите нива на трудност той е значително по-малък. От друга страна обаче, той се възстановява всеки път, когато изпълните успешно дадена задача или пък когато точковата система в Hitman: Absolution реши, че сте се справили похвално. Например сте скрили нечие тяло. 

Впрочем именно тази точкова система стимулира допълнително вашата креативност и ви удря през ръцете, когато сте твърде непохватни и се налага да убиете хора, различни от целта ви. Вие, разбира се, би трябвало да се стремите към възможно най-добрия резултат, тъй като натрупването на определен брой точки отключва определени техники на Агент 47. Например Iron Man, която ви позволява да тичате по-бързо, Controlled Breathing, подобряваща стабилността на снайпера и т.н.

Hitman: Absolution окуражава и преиграването на всяко едно ниво,

тъй като няма начин да изпълните всяко едно от допълнителните предизвикателства в него. А те са много и най-разнообразни. Открийте всички улики в района, не използвайте дегизировка, не позволявайте да ви забележат и т.н.

Много често обаче Hitman: Absolution престава да е игра на внимателно планиране и екзекутиране на целта и се превръща в посредствена игра на криеница, в която вашата цел не е формулирането на перфектното убийство, а чисто и просто – достигнето до изхода на нивото. В този случай тя прилича по-скоро на Splinter Cell: Conviction, отколкото на истинска Hitman игра, и това е и един от основните й недостатъци.

Нещата се усложняват допълнително и от факта, че няма стандартна система за запис. Вместо това Hitman: Absolution разчита на чекпойнтове. Играта бързо започва да губи чара си, когато ви се налага да се връщате постоянно назад, за да преигравате определени скучни секции със стелт елементи от типа стигни от точка А до точка Б, наложени вследствие на историята, просто защото сте се провалили.

Ако се върнем към Blood Money, ще видим, че въпросът със записа на играта е решен далеч по-качествено. На най-лесната трудност разполагате с неограничен брой сейвове. На нормалната обаче са 7, на трудната – 3, а на експерт – нито една. Т.е. за всеки по нещо. Защо ли IO Interactive са решили да прибегнат до чекпойнтовете?

Може би най-добрият елемент в Hitman: Absolution няма нищо общо със сингълплейър кампанията и се казва 

Contracts

Този режим ви позволява да се фокусирате именно върху това, което прави играта толкова добра. Избирате си ниво и оръжията, с които да играете (нещо, което не е възможно в кампанията), и започвате да си проправяте път през него. Целта ви е да изберете NPC, което другите хора трябва да убият, както и начините, по които да го направят. Впоследствие онези геймъри, които свалят вашия сценарии, ще бъдат оценени на базата на техните умения и успех. Ако достатъчно хора проявят интерес към Contracts, този режим може да се превърне в единственото нещо, което наистина си заслужава в Hitman: Absolution. Само времето обаче ще покаже дали това ще стане или не.

В заключение – Hitman: Absolution определено не е най-добрата игра от поредицата. Блудкавата история, която често ще застава на пътя ви, липсата на нормален начин за запис, както и разчупването на нивата на малки сегменти, които ограничават вашата креативност, са проблеми, които трудно могат да бъдат пренебрегнати. Уви, липсата на композитора Джаспър Кид също е осезаема.

Разбира се, от време на време Hitman: Absolution успява да ни припомни и защо харесваме толкова много тази поредица и нивата, които включват внимателно планиране и екзекутиране на жертвата, са може би най-добрите. Ако нямате нервите и търпението, за да стигнете до тях обаче, най-добре изтупайте Hitman: Blood Money от праха и я изиграйте отново. Аз поне смятам да направя точно това.

Автор: Петър Йорданов