by PC Mania
Играя от малък. Получих първия си компютър, когато бях невръстен първокласник. Не си спомням дали можех да ходя прав под повечето маси, но със сигурност имах проблеми с работата на тогавашния си Правец 8C. Добре, че беше съседското момче, че да ми пусне Moon Patrol. Едва ли е нужно да ви казвам, че този ден така и не се отлепих от монохромния монитор…
И така се минаха има-няма 20 години
През ръцете ми се изтъркаляха всевъзможни компютри – от бавните като охлюв от сегашна гледна точка 486-машини, до убийствено бързите десктоп компютри с многоядрени процесори и ненормално мощни видео карти. А наред с тях – и стотици гейм заглавия. Човек би казал, че е време да се откажа от това свое вятърничаво занимание.
Да, ама не. Игрите са част от мен. Винаги са били и винаги ще си останат. Когато се прибера вкъщи след дълъг и досаден работен ден, в който 10 души са ми вдигнали кръвното, а други 10 буквално са си просили шутовете и тупаниците, сядам вкъщи в тъмната стаичка и убивам напрежението в някой онлайн шутър. Когато искам да видя какво правят приятелите ми от Лондон, Финландия и въобще – от най-различни други кътчета на света – влизам в The Lord of The Rings Online и правим няколко дънджеъна заедно, за да наваксаме пропуснатото време. Говорим си през Ventrilo, смеем се, а за бонус – колим орки на килограм. Когато пък предпочитам да се потопя в някой необятен сингълплейър свят, винаги се намира по някоя качествена ролева игра, която да уплътни времето ми с часове, дори с дни…
Така че дори днес – близо 20 години след старта на моята геймърска „кариера” –
игрите все още не са ми омръзнали
Те ме отпускат, разсейват от досадното ежедневие, помагат ми да забравя за проблемите. Единственото нещо, което усещам, че се случва е, че съм станал адски претенциозен и внимателно подбирам всяко едно заглавие. В геймплей отношение, жанрово, дори тематично. Ако като малък играех на всичко, излизало някога, то сега повече от 1 заглавие трудно успява да ми хване окото за месеца. Сякаш съм минал пубертета на геймърството – така, както не всички жени вече ми се струват красиви, така и не всички игри заслужават вниманието ми.
Нещо повече – усещам как започвам да създавам и своеобразни дълготрайни връзки с определени игри. Да вземем за пример The Lord of the Rings Online. Това е заглавие, което не е слизало от компютъра ми вече две години и което ще играя, най-малкото докато не достигна самия Мордор. Че и след това…
Така че това, че човек играе и на 30- и 40-годишна възраст, в никакъв случай не означава, че има проблем. Въобще – понякога се налага да разбием стереотипните представи за геймърите. Не сме разплути типове, които не мърдат от столовете си. Не прекарваме 24-часа в денонощието пред компютъра, зомбясвайки пред някое MMORPG. Имаме време за приятелите си, за любимите си хора. Да – имаме и сериозни връзки, а и геймърството далеч не ни е единственото хоби. Не сме асоциални и затворени в себе си. Просто обичаме да играем и имаме по-добри рефлекси от всички онези флегматични типове, които хващат някоя игра, не могат да прескочат първия трап и си казват – “Не, това не е за мене.”
С други думи – взаимоотношението ми с игрите еволюира, но не се прекъсва. Нещо, което се надявам, че се случва и с вас, нашите читатели, под една или друга форма. Какво са игрите за вас? Променя ли се отношението ви към тях с годините и имате ли все още време за това на пръв поглед неразбираемо за мнозина занимание? Това са само част от въпросите, които бихме могли да обсъдим заедно под настоящата статия…
Автор: Владимир Тодоров