Deathspank

Чудя се дали има някаква специална причина легендите на куест жанра да са се разшавали напоследък. Първо Тим Шейфър, а сега и Рон Гилбърт… Очаквам всеки момент и Чарлз Сесил (създател на Broken Sword) да ни сюрпризира с нов проект. Дали от носталгия по доброто старо време или от чисто финансови съображения, старите момчета решиха да ни покажат, че още ги бива. Е, Тим Шейфър не успя. Brutal Legend „едновременно духа и смуче”, както би казал Хоумър Симпсън. Основната причина, ли? Искате да кажете – освен, че не е никак, ама никак смешна? Ами, проклетото нещо просто не знае какво всъщност иска да бъде – екшън, стратегия, Carmageddon или Бог знае какво още. И ето го на – мистър Рон „Мънки Айлънд” Гилбърт, който на свой ред ни предлага заглавие по формулата

Monkey Island среща Diablo

както той самият твърди. Слава богу, в съотношение едно към десет в полза на екшън RPG-то. В Deathspank, както е името на играта, наистина има нещо като „куест трибют”, но нищо повече. Оттам нататък всичко е Diablo, или по-скоро Torchlight. Поне на мистър Гилбърт му се ще да е така. Както самият той признава, обаче, правенето на Diablo игра се оказало малко по-сложно, отколкото му се струвало първоначално. Но всяко нещо по реда си. Всичко започнало с флаш анимационната поредица за Deathspank, „публикувана” на сайта на Рон. Идеята била да се осмиват „прекомерностите” във видеоигрите. Но главният герой взел та се получил толкова готин, че създателите му си рекли – „това си плаче за видеоигра”. Бащата на Гайбръш Трипууд се свързал с Ванкувърското студио Hothead, всички заедно запретнали ръкави и две години по-късно на бял свят се появила Deathspank. Играта се разпространява, поне засега, единствено в Xbox Live и PlayStation Network, откъдето може да се свали срещу

скромните 15 долара суха пара

Дали играта е достатъчно добра е вече друг един въпрос. Отговорът? Да… като за 15 долара. Споменах ли вече, че  куест елементите в новото творение на Рон Гилбърт са по-скоро за цвят? Тъй че ако очаквате „нов Monkey Island”, по-добре се ориентирайте към последните, епизодични издания от поредицата. Както чувам, като цяло феновете са ОК с тях. В същото време, очарователно абсурдният хумор на Гилбърт и компания се е развилнял с пълна сила и в Deathspank. Едва ли ще се търкаляте по пода от смях, но със сигурност няма и да умирате от скука като в Brutal Legend. На мен поне новите „смешки” на мистър Гилбърт ми се видяха малко насилени, но както виждам, повечето хора са се забавлявали. А и как иначе, като чувството за хумор е

едва ли не най-дефицитната съставка в игрите

през последните кажи-речи десетина години. Колкото до “Diablo частта”… хм… Да речем, че Torchlight и Fate (две игри предлагащи се за същите пари) са далеч по-напред с материала в този жанр. Авторите на Deathspank са опитали да измислят интересна и що-годе различна система и… почти са успели. Ако не сте хардкор фенове екшън RPG-тата, играта едва ли ще ви разочарова. Но ако сте тръгнали с голямата кошница, то тогава гореспоменатите 15 долара ще ви се видят множко. И като дълбочина и чисто като обем, Deathspank вероятно ще разочарова дори агитката на Fate. Онова, което кара новата игра на Рон Гилбърт да изпъква в тълпата не е този или онзи елемент, а по-скоро

удачната смес от съставки

В този ред на мисли, графиката на Deathspank, макар и далеч от безупречна, определено би могла да мине за свежа и радваща окото. И което е по-важното – тя пасва безупречно на общия тон. Комбинацията от 3D свят и 2D декори, да речем, работи чудесно с цялата панаирджийска прекомерност на героите и ситуациите. Тук и там, по цялото протежение на играта, ще откриете дребни, но адски забавни „хрумки”, които може и да не ви направят деня, но поне ще ви накарат да се усмихнете. А това не е никак, никак малко. Deathspank със сигурност няма да разтърси из основи геймърския ви свят. Нито пък ще върне доброто старо време на Monkey Island, Full Throttle и Manic Mansion. И все пак е чудесно, че има и такива игри. Ако не за друго, то поне за да припомнят на тази индустрия, че от доста време насам е започнала да се взема твърде на сериозно.

Автор: Ивелин Г. Иванов