Thorgal: Odin’s Curse

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!

“Внезапно в стаята влезе подгизнал белобрад старец с голям златен медальон, върху който се спряха очите на Thorgal. Новодошлият не бе влязъл, за да се скрие от гнева на боговете, които безмилостно раздираха небето с мощни гръмотевици. С енигматично лице, той посочи огледалото на масата и каза на Thorgal, че ще види бъдещето си в него… Войнът застина. Невярващо захвърли огледалото на дървената маса. Какво беше това?! Той никога не би посегнал на сина си! Лъжливият предмет го изкушаваше да погледне отново, но не го направи. Ядосано разпита кокалестото старче, което отново се усмихна и спокойно му заяви, че това ще се случи, ако Thorgal не побърза. Викингът се досети – някой щеше да се предреши като него и да убие Jolan – неговия син. Без да губи и секунда трескаво напусна селището, приемайки студената ласка на призрачните горски сенки, които гладно го погълнаха…”

Трябва да призная, че в началото играта ми изглеждаше скучна. Безумно ми напомняше на края на Quest for Glory 1 с малката разлика, че това нямаше никаква връзка с историята – нашият човек се тътреше неориентирано в някаква крепост, която е собственост на местните разбойници, и си търсеше белята… Чудесно – това се изпречи на пътя му и трябваше да мине през него, но един въпрос не ми даде мира – ЗАЩО?!…

“С неземната си красота девойката бе събудила интереса дори на бог Один. Той се опита да я съблазни, но разбра, че избраникът й – някакво си нищожно човече, единствен ще се радва на ласките и. Гневът му бе разрушителен. Отне живота й. Прокълна любимия й – даде му безсмъртие, за да не се съберат душите им. Никога. С жестока насмешка подхвърли нейния златен медальон на нещастника, за да не я забрави, вечно да бъде роб на страданието…”

Сигурно се питате защо пиша тези несвързани истории? Ами, и аз, за да бъде статията в тон с играта, реших да започна с несвързани фрагменти, а после да премина към съществената част :-P. Основата на приключението на Thorgal е в пътуването във времето. Пазителката на ключовете, която срещате на Границата между два свята, където ви изпраща старецът, ви казва, че за да ви върне в настоящето, трябва да се срещнете с миналото (Атлантида) и бъдещето (Нифлхайм – Царството на сенките). Вашата цел е да спасите Jolan (или поне така си мислите в началото)… Много ми допадна въображението, с което е подходено към всеки един детайл. Царството на смъртта, например, е къс скала, опасан с кристалните нишки на съдбата на всяко човешко същество. В тъмните тунели на кристалните пещери пърхат пеперуди – това са душите на грешните, които не са достойни за масата на Один. Те пърхат неуморно с неумиращата надежда да докоснат мечтите, които са се извисявали над тях приживе. Границата между два свята пък е алена пустош, заобиколена от негаснещ огън, в която камъните мистериозно се мъдрят по средата на нищото, извисявайки се над земята…

Какво е един куест без малко пъзели?

Вероятно ще е куест с много пъзели, но не мисля да се отдавам на идиотски абстрактни размисли… Още повече това не би било по темата, защото Odin’s Curse си е куест с малко пъзели. Те биха могли да се разделят в няколко групи. Едната са битките. Причислявам ги към пъзелите, защото миролюбивият ни бабаит предпочита елегантно да надхитрява противниците си, вместо просто да им разцепи кратуните. Тук могат да се впишат и други загадки, включващи стрелба с лък, защото като цяло този тип препятствия изискват просто да откриете мишената, която се налага да простреляте. В началото на играта се срещате и с друг тип, който обаче се състои от една единствена загадка – 3D- пъзел, в който трябва да наредите една статуетка. На едно място пък трябва да поиграете футуристичен вариант на “бикове и крави”.

Сред любимите ми главоблъсканици е играта на руни с немия ангел в Царството на мъртвите. В някои от началните задачи се иска просто да използвате някой предмет. Изборите са логични. Прецакването идва от факта, че предметите, макар и светещи, когато минете с курсора през тях, са ужасно незабележими… Има обаче и някои много хубави загадки от този тип. Например това как си правите лодка. Използвате лунния камък, който превръща мечтите в реалност върху детската лодка, която имате… Ще ви кажа малко и за разговорите. Те са кратки и ясни и нямате право да променяте нищо в тях. Просто ги следите и нямате право да избирате реплики.

Говорейки за геймплея, е редно да спомена, че играта си има auto-save, който си запаметява на определени места. Имате и 9 свои места, където можете да запомняте играта по всяко време. Важно е да го правите, защото тя доста често забива. Хубавото е, че най-често увисва, когато сте умрели и презареждате, така че ако сте се save-нали навреме, няма да загубите нищо, освен изнервящото време за рестартиране.

Анимацията

е създадена по комикс, който е известен най-вече във Франция и е дело на Росински. Историята пък е на Жан ван Хамме, създал и сюжета на комикса. Интересно хрумване е, че всички loading screens и картинките във вашия  logbook също са извадени от комиксите. Самата in-game анимация е в стила на старите, традиционни куестове. Въпреки че героите са 3D, всичко е статично, но изглежда добре и е изпипано в детайли.

Музиката също е доста приятна и интересна. Дори от време на време оставах в главното меню, само за да я послушам. Съчетава тъжни звуци начело с приказни мотиви. И всичко свързано със звука би било перфектно, ако и той не беше невъобразимо бъгав. Освен че забива, играта често губи и звук, при това онемява тотално и в този случай помага само рестартиране…

След като изиграх Thorgal, мога само да ви я препоръчам. Интересно и оригинално заглавие е. Вярно, че има бъгове и началото не е чак толкова увлекателно, но в напреднал стадий играта определено увлича. Историята й е най-ценното нещо, но и оригиналният арт-стил на комикса е интересна подробност, която също ми допадна. Нещо, което ще оставя на вас да причислите към плюсовете или минусите, е, че Thorgal е доста кратка. Изиграх я за един ден, като обаче й го посветих абсолютно целия. Всъщност напоследък пускането на кратки игри става по-скоро практика, отколкото изключение.

Автор: Лили Стоилова