Second Sight

Second Sight си е хибрид, и то в две направления. Първо се пада странна полуконзолна, полу РС геймка. Второ – опитва се (и на места доста успешно) да налази два доста различни жанра – този на стелт-екшъните и стандартните, адреналинови стрелялки от “трето лице”. Играта се опитва да завладее сърцата на феновете на всяка една от по-големите гейм-платформи, но едно е да искаш, друго е да можеш, трето е да започнеш да го правиш.

Какво се случи с Джон

Първата ви среща с главния герой на Second Sight е още в стартовото меню. С любопитство го наблюдавах около десетина минути как се пъне да направи нещо на ПеЦето пред себе си и все не успява, нервно потропвайки с краче или потраквайки по клавиатурата. Точно в този изпълнен с разбиране и състрадание към него миг, се родиха симпатиите ми към въпросния плешо. Милият се окопитва в някаква стая с меки стени и голя-ямо огледало, все още чудещ се как се нарича крайникът с петте окончания, излизащ от рамото му. Тоест човекът го е треснала тотална амнезия. На всичкото отгоре може да прави разни странни нещица с мисълта си, което го шашва повече и от евентуалното събуждане в чуждо легло след безпаметен запой и откритието, че носи червени прашки.
След бърз и кратък оглед героят стига до заключението, че се намира в някаква клиника, че му липсват чорапите, тениската, веждите и косата и че може да манипулира предмети само с мисълта си. Към края на първото ниво ви трясва един як спомен и се пренасяте 6 месеца по-рано. Така се оформят две паралелни истории – тази в настоящето и тази в миналото, която обяснява донякъде къде, как и по какви причини Джон е изгубил прическата си.

Исторично

Завърта ви една поредица от събития, която ви отвежда далеч из заледените руски тундри. Назначението ви е баш съветник на елитен спецотряд командоси от американската армия. Тръгнали сте по следите на учен, занимаващ се с Богу и Чичо Сам неугодни експерименти. Някъде по пътя нишката се скъсва и вие се озовавате в поликлиниката. Освен това цялата полиция е по петите ви.

Историята е интересна, наистина. Клишетата са достатъчно много, но за сметка на това са качествени рядко срещани клишета. Как свършва всичко, ще ви оставя да откриете сами. Не че още в средата на играта няма да се сетите, но все пак да не ви развалям удоволствието.
Интересен е изборът на главен герой. Джон си е баш книжно плъхче. Учен, с очилца и кафява коса, с малко по-други текстури и спокойно може да очаква хората да го бъркат на улицата с поздрав: “Мараба, Гордън!”. Явно това е някаква нова мода в гейминдустрията: да се пласира идеята, че всеки с докторска диплома по микрофизика да речем само след 5 минутен туториал при войската започва да пуца невероятно точно с всякакви оръжия и заковава със снайпера гадовете, демонстрирайки прецизността на ъпгрейднат от “тюлен” на “делта солджър”.

Геймплейно

Двете паралелни истории, освен че водят до разлика във визията на главния персонаж, се различават силно и по начин на изиграване. Случилото се в миналото е стандартен шутър. Множество открити пространства, маса гардове, още повече амуниции. Използва се автоприцел, няма опция да си намествате мерника сами – просто задържате десния бутон и опуквате нещастника пред себе си. Единствено за хедшот ще трябва малко да се постараете. Играта е оползотворила много добре идеята, внедрена в Bad Boys и можете доста ефективно да се прикривате зад различни местенца, оградки, бетонни бункерчета, над и около, които да се показвате и да утрепвате лошковците. Прокрадват се и някакви наченки на squad based екшън, като отново, освен ако в скрипта не е специално уточнено, че така трябва да се случи, колкото и да пуцат останалите от екипа, те пак се надигат, като Терминатора от едноименния филм и продължават напред. В някои от мисиите ще играете соло и тук идва моментът на малко по-внимателното прокрадване и опити за стратегическо пласиране. Уви, липсва зрелищността и адреналина, присъстващи в The Punisher например.

Истерично

В настоящето акцентът на геймплея рязко се сменя. Целта ви вече е да сте колкото се може по-потайни. А сериозният арсенал от оръжия бива заменен от паранормалните ви умения. В повечето случаи ще трябва да се доберете от точка А до точка В, избягвайки преките контакти с гардовете на институцията, лекарите и камерите. Последните две са сравнително безобидни, но забележат ли ви, вдигат аларма и довтасват първите. В същото време ще трябва да се справяте с локационни пъзели. Често ще трябва да намерите правилния компютърен терминал или вентилационна шахта. Последните са адски странно реализирани. Първо – размерът им е доста малък и нашия герой посмъртно не би могъл да се навре в тях. Точно поради тази причина и често в началото на играта ще ги пропускате. Второ, реалната им функция никаква я няма и са поставени, просто за да свържат две или повече помещения. Куцото в цялата история е, че веднъж вдигне ли се алармата, те са единственото ви спасение, защото постоянно никнат ченгета и се опитват да ви сгащят. Още по-куцото е, че след като алармата спадне, новите куки застават на ключовите места, които вече сте прочистили, и целият ви труд за тихо промъкване отива по дяволите. Което е адски дразнещо, защото самото промъкване е монотонно, а пазачите са дразнещо тъпи, глухи и слепи и на второто преиграване знаете точно как скриптът ще ги накара да реагират, колко време ще им отнеме тази реакция и как можете да им минете под носа, без да ви забележат. Всъщност последното е плюс. Защото в играта сейв няма. Има чекпойнти, които най-често са в самото начало на нивото и след 20 минути игра и смърт по-скоро бих теглил една майна и бих чукнал нервно комбинацията Alt+F4, отколкото да кажа: “Уау, колко реалистично и яко, създава се съспенс”. Никакъв съспенс няма братче – има нерви.

Можем вече спокойно да преминем на оръжията.

Арсенално

Въоръжението пак се дели на две части – пси-умения и конвенционални пушкала. В първите спадат възможността ви да местите разни неща с цел объркване и сплашване на людете около тях. В по-късните етапи започвате и да душите от разстояние а ла Дарт Вейдър. Можете да се лекувате по всяко време, да ставате невидим, да тупате с мощни пси-атаки (само 2 за определен период от време) всичко що шава, да се отлепяте от тялото си и като сладкото херувимче от Mesiah да влизат под кожата на всеки бабаит и да пуцате от негово име.
В по-ранния период пък ще се моткате с разни по калибър и големина пушкала, автомати и снайперче. И в двата режима най-полезен е патлакът с приспивателни стрелички – две в тялото или една в главата и човекът пред вас се сгърчва. Само трябва наистина да внимавате, защото ако не го боцнете от раз, ще вдигне гюрултия и пак следва скатаване из канализацията.

Графично

Енджинът е добър, сладко анимационен и толкоз. Няма визуални изгъзици, но за сметка на това щади хардуера. Малко проблематичен е motion capturing-ът. Движението на персонажите навява асоциации с това на куклите, вързани с конци към дървена рамка. Но пък след грацията на персийския принц, дори и кървавата Райна си врътка задника леко сковано. От друга страна всичко е адски интерактивно, куршумите трошат всичко по пътя си и пред очите ми нацепиха една дървена ограда на трески. И все пак още трябва, за да се стигне до шест звездички в карето с оценките. Музичката е готска, малко нелепо и не на място епична, но не дразни.

Като цяло Second Sight не е лошо заглавие. Опитали са се хората да създадат хибрид и донякъде са успели, но, уви, на РС платформата май не й е провървяло много.

Автор: Георги Панайотов