Alpha Protocol

На хартия всичко звучеше страхотно. Шпионско RPG с увлекателна съвременна история в духа на най-добрите филми от този тип. Динамична система за водена на диалози, в която всяко ваше решение има последствие както върху героите, така и върху изхода на историята. Екшън геймплей, примесен със задълбочени ролеви елементи.

На практика обаче…

Alpha Protocol прилича на посредствена кръстоска между Mass Effect и тъп филм за Джеймс Бонд. Игра с огромен потенциал, който остава нереализиран и потъпкан от множество, както малки, така и големи геймплей проблеми.

С други думи – това е заглавие, което не трябваше да излиза на пазара. Не и в този си вид. Макар и прилично разказана – историята така и не става особено интересна. Героите са плоски, нямат индивидуалност и трудно може да се привържете към когото и да било. А битките – безинтересни и монотонни.

Но всичко по реда си…

Историята е класическа

Вие сте млад агент на име Майкъл Тортън (честно казано очаквах име с инициали ала Дж. Б. – Джейсън Борн, Джеймс Бонд, Джак Бауър), който постъпва на работа в тайната шпионска организация Alpha Protocol.

Естествено – много скоро нещата ще се обърнат надолу с главата, и първата мисия на Тортън в Саудитска Арабия ще завърши с ракета, изстреляна в пътнически самолет. Следва една класическа история за предателство и отмъщение, в която съдбата на целия свят виси на косъм. Нищо, което да не сме чували или виждали преди.

Приликите с Mass Effect

Не е нужно да си гений, за да видиш, че Alpha Protocol е силно повлияна от една от най-великите съвременни ролеви игри – Mass Effect. Особено когато става дума за системата за водене на диалози. Obsidian обаче са си позволили да направят известни промени. В Alpha Protocol например сте пришпорени от времето при избора си на реплика, което създава усещането за динамичност. Дали ще бъдете учтиви с шефа си или ще му се подигравате и ще пускате саркастични и заядливи реплики. Дали ще екзекутирате престъпен бос по врем е на диалога или ще изчакате, за да видите какво има да ви каже. Всичко зависи единствено и само от вас.  А най-хубавото е, че грешно решение няма. Просто избор и последствие. На фона на цялостния геймплей обаче човек трудно може да се наслади на подобни иначе добри идеи.

Може би най-силната страна на Alpha Protocol са нейните ролеви елементи

Можем да развием Тортън както пожелаем – да го направим по-добър в прокдардването, по-смъртоносен в ръкопашния бой или в крайна сметка –да го превърнем в отличен стрелец. В духа на повечето съвременни екшън игри пък арсеналът подлежи на пълна кустомизация – можем да добавяме заглушители, да увеличаваме капацитета на пълнителите и т.н.

В играта е пълно и  Perk-ове, а тяхното изучаване се осъществява по изключително интерактивен елемент. В основата си много от тях приличат на постижения с еднократни награди – т. напр. ако отговорите на 5 имейла, ще получите Textaholic и +250 опит. Други обаче ще увеличават статистиките ви. Елиминирайте 50 противника по несмъртоносен начин и ще бъдете възнаградени с Limited Bloodshed и +10 endurance. А трети ще влияят пряко на уменията ви, ще подобряват производителността на оръжията и дажджите ви и т.н.

Obsidian не подценяват ролята и на козметичните промени. В различните убежища, в които Тортън ще пребивава, ще имате възможност да смените облеклото му. Да му сложите нова шапка, слънчеви очила или дори да го превърнете в истински талибан с огромна и гъста брада. Въобще – RPG елементите в играта са прилично реализирани.

Когато става дума за екшъна обаче

Alpha Protocol буквално издиша – при все че героят ни е снабден с някои особено ефектни умения като Bullet Storm, което елиминира необходимостта от презареждане, и Room Sweep, превръщащо помпата в едно от най-смъртоносни оръжия в играта. Изкуственият интелект на противниците е посредствено тъп – много от тях на практика са готови на драго сърце да захапят дулото на оръжието ви. Други ще забравят, че са въоръжени и ще се втурнат към вас, за да ви халосат с юмрук по лицето. Общо взето положението е трагично.

Системата за прикритие пък не винаги действа както трябва. Често ще си пукнете като едното нищо, дори и удобно залегнали зад бетонна ограда. На всичкото отгоре – не може да се скриете зад всички обекти в света. Дори и зад онези, които буквално крещят „Прикрий се зад мен!”.

С това обаче проблемите далеч не се изчерпват. Мини игрите като цяло са готини, макар и лесни. Но тази с хакването на компютърните системи е просто нелепа. Не толкова заради самата й концепция – разпознаването на статичен код сред море от движещи се букви и цифри и позиционирането на правилната комбинация върху него. Напротив. Става дума за самата навигация из мини играта – по една или друга причина направлението на десния код с мишката е изключително тромаво и неадекватно и само по себе си е предизвикателство на фона на ограниченото време, с което разполагате.

Във визуално отношение играта е дървена

а Unreal Engine 3 не компенсира липсата на творческо вдъхновение. Повечето нива са лишени от детайл и разнообразие, изглеждат пусти и до известна степен недовършени. Нещо повече – постоянния спад в кадрите в секунда без видима причина също разваля цялостното впечатление от играта. Анимациите на главния герой пък често са за откровена подигравка. Когато е в приклекнала позиция и се прокрадва покрай враговете си, Тортън прилича по-скоро на Гърбавия от Нотр Дам, отколкото на елитен американски шпионин.

С годините Obsidian показаха, че могат да правят прилични продължения на велики игри в лицето на Star Wars: Knights of the Old Republic 2 и Neverwinter Nights 2. Оказа се обаче, че когато става дума за собствени проекти, нещо им куца.

Изключително жалко е, че Alpha Protocol не успя да оправдае очакванията. Това RPG можеше да се докаже на света, че Obsidian са истински майстори на ролевия жанр, а не просто компания, работеща в сянката на BioWare (а отскоро и на Bethesda). Сега обаче няма как да не се замислим, че без канадците, някогашните велики Black Isle са просто едно най-обикновено студио.

Автор: Петър Йорданов